3 – НЕ E НАПРАЗНО!

Ние, хората, понякога обичаме да се хвалим колко сме велики и чудесни, но когато отнякъде ни се удаде възможност да го докажем, често не успяваме да оправдаем думите си. Един наскоро излязъл анимационен филм остроумно илюстрира този факт. На футболен мач в някакъв колеж един запалянко на средна възраст, седнал зад резервната скамейка, подхвърля язвителни реплики по адрес на треньора и играчите от губещия отбор. Очевидно духовитостите му са предназначени да впечатлят седящите около него с вещината и познанието му на играта. Когато на разстроения треньор му идва до гуша от подигравките, той се обръща към седалките, посочва с пръст и изкрещява:

– Ей, ти, дето даваш съвети, влез на мястото на Облонски!

Хоп! И самонадеяността на запалянкото се изпарява.

Хората често се дърпат, когато им се отправи предизвикателство да оправдаят хвалбите си. Бог обаче за разлика от нашия приятел на стадиона, няма нужда да се дърпа. Напротив. Понеже наистина е велик и чудесен, Той винаги търси възможност да покаже величието Си на хората. Човешкото страдание е добра платформа за това.

Разбира се, най-очевидният начин, по който Бог използва страданието, за да се прослави, е като го премахне по чудотворен начин. Исус връща зрението на слепите, изцелява прокажените, възкресява мъртвите и върши различни чудеса, за да намали човешкото нещастие. И наистина: „Множествата, като видяха това, страх ги обзе и прославиха Бога“ (Матей 9:8).

Но днес? Исус не е вече телесно сред нас, не се разхожда по хълмовете на Юдея, не върши нещата, които е вършил някога. Въпреки че Бог все още може да върши чудеса (и понякога го прави), това не е вече обичайният Му метод. Днес Бог има друг, по-малко явен, но не по-малко мощен начин да употребява страданието за Своя слава.

Може да изглежда странно, но често Бог сякаш не само позволява, но и сам прави така, че чадата Му да преминават през дълги периоди на големи трудности.[1] Нещо повече, Той като че ли сам Си противоречи, като позволява тези неща да се случват точно пред очите на невярващи, които после се подиграват с християнството. Нито една смущаваща подробност не убягва от очите на присмивачите и те викат: „Вижте как този уж любящ Бог се отнася към верните Си последователи!“

Почакайте! Ако продължим да наблюдаваме, забелязваме нещо необикновено. Християните, на които Бог изпраща изпитание след изпитание, не желаят да се оплакват. Вместо да размахат бунтовни юмруци към небето и да прокълнат Този, който допуска да им се случи това нещастие, те хвалят своя Създател.

Отначало светът се подиграва. „Този период ще премине – уверяват се един друг хората. Само почакайте малко.“ Но изпитанията продължават, а християните отказват да „прокълнат Бога и да умрат“. Тогава хората, които ги наблюдават, са принудени да преглътнат думите си, а най-накрая и да отворят уста от изумление и неверие.

Така Бог ни показва един от най-добрите начини, по които страданието може да му донесе слава. Този начин изявява способността на Бога да запази верността на хората Си дори когато преминават през тежки изпитания. Ако това, че сме християни, означаваше само лесен живот и удобства, светът не би научил нищо кой знае колко впечатляващо за нашия Бог. „Голяма работа – щяха да казват хората. Всеки може да накара другите да го следват, като им слугува.“ Но когато един християнин покаже вяра и любов към своя Създател дори ако на пръв поглед изглежда, че Той го е забравил, става нещо забележително. Това показва на присмивачите, че нашият Бог заслужава да Му служим дори ако това ни струва големи трудности. Така скептичният свят разбира, че християните притежават нещо истинско.

Спомням си как преди време се запознах в една книжарница в Калифорния с едно момиче. Тя е чудесен пример за това, което искам да ви кажа. Книжарницата се намираше в богат квартал и този ден беше пълна с домакини и добре облечени деца с доволни лица. Приятно беше да се стои там. Беше се образувала опашка от хора, които чакаха да говорят с мен или да им дам автограф.

Докато се навеждах с химикал в устата си да подпиша поредната книга, чух звук, който ми се стори странен сред общата глъчка и блъсканица в стаята. Повдигнах глава, за да видя откъде идва този звук.

В инвалидна количка на края на опашката седеше сериозно увредена млада жена, чиято неспособност да произнася думи я караше да издава високи нечленоразделни звуци, подобни на грухтене и мучене. В различните болници, в които бях лежала, бях срещала много хора, чийто говор беше нарушен по подобен начин. Помислих си, че тази жена вероятно страда от ужасната болест, наречена церебрална парализа. По-късно разбрах, че е точно така.

