2 – МНОГО ЧАСТИ – ЕДНО ТЯЛО

Забелязали ли сте как нещата в живота, които имат най-голям потенциал да бъдат добри, често се използват, за да служат за зло? Вземете например огъня – едно от най-великите открития на човека. Същият пламък, на който печеш пържолата си, може за минути да унищожи хиляди декари чудесна гора или да изпепели плевнята ти. Ами сексът? Той също може да бъде нещо много хубаво или много лошо. Въпреки че Бог го е направил за да свързва мъжа и жената, да им доставя удоволствие и да създава деца, злоупотребата с него носи вина, сълзи и разбити сърца.

Същото е и със страданието. Освен че е най-доброто средство, с което Бог изгражда характерите ни, то може да предизвика у нас егоцентричност. Аз съм губила часове в самосъжаление, обладана от мисълта, че счупеният ми врат е начин, по който Бог ми връща за греховете ми, докато всъщност Той е бил далеч от мисълта да ме „наказва“. И наистина, тогава не ми е идвало наум, че цялата трагедия с моята парализа е следствие от Неговата любов. Любов не само към мен, а и към тези край мен, защото една от целите на Бога, когато допуска страдание, е да ни помогне не само да си съчувствуваме един на друг, а и да се изграждаме взаимно.

Особено ясно разбрах това през зимата на 1975 г. Пастирът на една голяма баптистка църква в Уичита, Канзас, ме бе помолил да говоря на годишната мисионерска конференция, на която беше домакин. Приех с желание – първо, защото току-що започвах да пътувам и възможността да се кача на самолет, да пътувам някъде и да разговарям с различни хора бе изключително вълнуваща. Пък и това беше първата мисионерска конференция, на която присъствам –да не говорим, че ме канеха и да участвам в нея. Не знаех точно какво представляват мисиите, нито бях общувала кой знае колко с мисионери. Бях чувала единствено, че през повечето време обикалят из джунглите, като се отбраняват от змиите с големи ножове. Приятелките, които дойдоха с мен на това пътуване, Шери и Джули, не знаеха повече от мен. И тъй, седнали на последния ред в голямата претъпкана църква, жадно попивахме всяка дума на мисионерите, които според програмата трябваше да говорят. Кой знае? Можеше да разкажат някоя история с канибали!

Знаете ли обаче какво научихме? Че те са хора точно като нас! Като ги слушахме да разказват за всекидневните си проблеми и успехи в отдалечени места като Бразилия, Япония и Филипините, се замислихме за отговорността си към тях. Все пак, макар че живеехме на хиляди километри разстояние, ние бяхме едно с тях – в онова, което Библията нарича „тялото на Христос“. Останахме покъртени, когато християни, избягали от комунистическа Румъния, споделиха колко много разчитат на нашите молитви вярващите отвъд Желязната завеса. Толкова се впечатлих от разказите на тези мисионери, че вече с нетърпение очаквах заключителната служба в неделя вечер, когато на свой ред щях да имам възможността да споделя нещо с тях.

Но през тази седмица не се срещахме само с мисионери. Всяка вечер сядахме до различни млади хора от църквата, с много от които станахме добри приятели. И тъй като никой от нас не искаше да се разделяме след вечерната служба в събота, решихме да отидем заедно да ядем сладолед. Колко весело прекарахме тогава! Седяхме и се шегувахме до 11 ч. вечерта!

Като изпихме млечните шейкове и платихме, Шери ми помогна да си облека палтото и всички излязохме на нощния януарски въздух. От злополуката ми с гмуркането „термостатът“ на тялото ми не работи много добре, така че не мога бързо да се приспособявам при температурни разлики. Понеже паркингът по това време беше пуст, помолих Шери да вдигне количката ми на две колела и да изтича бързо до колата, за да избегнем студа.

Бяхме две сенки, които се спускаха в мрака по гладката асфалтова повърхност към далечната светлина на една улична лампа, подвиквайки и смеейки се. Тъмнината изглеждаше напълно безопасна и не загатваше нищо зловещо. Главите ни все още бяха под влиянието на приятния спомен от шегите и сладоледа. Как да предположим, че между нас и колата дебне опасност? Кой би могъл да знае, че тъмнината на нощта скрива ивица лед на тротоара точно пред нас?

Шери изпъшка, когато петата й се плъзна, а количката се повдигна и се завъртя на едно колело. Полетях с лице напред. Тъй като съм парализирана, не можах да използвам ръцете си, за да смекча падането. Докато тротоарът летеше към лицето ми, имах само секунда да се намръщя и здраво да стисна очи.

Почувствах как главата ми тупва на асфалта и сама се уверих, че след такъв силен удар съвсем буквално виждаш звездички. Тялото ми като че ли се срина след мен и се претърколи до предната част на нашия микробус.

– О, не! – чух възклицанието на Шери.

Може да звучи странно, но когато се случва нещо такова, всичко сякаш се развива много бавно. Чуваш ясно всеки звук. Всеки кадър неизличимо се врязва в паметта ти.

Чух приглушен говор.

– Шери, ела бързо.

