15 – Оставете Бога да бъде Бог

През първата година в болницата се научих да прелиствам Библията си с пръчица, която държах в уста. По този начин научавах доста неща, но четенето обикновено ми служеше за запълване на времето, наред с телевизионните сериали и радиопрограмите. Това продължи докато не се прибрах в къщи. Едва тогава се заех със сериозно изучаване на Божието Слово. Резултатът не закъсня. Това, че виждах нещата не със своите, а с Божиите очи, ми помогна да започна да подреждам елементите от мозайката на страданието си. Започнах да вкусвам от истинската мъдрост. Вероятно, ако продължавам така, размишлявах аз, един ден ще бъда съвършено мъдра – ще мога да разбирам ВСИЧКИ Божии цели зад ВСИЧКО, което става.

Но с течение на християнския ми живот нещата не се наредиха по този начин. Често забелязвах как някое конкретно изпитание съдействува за мое добро. Но понякога не виждах ползата. Знаех например, че изпитанията се изпращат, за да ни изградят. Но имаше дни, когато проблемите се натрупваха дотолкова, че сякаш само ме изтощаваха – дори когато ги приемах като от Бога. Господ обещава, че дни като тези ще съдействат за мое добро, мислех си аз, но КАК? Просто не мога да разбера!

Това не беше всичко. Към собствените ми „абсурдни“ страдания се прибави това, че започнах да научавам как и други хора минават през изпитания, за които не намират отговор. Започнаха да ми пишат за проблеми, които просто не можех да разбера, дори и с отворена Библия. О, в известен смисъл естествено разбирах. Познавах различните обяснения в Библията за това защо Бог допуска да страдаме. Но да ги свързвам с всяко отделно изпитание беше друго. Какво бихте казали вие на младото момиче, което е написало следното писмо?

„Скъпа Джони,

Баща ми е починал, когато съм била на две години, а майка ми от година е болна от рак… Опитвам се да разбера защо Бог допусна да се случи това. Понякога прекарвам часове в мисли какво ще стане, когато мама умре и аз остана сама. Опитвам се да се приближа до Бога, за да не се огорча, когато това стане. Вече съм приела Исус за свой Господ и Спасител, но депресията, която получавам, когато гледам как мама страда, не ми позволява да се съсредоточа да чета и изучавам Словото Му достатъчно. Мога само да седя, да гледам телевизия или да спя.“

Можех да дам на това момиче полезен съвет как да постъпи по начин, който би донесъл слава на Бога. Но да й посоча главната причина в дъното на всичко? Това бе нещо друго. Защо Бог допускаше нейните проблеми – да я направи да прилича повече на Христос и да насочи мислите й към духовните неща; да направи така, че тя да служи за пример на свръхестествения свят; или да й даде способност да утешава други хора? Можех само да гадая. Каквато и да беше целта на Бога, поне на пръв поглед изглеждаше, че тя се проваля.

Всъщност някои от изпитанията, които са ми били описвани, дори изглеждат така, сякаш пречат на Божия план:

„Скъпа Джони,

Моля те да разбереш от това, което пиша, че не се самосъжалявам и не съм атеист. Мислех, че след като прочета историята ти, най-накрая ще започна да виждам нещата по различен начин. Но въпреки че се възхищавам от искрената ти вяра (ако наистина вярваш така), все още не мога да разбера жестокостите, случили се в твоя живот, както и тези в живота на брат ми.

Брат ми е на 26 г. и от 1965 г. е с квадриплегия вследствие на автомобилна катастрофа… Както и ти, той премина през много трудности, след като това се случи. Тъй като си в същото положение, разбираш какво е преживял.

Тогава той реши да използва единственото нещо, което му беше останало – мозъка. Зае се да учи психология вкъщи, а после започна работа като асистент на губернатора на Индиана, като имаше намерение да постъпи в колеж в Охайо, за да довърши образованието си. Но само след две седмици той загуби работата си, понеже „Социални грижи“ нямаха право да плащат медицинските му разноски в случай, че той работи. Той искаше да работи, но не и да зависи от други хора, и както и ти, не искаше да го съжаляват.

