4 – НЕВЗРАЧНИ СВЕТЦИ!

За миг гробна тишина се спусна над огромната банкетна зала на славния замък Феърберн. И най-лекият полъх на вятъра не поклащаше разноцветните знамена покрай здравите сиви каменни стени. Над огромната средновековна камина висеше гербът на кралското семейство, а на отсрещната стена, в знак на символично противопоставяне, беше закачен гербът на дук Ейнар, който живееше в съседство. От месеци напрежението между двата велики рода нарастваше. И сега, на годишния банкет, на който бяха поканени благородници от цялото кралство, бе отправено предизвикателство към злия дук, който искаше да свали от власт принц Ерик.

Принц Ерик бе застанал върху дървената банкетна маса, привел здравата си фигура в готовност. Юмрукът му стискаше покритата с перли дръжка на меча, който неговият баща, кралят, му бе подарил в последните дни от живота си. Блестящото острие отразяваше лъч слънчева светлина, който се прокрадваше през прозореца, иззидан в дебелата стена на замъка. Това беше най-хубавият меч в кралството.

Около масата, заобиколили принца като акули плячката си, крачеха трима от оръженосците на дука с голи мечове, очаквайки Ерик да отклони вниманието си дори и за секунда. Зорките очи на принца стрелкаха ту един, ту друг, очаквайки кой ще замахне пръв.

Изведнъж иззвънтя удар на стомана! Двама от войниците се спуснаха към принца, но той парира ударите им с меча си, като ловко избягваше всяко острие и сам нападаше със своето.

Пронизване… рана… кръв. Един от войниците на дука се строполи на пода, изпускайки меча си. Но принцът и за миг не се зарадва на тази частична победа: той се завъртя и продължи да се бие с другите двама.

Сега и от двете му страни имаше по един неприятел. Докато отбиваше ударите на врага отдясно, той хвърли поглед през лявото си рамо, за да провери опасността. За миг ръката, с която държеше меча, се отпусна и прекрасното оръжие бе избито от нея.

От тълпата се изтръгна вик. Дамите, облегнати на външната стена, затиснаха с кърпички устните си. Всички присъстващи изтръпнаха от ужас.

Почакайте! Бърз като сърна, принцът се измъкна със скок от обсега на вражеските мечове, извади от колана си кама и грабна пиринчения свещник, който украсяваше масата.

Сам срещу двама, с отчайващо по-слаби оръжия, той се хвърли отново в битката, като отклоняваше ударите с лампата или ги посрещаше с камата си. Като извърна глава, за да избегне един страничен удар, той се изправи отново, пропусна замахването на неприятеля и нанесе смъртоносен удар в сърцето на втория войник.

Зашеметеният оцелял противник се огледа с разширени от страх очи. Двамата с Ерик мълчаливо започнаха да се обикалят в кръг. Когато напрежението достигна връхната си точка, войникът замахна.

Тънка ивица проряза ръкава на Ерик и се обагри в червено. Малко по малко принцът започна да отстъпва и накрая се оказа притиснат до стената. Слабите му оръжия не можеха да се мерят с хубавия меч на противника. Ударите зачестиха. Едва ли щеше да издържи дълго.

Изведнъж войникът замахна с меча. Ерик скочи наляво и ударът, предназначен да прониже сърцето му, едва одраска едната му страна и се заби в стената. Но преди неприятелят да успее да дръпне меча и да възвърне позицията си, Ерик отклони надолу острието с лампата и замахна с камата.

Войникът сграбчи ножа, който се беше забил в рамото му, вдигна другата си ръка, сякаш казваше: „Стига толкова“ и призна победата на Ерик. Ликуващите благородници заобиколиха принца, като го поздравяваха високо и от сърце. Те запяха песен, която щеше да стане химн за поколения наред:

С меча отбран принц Ерик е силен,
но с камата и лампата е ненадминат.

*****

 

Обичам да чета приключенски разкази като този за принц Ерик. Замисляли ли сте се, че Библията прилича на приключенски разказ? В нея се описва изумително добре как злият разбойник Сатана с коварство и измама заробва жителите на Земното Царство, узурпира правото на законния Владетел (който е добър и справедлив) и поставя свое собствено правителство, което съперничи на предишното. По-нататък се разказва как добрият Владетел изпраща единствения Си Син, за да навлезе в територията на Сатана, да освободи пленниците и да си възвърне царството под флага на Своето семейство.