Тропот на обувки по тротоара – някой я отвеждаше настрани. Кутия с пари задрънча… разпиляха се монети… парите от картичките и рисунките ми, които бяхме продали същата вечер.

– Ах, цялото й лице е в кръв! – изпищя едно момиче.

Младежите започнаха да се тълпят наоколо, но аз трябваше здраво да стискам очи, за да не влиза кръв в тях. Спомням си, че раздвижих леко врата си, за да проверя дали не е счупен, прокарах език по зъбите си, за да видя дали няма избити и раздвижих челюстта си, за да се уверя, че не е пукната.

Изведнъж някой коленичи до мен, взе главата ми в ръце и я залюля в скута си. Беше Джули.

– Добре ли си? – попита тя. Отворих очи, колкото да видя как отмята косата от лицето ми. Ръцете й бяха покрити с кръв. Продължи да ме пита дали съм добре. Само кимнах. Чух приглушени ридания и разбрах, че се опитва да скрие от мен, че плаче. Въпреки сълзите си, тя искаше да изглежда спокойна и твърда.

Точно тогава започнах да се боря със своята собствена отговорност. Когато през тази седмица някои от младежите ме питаха какво е да живееш в инвалидна количка, се опитвах да обяснявам как да посрещаме трудностите, без да се оплакваме. Бяхме търсили заедно в Библията мястото, където се казва, че всички неща, дори и трудните, съдействат за наше добро. Сега ми се удаваше възможност да докажа всичко това на дело. Как щях да постъпя?

През цялата седмица тези мисионери ме учеха толкова убедително какви са задълженията ми спрямо другите хора в тялото Христово. Част от това Тяло точно сега стои около мен – осъзнах ясно. –Младежите и всички тези други хора. И ме гледат!

Себичната ми природа обаче не искаше да се занимава с тях. Тя мислеше само за себе си, за старото его. А точно сега старото его умираше от студ и болка.

Как пък само на мен ми се случват такива неща? Не съм ли вече изстрадала повече от всички тези хора тук? Защо Бог не използва някой друг като нагледен материал за уроците Си?

Знаех, че не е правилно да мисля така. Трудно е обаче да поставиш Бог и другите над себе си, особено когато те боли.

Не ме е грижа какво мислят другите за това, как ще постъпя сега! Моето лице е разбито. И защо трябваше да удрям точно главата си – единствената чувствителна част от тялото ми?

Почти веднага Святият Дух се зае да отговаря на предизвикателните ми въпроси. Напомни ми Божието Слово: „Не знаеш ли, че тялото ти е храм на Святия Дух…? Ти не си своя си, ти си купена с цена. Затова прослави Бога с тялото си“ (I Коринтяни 6:19-20).

Кой се интересуваше как щях да реагирам? Бог. Имах ли действително право да се оплаквам заради нараненото си лице? Не. Тялото ми не бе моя собственост. То принадлежеше на Бога и Той можеше да прави с него каквото иска. Беше го купил с кръвта на Своя Син.

Първото ми задължение бе да прославя Бога, като покажа на приятелите, които ме наблюдаваха, това, което бях споделяла на теория – че в християнския живот няма случайности. Ако Бог допуска да ни се случи нещо, то непременно съдейства за наше добро.

Или за доброто на тези около нас, разсъдих аз. Ах! Понякога на нас като християни не ни се дава никакъв избор. Ако наистина ни е грижа за другите, трябва да постъпваме както иска Бог.

Разбрах какво трябва да направя. Тогава, сякаш за хиляден път, като проява на волята си, аз се намръщих, а после тихо благодарих на Бога за случилото се. Мили Боже, благодаря Ти за това, което става сега… Не ми позволявай да се разгневявам. Тези младежи гледат… Направи така, че да се научат да се справят с трудностите си, като видят как аз се справям сега. И, моля Те,… Ти се прослави.

Знаех, че чрез този инцидент Бог ще се прослави по някакъв начин. Но не предполагах, че ще започне да го прави веднага. Той се прояви в любовта и грижата, която всеки човек на това място започна да показва към мен. Всички саможертвено съблякоха палтата си и ме покриха, за да ме предпазят от студа. Като видя, че още треперя, един мъж коленичи и като ме притисна до себе си, за да се стопля, прошепна: „Всичко ще се оправи.“ Неколцина се събраха в колата да се молят. Някой извика линейка, а друг уведоми пастира на църквата, която посещавахме.

През остатъка от тази напрегната вечер ме преглеждаха на рентген, шиха ми главата и лежах будна от болката, причинена от сътресението на мозъка и счупения нос. През тези тежки, безсънни часове имах много време да мисля. Благодаря Ти, Боже, че не ми позволи да се разпадна!

Накрая ме изписаха и бях откарана до стаята в хотела. В ранните часове на утрото най-после задрямах, като трябваше да ме събуждат на всеки два часа, за да проверяват състоянието на ударената ми глава.