Говоря в минало време, защото сега брат ми е в клиника в състояние на кома, понеже през октомври 1976 г. претърпя необикновен инцидент. Той живя като нормален човек, както искаше, и непрекъснато държеше разума си буден. Сега обаче Някой реши да му вземе и разума. Ако мислиш, че това е честно или че има причина да се случи, моля те, помогни ми да я разбера.“

Всякакви обяснения, които бих могла да дам на този млад мъж сигурно биха прозвучали като кухи формулки и банални клишета. Честно да си кажа, те далеч не биха задоволили и мен самата. Понякога големината на човешките проблеми сякаш надхвърля всяка потенциална полза, която би произлязла от тях. Почувствах се така, когато прочетох писмото на тази жена:

„Скъпа Джони,

На 22 години съм и съм с триплегия. Получих я през 1968 г., когато майка ми ме удари по главата. Трябваше да ми направят шест операции, за да ме спасят. Една година прекарах в болницата в Кук Каунти. После година и половина бях в рехабилитационния институт в Чикаго. След това отидох в Гранд Хоспитал за операция на ръцете и краката.

Осем пъти ме връщаха в рехабилитационния институт. Досега са ми направили 22 операции. Все още съм в същото положение. В инвалидна количка съм. Нямам семейство. Грижа се за себе си сама. Прочетох книгата ти и бих искала да знам как да превъзмогна депресията. Нямам силна вяра в Бога. Чувствам, че не мога да се справя. Моля те, пиши ми какво мислиш.“

Започвах да се чудя: „Ще получа ли някога истинска мъдрост, за да разбера какво цели Бог с всичко това?“ Приятелят ми Стив не ми помогна много, когато ми разказа за живота на братовчедка си – млада жена, която до скоро бе живяла близо до нас. Тя споделя преживяванията си в следното писмо:

„Когато майка ми била само на 16 г., един познат алкохолик, няколко години по-голям от нея, я заплашил, че ще убие родителите й, ако не се омъжи за него и тя го направила. Той бил маниак и я биел до кръв, когато се напиел. Израснахме в голяма бедност в една ферма в Тенеси и майка ми трябваше да работи много на полето, за да имаме какво да ядем… Спомням си как веднъж мама събра нас, децата, и избягахме на хълмовете зад къщата. Мислех, че татко ни гони с пушката само защото си играе на каубои и индианци (бях толкова малка). Но когато видях страха по лицето на мама, разбрах, че е наистина. По-късно през нощта, когато татко бе заспал мъртво пиян и нямаше повече опасност, се прибрахме обратно в къщата…

Друг път, когато беше отново пиян, той ни нареди всички покрай стената, насочи заредената пушка към нас и каза, че щял да ни убие един по един, а после да се самоубие. Ако не беше минал един съсед и не се беше намесил, сега сигурно щяхме да сме мъртви. Татко се удави, когато бях на седем години.

Дори когато мама се омъжи втори път и се преместихме да живеем на север, нещастията като че ли ни следваха. И тук насочваха оръжие към мама. А преди две години, когато работеше в един магазин, трима крадци я завързали, запушили й устата, заключили я в тоалетната и опрели нож в гърлото й. Казали, че ако изпищи, ще я убият…

От девет седмици тя е в болница, страда от болестта „Рейнодс“. При тази болест ръцете и пръстите на краката стават съвсем черни и болят като измръзнали. През цялото време не може да спи от болки – толкова са силни, че не може да търпи дори допира на чаршафа до пръстите си. Когато левият й крак разви гангрена, мислеха, че трябва да го отрежат, но успяха да го спасят… Трябваше обаче да ампутират три пръста от лявата й ръка, до първата става. Ние всички уповаваме на Бога, но понякога наистина става много тежко.“

Може ли дори и най-зрелият християнин да обясни изцяло целта на Бога в тези неща? Но това не е всичко! Братовчедката на Стив продължава да разказва за сериозните здравословни проблеми и операции на втория си баща, за счупеното при автомобилна катастрофа рамо на брат й, заради което дясната му ръка се е обездвижила, и за своите собствени операции от рак. Но последният епизод, който споделя, е най-непонятният. Това станало във фермата й рано една сутрин през август, 1975 година:

„Изпратих съпруга си Бъди и децата. Като се облякох за работа, слязох долу. Трябваше да мина през кухненската врата, за да излезна навън. Като влизах в кухнята, се стреснах, защото видях човек, облегнат на пералнята. Когато се обърна към мен, познах момчето от фермата на половин километър от нас.

– Какво правиш тук? – попитах, като се учудих защо не беше почукал. Обикновено кучетата лаят, когато дойде непознат, но днес не ги бях чула. Той не отговори нито дума, само ме погледна объркано и втренчено. После показа нож в ръката си и тръгна към мен.