Докато тя се приближаваше, забелязах, че ръцете й треперят, краката й са извити и изкривени, а от устата й, която тя не можеше да контролира, течеше слюнка. Косата й бе сплъстена, а накриво закопчаната блуза показваше колко трудно е да я обличат. Най-меко казано, недъгът й придаваше доста отблъскващ вид.

Спомних си времето, когато бих се чувствала неудобно край такъв човек. Преди не исках да имам нищо общо с никого, чийто недъг сякаш само подчертава моето състояние и ми напомня за него. Но Бог отдавна вече ми беше помогнал да преодолея подобни чувства и сега аз с нетърпение очаквах да се запозная с това момиче.

– Джони, бих искала да се запознаеш с Надин – ни представи болногледачката й, след като приближи количката й до моята. В последвалия разговор, в който сестрата превеждаше доколкото можеше, научих, че Надин е християнка и е на моята възраст. Въпреки че външността й можеше да остави у някого ясното впечатление, че е умствено изостанала, всъщност тя беше интелигентна и начетена жена, която обичаше да пише стихове като хоби.

Този следобед Надин ми даде едно писмо. В него тя казваше, че е харесала някои мисли, които съм споделила в книгата си. След това ми подари едно истинско съкровище – малка картичка, на която имаше написано стихотворение и няколко ангелчета от коледни честитки. Надин бе изрязала ангелчетата, като бе държала ножицата с пръстите на „по-здравия“ си крак. Това се случи преди няколко години. Картичката още виси на стената в къщи.

Докато Надин говореше, мислено се върнах към философските и психологическите книги, които бях чела в болницата през дните на съмнение и скептицизъм. „Бог или има достатъчно любов, за да премахне човешкото нещастие, но няма сила, се казваше в тези книги, или има силата, а няма любовта. Или пък няма нито едното, нито другото. Но в никакъв случай не може да има и двете.“

Може би си мислите, че подобно изявление би сложило пръст в раната на мислещ човек като Надин. Тя е настанена в болничен дом и може би никога няма да се радва на удобството да живее с близки приятели или семейство, което да се грижи за нея. Вероятно никога няма да се омъжи или да преживее онези неща, които хората смятат, че съставляват щастието. Защо не прокълне всемогъщия, вселюбящ Бог за това, че се е отнесъл с нея така? Тя би трябвало да бъде един от най-отчаяните хора на земята, без надежда и без цел в живота. Никой не би я обвинил за това. В най-добрия случай би могла да се превърне в обезверен стоик, решил да понася твърдо жребия си в живота, потискайки всички чувства.

Но разговорът с Надин в продължение на почти един час ме убеди, че тя изобщо не мисли така. Надин знае какво означава да изпитваш радост в Господ, да имаш „мира, който надвишава всяко знание“. Тя може да каже също като Павел: „Ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява“ (I Коринтяни 4:16).

И най-интересното – тя не само „понася“ Бога, но и Го обича. Този Бог, когото тя познава, е толкова незаменим и реален, че тя понася състоянието си доброволно и с радост, щом като това наистина Му е угодно.

Страданието на Надин прославя ли Бога? Разбира се. Защо? Защото Бог го премахва по чудотворен начин? Съвсем не. Страданието й прославя Бога, защото хората, които я виждат и познават, са най-малкото принудени да се замислят над факта, че Богът на Надин е сигурно много необикновен, щом предизвиква такава вярност. Помислих си: Ако някой някога се нуждае от доказателство какво могат да извършат в живота на човек силата и благодатта на Бога, трябва да види тази жена.

Въпреки че има хора като Надин, понякога скептиците се опитват да отрекат, че истинският източник на вътрешен мир у християнина е Бог. За тях всички тези приказки за рая, Бога и радостта са просто начин да се избяга от действителността и да се предпази умът, отказ да се посрещне реалността такава, каквато е. Понякога самата аз съм била обвинявана, че използвам вярата в Бога като психологическа „патерица“.

В такива случаи просто посочвам фактите: изключително трудно е някой, който цял живот е бил книжен плъх и си е стоял вкъщи, да се приспособи към живот в инвалидна количка. Но повечето хора са съгласни, че това е дори още по-трудно за човек като мен, който е водил толкова активен живот. Като гимназистка аз не се спирах на едно място – яздех, играех хокей на трева, перчех се със спортната си кола, вършех какви ли не щуротии. Често казвам на хората: „Когато можех да ходя, не сядах и за минута. Сега трябва да седя цял живот.“

Никакъв сборник от правила и закони, никаква моя религиозна философия, никаква вяра в мъглява всемогъща Първопричина, никакво символ верую не биха могли да ме поддържат и да ми дават мир в тази инвалидна количка. И тези неща в никакъв случай не биха могли да ме накарат да се радвам истински в сегашното си състояние. Аз или съм луда, или пък зад състоянието ми стои един жив Бог, Който е нещо повече от теологична аксиома. Той е личностен Бог. Той действа и доказва съществуването Си в моя живот. Това кара много хора по-често да се замислят за Него.