Сутринта, малко преди 11 ч., ме събуди шумът от сешоар. Подавайки глава през вратата, Шери колебливо се усмихна: „Как си?“

– Ами, аз… ох… – започнах, но болката изведнъж ми напомни за падането предишната вечер. Физически изобщо не бях добре. Шевовете ме боляха, главата ми пулсираше от болка, не бях се наспала, а лицето ми бе издраскано и подуто. Но вътрешно бях в добро състояние на духа.

– Мисля, че съм доста добре. Какво става?

– Смятахме да те събудим навреме за едно късно утринно предаване – подаде се Джули и започна да нагласява антената. – Пастирът ни каза, че можем да хванем службата оттук, тъй като всяка седмица я предават по телевизията.

И тъй, облегнаха ме на възглавници и загледахме с интерес. След химна, който хорът изпя, пастирът направи специално съобщение.

– Със съжаление известяваме, че г-ца Джони Ериксон снощи е паднала и си е счупила носа. Направени са й няколко шева. Когато говорихме в интензивното отделение в болницата, й предложих да отложим ангажимента й с нас за тази вечер, но тя настоя, че ще се справи. Нека сега всички заедно се помолим за нея.

Зарадвах се, че някой се моли за мен. Облегнах се на възглавниците и се усмихнах. Все пак истинската криза – тази вътре в мен – беше преминала.

Когато тази вечер влязох с количката си в препълнената църква, дъхът ми спря. Столове бяха поставени на пътеките между редовете, хора стояха прави отзад или пък се тъпчеха в мястото, отредено за църковния хор. Реших да не използвам старателно написаните си бележки и илюстрации, които бях приготвила от няколко седмици. Вместо това споделих няколко цитата от Словото, свързани със случката предишната вечер.

– Едно от най-добрите неща, които можем да направим за братята и сестрите си в Христа, е да спечелим победа в собствените си изпитания – микрофончето на ревера ми улавяше думите и ги предаваше на публиката.

– В Ефесяни ясно се казва да се грижим за другите християни, защото сме едно с тях. Вярващите никъде не са призовани да станат едно. Ние вече сме едно и сега трябва да изявяваме този факт. Вижте, в I Коринтяни 12 гл. се казва, че християните са като едно тяло, чиято глава е Христос. Човешкото тяло е може би най-удивителният пример за единство. Всяка част се нуждае от другата. Когато стомахът е гладен, очите забелязват хамбургера, краката тичат до будката, ръцете го поливат с горчица и го поднасят към устата, откъдето той отива право в стомаха. Това се казва сътрудничество!

От публиката се надигна смях.

– Ето защо в пасажи като Ефесяни 4:16 се казва, че ние, християните, си влияем в духовната сфера чрез характера и поведението на всеки от нас. Нито един орган от тялото не функционира, без това да засегне всички останали. Един навехнат глезен обездвижва целия човек, а ръцете, които подават победния пас по време на игра, прославят отново цялото тяло. Има нещо необикновено в тънката нишка, която свързва нас, вярващите. Вашите неуспехи са и мои неуспехи. Вашите победи – мои победи.

Никой не мърдаше. Всички слушаха напрегнато. Хората явно разбираха мисълта ми.

– И тъй – продължих, – ако искаме да служим на Христос (главата на тялото) и на християните (останалите части), когато се сблъскваме със своите проблеми, не трябва да забравяме и техните. Снощи Бог ни помогна с Джули да направим точно това. Тя стана пример за мен. Аз станах пример за другите. Бог иска да направи същото и чрез вас.

И тъй, Бог употреби нараняванията ми от предишната вечер като платформа, от която да споделя всемъдрия Му план, който позволява на чадата Му да понасят болка за свое добро и за Негова слава.

*****

 

След около година получих писмо от Стив. По това време вече доста пътувах и беше започнало да ми домъчнява за вкъщи. Насърчителните му думи бяха чудесно обобщение на това, което бях научила вечерта, когато си счупих носа на паркинга. В писмото си той ми напомняше, че страданията ни далеч не ни дават право да се самосъжаляваме, а са чудесна възможност да се учим и да изграждаме другите. Ето част от това писмо:

„И тъй, Джони, когато трябва да говориш десет пъти на седмица, когато челюстите ти се уморят да се усмихваш на доброжелателите, когато те боли гърбът, когато понякога тайно чувстваш в себе си желание да можеш да ходиш, но знаеш, че не можеш да го кажеш, защото хората около теб ще те разберат погрешно, когато ти е мъчно за приятелите ти, когато Библията изглежда скучна, когато се чувстваш несигурна, когато в главата ти се промъкват грешни мисли и настроения, когато се изкушаваш да си представяш, че имаш успех и слава – с две думи… когато изпитваш желание да носиш по-лек кръст и да се подхлъзнеш малко, „само днес“, – недей. Не се обезсърчавай и не съгрешавай. Не мисли, че във всичко това няма смисъл, защото наистина ти си една от опорите в живота ми, когато имам нужда от пример и когато ми се иска да се предам.“

Ние сме на сцената. Другите ни гледат. Може да изиграем добре ролята си и така да помогнем на цялата публика. Но може и да се измъкнем, като се предадем на горчивите си чувства и донесем срам на Драматурга. Изборът е наш.

следваща глава 3 - НЕ E НАПРАЗНО!