Отскочих назад и започнах да пищя, но той продължи да се приближава. Накрая спря точно пред мен и ме намушка с ножа отдясно. Почувствах топлата течност да се стича и сложих ръка върху раната, за да не изгубя много кръв. Но това не помогна, защото той започна да ме мушка навсякъде. През цялото време крещях: „Защо?! Защо?!“ Когато се опитах да взема кухненския нож, за да се защитя, чекмеджето се измъкна и падна на пода. Най-ужасното беше, че виждах собствената си кръв по целия под. Строполих се на земята, и след известно време, което ми се стори като векове, той най-накрая си тръгна.

Успях да се напрегна и започнах да се влача към телефона, за да повикам помощ. Но като чух кухненската врата да се отваря зад мен, разбрах, че всъщност той изобщо не си е тръгвал, а е чакал навън да види какво ще направя. Сърцето ми се сви. Знаех, че никога няма да стигна до телефона.

– Този път ще те убия – каза той съвсем хладнокръвно. После вдигна ножа и отново започна да ме мушка. След като сряза китката ми и ме разряза зад коляното, той започна да забива много пъти ножа в стомаха ми. Не мога да го опиша с думи!

Попита ме дали съпругът ми си е в къщи и аз изхълцах:

– Да, и всеки момент ще слезе!

Но тъй като не се появи никой, той разбра, че съм излъгала и ме нападна отново. Успях да изкрещя:

– Вече ме уби! Защо просто не ме оставиш?!

Тогава, съвсем спокойно, той изтри устата си с ръкав, обърна се и си отиде.

Отслабвах все повече и повече, защото губех кръв, но знаех, че трябва да изчакам да се отдалечи преди да предприема нещо този път. Вече изпадах в несвяст, но тогава Бог ми даде сила да се изправя и да се довлека до телефона. Натиснах нулата и успях само да кажа на оператора най-важното, след което пред очите ми падна черна пелена и загубих съзнание.

Казаха ми, че два дни не са знаели дали ще оживея. Направили са ми около петдесет шева по цялото тяло. Трябваше да ми махнат далака и да оперират черния дроб, панкреаса и белия дроб, който не функционираше.“

Стив ми разказа, че след като прекарал само месец в арест с облекчен режим, нападателят бил изпратен в психиатрична клиника, като дори му разрешавали в събота и неделя да се прибира вкъщи. Четиринадесет месеца по-късно го освободили. Въпреки че Бог дал на братовчедката на Стив забележителна сила да прости на нападателя си без да таи горчивина, днес, три години по-късно, тя все още изпитва последствията от инцидента. Когато нощем иска да отиде до тоалетната, тя първо събужда съпруга си, защото се страхува да мине сама по тъмния коридор.

Когато чух историята на тази млада жена, аз застинах от неразбиране. Може ли някой да обясни това нещо? Тя ще чувства този ужас цял живот. Братовчедката на Стив бе казала, че семейството й се сплотило след инцидента. Това също някак си я доближило повече до Бога.

Но въпреки че технически някой може да посочи всичко това като една причина Бог да допусне да се случат тези неща, едва ли би било достатъчно. Тя вече е била близо до Бога и е имала сравнително добър семеен живот. Ясно е, че Божиите цели не са били просто да повиши с няколко степени здравината на добрия им семеен християнски живот. Много по-леко изпитание също би послужило за това. Какво ли е имал предвид Бог? Тежестта на въпросите изглеждаше по-голяма от тази на отговорите.

Ако щях да работя със страдащи хора, преди всичко трябваше да зная разрешението на проблеми като тези. Но как да помогна на другите да разберат това, което самата аз не разбирах?

Винаги ще съм благодарна за книгата, която Бог изпрати в живота ми горе-долу по това време и за която без колебание казвам, че е сред най-добрите, които съм чела. В „Познаването на Бога“ Дж. И. Пакър включва малка глава със заглавие „Божията мъдрост и нашата“. Там той също разисква проблема за неспособността ни да разберем причините, които влага Бог зад всяко нещо, което се случва.

„Погрешно е да се предположи…, че дарът на мъдростта се състои… в способността да се разбере защо Бог е допуснал възникването на всеки отделен случай и какво възнамерява да прави в следващия случай.“

Какво има предвид той, като казва, че е погрешно? Мъдростта не е ли способност винаги да разбираме намеренията на Бога?

„Хората чувстват, че ако наистина са близо до Бога, така че Той да може да им дава мъдрост даром, тогава… биха различили действителното предназначение на всичко, което им се случва – би им било ясно как във всеки момент Бог е съгласувал всичко за тяхно добро… Ако останат объркани, те си го обясняват със своята липса на духовност.“

Мисли точно като мен! Дали този човек не чете мислите ми?