Знам какво си мислят в този момент онези от вас, които са християни: „Ах, удивително как Бог употребява хора като Надин и Джони, за да Се прослави. Но аз нямам никакви сериозни недъзи. Животът ми си тече нормално. Какво да правя?“ Ако си мислите така, не си представяйте, че за да са истински ценни пред Бога, изпитанията ви трябва да са травмиращи като моите или тези на Надин. Ако приемате всекидневните трудности на живота с радост в сърцето, това има същия ефект, резултатът ще е същият, макар и в по-малък мащаб.

Мисля си за сестра си Джей и за приятелките си Бетси и Шерил, които често пътуват с мен. Ще ви кажа нещо – тези жени познават всекидневните трудности на живота! Първо, те се грижат за всичките ми физически нужди. Ако никога не сте се грижили за паралитик по време на пътуване, не знаете колко много работа има да се върши. Често сутрин, за да ме приготвят за ранна среща, те трябва да стават в 5 ч. След като свършат със собствения си тоалет, идва редът на процес дълъг час и половина, през който ме вдигат от леглото, правят ми гимнастика, къпят ме, обличат ме, мият ми зъбите и косата и т.н.

Но това не е всичко. Когато пътуваме, трябва да ме вдигат от количката и да ме преместват в автомобила. За тази цел едно от момичетата се подпира на облегалката на количката и ме хваща под мишниците, докато другото ме вдига за краката. Като ме настанят в колата, трябва да ме нагласят в удобна поза и да ме вържат с колани, докато някоя от тях сгъва количката ми и я слага в багажника на колата. Няма да ви казвам точно колко тежа, но откакто не мога да се движа представлявам доста тежък мъртъв товар! Щом като пристигнем на местоназначението, процесът се повтаря. Вземат ме от колата и ме слагат обратно в количката. На едно скорошно пътуване до Минеаполис Бетси, Шерил и Джей трябваше да ме слагат и изнасят от колата 15 пъти за един ден!

Когато пътуваме заедно, се появяват и други проблеми, с които те често трябва да се примиряват. Говоря за липсата на деликатност у някои хора, които се отнасят с мен като с кралица, а почти напълно пренебрегват сестра ми и приятелките ми.

Да стават рано, за да ме приготвят, да ме носят и слагат в колата, да бъдат пренебрегвани от околните – сигурно дори няма да наречете тези неща истински „проблеми“ като моя недъг и този на Надин. Но когато хората забележат как тези жени се справят с малките си, но истински трудности с любящо сърце и без да се оплакват, това насочва вниманието им към Бога и Той бива прославен.

В известен смисъл хора като Надин, сестра ми и приятелките ми са съвременни Йововци. Спомняте ли си за Йов, който е бил праведен човек, благословен от Бога с всички материални блага? Прославата към Бога, която отправя той, разгневява Сатана.

– Той Ти служи, защото го благославяш – изръмжава през зъби Сатана срещу Бога. – Ако му вземеш семейството и богатствата, ще Те прокълне в лицето.

Сатана иска да каже: „Йов обича благословенията Ти, а не Тебе, Боже. Ти не си достатъчно велик, за да накараш някой да Те последва заради самия Тебе.“

И така, Бог позволява на Сатана да прати изпитание на Йов. Йов загубва парите си, здравето си и почти цялото си семейство.

– Прокълни Бога и умри – го съветва жена му. Но той отказва. С неочаквано доверие той извиква: „Ако и да ме убие Той, аз ще Го чакам“ (Йов 13:15).

Какво свидетелство! Това изявление говори добре за Йов, но много повече то прославя Бога, който може да предизвика вярност у служителите си и в най-тежките им изпитания. Това е старозаветната форма на думите на Павел във Филипяни: „Всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия“ (Филипяни3:8).

Аз наистина нямам нищо против да търпя неудобства като парализирана, ако верността ми към Бога в инвалидната количка ще Му донесе слава. Мислили ли сте каква слава може да донесе на Бога вашият живот, ако и вие останете верни в своята „инвалидна количка“?



[1] Филипяни 1:29.

следваща глава 4 - НЕВЗРАЧНИ СВЕТЦИ!