Ако бях на мястото на Бога, как щях да извърша това? Ами, първо щях да попълня стратегическия си екип с възможно най-умните мъже и жени – доктори по философия и университетски преподаватели. После щях да подсигуря финансирането на операцията с най-добрите бизнесмени и милионери. Хората, които се занимават с обществени връзки, ще ми бъдат най-добрите специалисти за осъществяване на комуникации, които изобщо могат да се намерят. За да се кандидатират дори за най-обикновено членство в моята организация, хората трябва да бъдат млади, атлетични и извънредно привлекателни.

Слаби хора не трябва да участват. Физически недъгави? В никакъв случай. Хора, които могат да забавят моя прогрес? Никога. Хора, които не са привлекателни? Някой, който може да срине репутацията ми? Как ли пък не. Мъж или жена, чийто живот е изпълнен с проблеми? За нищо на света. Бих избрала само „каймака на обществото“.

Но, слава Богу, не аз управлявам света, а Той! Той отваря широко обятията си за бедните, болните, грозните, самотните, слабите, бездарните, неприятните, невзрачните. Това е така поради голямата Му любов, а също и защото това, което е в сърцето на човека, означава за Бога повече от това, което се вижда отвън.

Но има и друга, по-особена причина поради която Бог приема и употребява едни, а не други хора. Ключът може да се намери в историята за принц Ерик. Спомняте ли си думите на песента, която хората съчиняват за него?

С меча отбран принц Ерик е силен,
но с камата и лампата е ненадминат.

Всяка схватка между „добрия“ герой и „лошите“ е сама по себе си интересна. Но когато героят се озове в неблагоприятно положение, както когато Ерик загубва меча си, се въвежда нов елемент. Сега героят е в много по-голяма опасност от преди. Има по-малки шансове да победи. Но ако успее да надвие със свои сили, въпреки неравенството, той става още по-голям герой, понеже е победил със слабо и недостойно оръжие.

Цялата Библия показва, че Бог работи точно по този начин, за да получи възможно най-голяма слава. Апостол Павел заръчва на християните от Коринт да се огледат около себе си и да видят, че като цяло Бог е призовал в тяхното общество най-вече хора, които според човешките стандарти не са нито мъдри, нито влиятелни, нито благородни. Той обяснява, че Бог нарочно избира делото Му да се върши от слаби, страдащи и невзрачни доброволци, така че след това да Се прослави Той, а не ние. Помислете само! Той употребява слабостите и проблемите, които ние намираме за толкова трудни, за да Се прослави! Ние не сме като покрит с перли меч в ръката Му. Ние сме кама и свещник, които вършат работата на меча!

Когато през 1969 г., две години след като си счупих врата, излязох от болницата, бях изпаднала в дълбока депресия. Бях само на деветнайсет години, а ме очакваше живот в инвалидна количка. Имах мъглява представа, че вероятно Библията крие между кориците си отговор на моята ситуация и отчаяно се нуждаех от някой, който да ми покаже точно къде и какви са тези отговори.

Дори и тогава не всеки можеше да дойде при мен с религиозен съвет и да очаква да ме заинтригува и да спечели уважението ми. Разбирате, нали? Преди заемах челно място в живота на гимназията, участвах в отбора по хокей на трева „Удлоун“, бях член на Националното почетно общество, ходех с капитана на футболния отбор от съседната гимназия. За да привлече вниманието ми по това време, човек трябваше да бъде интелектуалец, атлет или доста известна личност.

Сигурно си мислите, че Бог ми даде отговорите чрез някой строен, загорял от слънцето популярен младежки ръководител. Такъв човек би привлякъл вниманието ми. Бих могла да бъда впечатлена и от някой умен студент от семинарията „Айви Лийг“. Може би, ако Били Греъм беше организирал голяма евангелизация в Удлоун, това би ме вдъхновило.

Но,… не. Знаете ли кого изпрати Бог? Слабо, дълго като върлина 16-годишно момче, което разнасяше вестници. Невзрачен доброволец, нали? Според моите стандарти на това момче наистина му липсваше нещо. Искам да кажа, той не беше нито страхотен младежки ръководител, нито интелигентен студент от семинария. Той беше просто тийнейджър – с една голяма черна Библия. Но аз слушах! И Бог употреби часовете, които прекарах със Стив Естес – гимназист в първи курс, – за да повдигне духа ми и да ми помогне да разбера Словото. Изглеждаше сякаш Бог се наслаждава да показва силата Си чрез едно дете, вместо да изпрати някой библейски учен, подготвен да съветва хора с недъзи.