„Такива хора изучават дълго… чудят се защо Бог е допуснал да им се случи това или онова… или каква е поуката… Християните… могат да стигнат до лудост от това напразно изследване.“[1]

Амин! Аз самата също съм на път да полудея. Значи той казва, че не винаги можем да разбираме мислите на Бога? Охо! – мислех си аз. Ако това не е мъдрост, тогава кое е? В следващите няколко страници се съдържаха отговори, които действително промениха живота ми и които ме накараха да започна сама да продължа да търся в Библията.

Някъде по това време попаднах на историята на Йов – класическият пример за човек в страдание. Ако изобщо някой е искал да разбере причините за своето положение, това е Йов. Семейството му било убито, имуществото – опропастено и разграбено, тялото му – покрито с циреи. До последните пет глави в книгата Бог не се явява на сцената, за да отговори на въпросите и предизвикателствата на Йов и приятелите му. А когато накрая го прави, знаете ли каква причина изтъква пред Йов за страданието, което той претърпява? Никаква! Нито една дума! Бог не кара Йов да седне, за да му обясни: „Слушай внимателно да ти разкажа защо допуснах да ти се случи всичко това. Виж сега, Моят план е…“ Всъщност Бог е толкова далече от мисълта да отговаря на въпросите на Йов, че казва: „Стани, Йове. Аз имам да ти задам няколко въпроса!“

В следващите четири глави Бог описва подробно изумителното величие на собствените Си дела в природата, а след това пита Йов дали може да се сравни с Него. Господ картинно разказва за сътворението на света, за величието на звездите и пространството, за силата на вола, за мощта на коня, за чудесата на животинските инстинкти и за начина, по който земята снабдява с храна всяко живо същество.

„Без съмнение, ти знаеш, го осмива Бог, защото тогаз си се родил и голямо е числото на твоите дни!“ (Йов 38:21)

Сякаш виждах как Йов се свива, докато Господ му говори (самата аз потръпнах). Защо говори така на Йов? – се чудех. Всички тези описания на Божията мъдрост и сила в природата са наистина интересни. Но какво общо имат с изпитанията на Йов? Йов никога не е претендирал, че е създал света. Никога не е казвал, че може да обясни навиците на дивите животни. Защо Бог говори за това? Йов не се е преструвал, че познава всички тайни на житейския цикъл, на раждането и смъртта. Той само иска Бог да му помогне да разбере причините за загубата на семейството му и на имотите му, за циреите по тялото му.

Продължих да чета. Още природни сцени. Още описания на величието на Бога. Още реплики на Бога от рода на: „Знаеш ли времето, когато… раждат кошутите?… Издигаш ли гласа си до облаците, за да те покрият с изобилни води?… Схванал ли си широчината на земята? Кажи, ако си разбрал всичко това.“

Все още изглеждаше твърде объркано. Но като стигнах до четиридесетата глава, проблясна светлина. Бог накрая задава на Йов въпрос, който сякаш обяснява това, към което Той Се е стремил през цялото време: „Тоя, който е изобличил Всемогъщия, ще се бори ли с Него? Тоя, който се препира с Бога, нека отговори на всичко това… Опаши сега кръста си като мъж; Аз ще те попитам, а ти ми изявявай. Дори не ще ли допускаш Моята съдба? Ще осъдиш ли Мене, за да оправдаеш себе си?“ (Йов 40:1, 7-8)

Ето какво било! Бог знае, че когато Йов пита „защо?“, той всъщност Му иска сметка за Неговите дела. Изглежда толкова невинно, а в известен смисъл да изискваш такива отговори от Бога е все едно да се поставяш над Него. Колко абсурдно! Ние, също като Йов, понякога мислим, че Бог не се отнася справедливо с нас. Държим се така, сякаш на небето има някакъв въображаем съд, на който Бог трябва да отговаря дали е бил достатъчно „коректен“ с нас. Но забравяме, че самият Бог Е съдът: Той е създал справедливостта. С какво можем да сравним Неговата „коректност“? Неговите действия са толкова справедливи, че просто няма какво да поставим над тях.[2]

Обърнете внимание на великата мъдрост и сила на Бога, изявени в чудесните Му творения. Как може такъв Бог да е длъжен да отговаря на някакъв жалък смъртен като Йов, който дори не може да започне да измерва неизмеримото величие на Бога? И както казва Бог в Еремия 49:19: „Кой е подобен на Мене? И кой ще ми определи времето за съд?“ Все едно, че Бог казва: „Йове, щом не можеш да разбереш нещата, които правя в природата, какво ти дава право да Ме изпитваш за духовните неща, които още по-трудно се разбират?“

Когато Йов осъзнава това, Йов успява само да промълви: „Турям ръката си на устата си. Веднъж съм говорил и не ща да отговарям вече“ (Йов 40:4-5).