Когато днес със Стив се връщаме мислено към тези ранни дни от нашето приятелство, ние се смеем и се чудим как Бог употреби такава необичайна дружба, за да започне да променя живота ми. Но тук няма нищо странно. Бог намалява 32 000-та армия на Гедеон до 300 души, преди да ги изпрати да се бият с ордите на мидийците. Избира Давид, едно малко овчарче, да се бие с Голиат, прехваления гигант-боец на филистимците. Дава на Авраам безплодна жена и му обещава народ от потомци, многочислен като звездите на небето. Защо? Защото когато мидийците са победени, Голиат – убит, а Сара ражда дете, светът разбира, че не човек, а Бог е извършил това.

Ето къде се намесва страданието. То ни поваля на колене в нашата слабост и немощ. Разбираме ли, че точно това е положението, в което Бог иска да ни вижда? Защото именно тогава силата Му се проявява най-добре.

Ако някога някой е знаел какво значи да си слаб, това е апостол Павел. В по-голямата част от второто си писмо до коринтяните той убеждава читателите, че Бог употребява слаби хора.

Изглежда тогава е имало всякакви лъжливи апостоли, които се опитвали да провалят служението на Павел и да изградят свое. Те непрекъснато се хвалели с необикновени постижения, славни видения и успешни служения.

– Ами ти, Павле? – подигравали се те. – Можеш ли да се мериш с това, което ние сме извършили?[1]

Павел отговаря:

– Искате да се хваля? Добре, ще се хваля. Чувствам се малко глупаво, но щом искате…

Като четем писмото на Павел, почти си представяме ревнивите му съперници, които високо четат списъците си със заслуги, за да видят дали той може да се сравни с тях. Но за тяхна изненада, той изтъква единствено слабостите и страданията си.

– Искате да видите какво велико нещо съм извършил ли? Сега ще ви изброя някои от блестящите си постижения. Само да видя… Заплюваха ме. Биха ме. Сигурно искате да разберете колко време съм прекарал в затвора… А, да, претърпях и корабокрушение. Езичниците ме мразят. А евреите – те не могат да ме понасят.

Той продължава да изброява награди и заслуги:

– Искате да знаете колко тържествено ме посрещат и изпращат? Ами, една нощ ме спуснаха в кошница през страничен прозорец. Можех да използвам вратата, но там ме чакаха няколко стражи да ме арестуват.

Накрая Павел започва да говори за виденията си:

– Знам, че вие през ден получавате видения. Нека да ви разкажа едно от моите. То не е скорошно – всъщност, трябва да е отпреди около 14 години. Там в небето беше доста вълнуващо. Но няма да правя като вас – да държа под напрежение хората, докато изгарят от нетърпение да чуят всички подробности… Ще ви разкажа обаче едно нещо – продължава той, – което ми се случи. Бог толкова Се впечатли от способността ми да се справям с всички тези неща, че заедно с видението ми даде още нещо – трън в плътта ми, за да ме пази да не се възгордявам!

Тук саркастичните забележки секват. Гледайки опонентите си право в очите, Павел им разказва каква е била първата му реакция към това ново страдание, което Бог му изпратил.

– Три пъти – подчертава той, – три пъти молих Бог да го отмахне от мен. Но Той ми каза: „Доволно ти е моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена“ (II Коринтяни 12:8-9 курсивът мой).

Разбрахте ли? Бог казва на Павел: „Аз съм с теб. Ти имаш нужда само от това. Силата ми се проявява най-добре в слаби хора.“

Ако Божията сила се показва най-добре в слаби хора, тогава защо трябва да се оплакваме, когато страдаме или сме наранени? Защо вместо това не кажем заедно с Павел:

„И тъй, ще се похваля с немощите си, за да почива на мене Христовата сила. Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа. Защото, когато съм немощен, тогава съм силен“ (II Коринтяни 12:9-10).



[1] Следващите две страници представят аргумента, който Павел повдига във II Коринтяни 10-13 гл. Много от идеите са взети от: Frederick D. Bruner, A Theology of the Holy Spirit (Grand Rapids: Eerdmans Publishing Co.,1970), pp.303-315; Walter J. Chantry, Signs of the Apostles, rev. (Edinburgh, Scotland: Banner of Truth Trust,1973), pp.71-81.

 

следваща глава 5 - ВИТРИНАТА НА БОГА