Защо се чувства така? За първи път той вижда какъв е Бог в действителност. Покланял Му се е през целия си живот, но сега за първи път осъзнава Кой е наистина – и колко е ограничена представата му за Него. Йов изразява това така: „Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, но сега окото ми Те вижда. Затова отричам се от думите си, и се кая в пръст и пепел“ (Йов 42:5).

Мислите ми се върнаха от положението на Йов към моето собствено. Бях благодарна за нещата, които можах да видя от гледна точка на Бог. Но, като Йов, все още имах въпроси, на които не беше отговорено. Какво да мисля за нещата, които Бог не е открил? Как да се отнасям към тях?

Изведнъж разбрах. Библията ни казва да се доверим на нашия Бог дотолкова, че да Му уповаваме от все сърце, без да разчитаме на собственото си ограничено разбиране (Притчи 3:5).

Бог вече е доказал доколко можем да вярваме на любовта Му, изпращайки Христос да умре за нас. Това не е ли достатъчно? Не и за мен. Винаги съм искала да бъда вътре и да гледам навън – да седя с Господа в наблюдателната Му кула, вместо долу в земната бъркотия. Не можех да Му се доверя, ако не съм горе да виждам всичко!

Колко съм подценявала своя Господ и Създател през всичките тези години! Как съм се осмелявала да предположа, че всемогъщият Бог ми дължи обяснения! Дали поради факта, че съм Го „уважила“, като съм станала християнка, Той сега трябва да съгласува всичко с мен? Длъжен ли е Господарят на вселената да ми показва как изпитанията на всеки човек се вместват в мозайката на живота? Никога ли не съм чела във Второзаконие 29:29, че „скритото принадлежи на Господа нашия Бог“?

Какво ме е карало да мисля, че дори и Той да ми беше разкрил всичките Си пътища, аз щях да ги разбера? Все едно да наливаш столитрови тайни в мозък с вместимост един литър. Ами че дори великият апостол Павел признава, че въпреки че никога не се отчайва, той често е в недоумение (II Коринтяни 4:8). Не е ли казал Бог: „Както небето е по-високо от земята, така и… Моите помисли – от вашите помисли“ (Исая 55:9). Не пише ли един от старозаветните автори: „Както не знаеш как се движи духът, нито как се образуват костите в утробата на непраздната, така не знаеш и делата на Бога, Който прави всичко“ (Еклесиаст 11:5)? Всъщност цялата книга Еклисиаст е написана, за да убеди хора като мен, че само Бог държи ключовете на тайните на живота и че не открива всички от тях! „Положил е вечността в тяхното сърце, без обаче да може човек да издири отначало до край делото, което е направил Бог“ (Еклесиаст 3:11).

Ако умът на Бога беше толкова ограничен, че да мога да го разбера, тогава Той не би бил Бог! Колко заблудена съм била!

Върнах се назад към онези ранни дни, когато изучавах Божието Слово и когато елементите от мозайката на моето страдание бяха започнали да се събират. Колко прекрасно беше това първо вкусване от мъдростта! Няма нищо по-хубаво от това, да погледнеш на трудностите си от гледната точка на Бога. Но каква грешка съм допускала, като съм мислила, че ще мога някога да наредя цялата мозайка. Защото мъдростта се състои в нещо повече от това да видиш проблемите си през очите на Бога

Тя означава да Му се доверяваш дори когато изглежда, че елементите на мозайката изобщо не пасват.

КОГАТО ВСИЧКО СЕ ПОДРЕЖДА



[1] Дж.И. Пакър, Познаването на Бога (Нов Човек, С., 1993), с.106.

[2] Струва ми се, че неспособността ни да получим пълно и съвършено разбиране на „справедливостта“, произтича от две неща. Първо, просто не знаем всички факти. Да се опитаме да решим дали това, което Той прави в дадена ситуация, е справедливо или не е все едно да влезем в стаята, когато спорът е по средата. Понеже нямаме цялата информация, не сме в позиция, от която можем да отсъдим. А ние няма да имаме цялата информация до деня на съда, когато ще видим нещата в светлината на вечната им перспектива.

Втората причина, поради която не винаги преценяваме онова, което Бог прави, като справедливо, е собствената ни неспособност да осъзнаем сериозността и отвратителността на греха. Знам, че често забравям, че Бог не дължи абсолютно НИЩО на тази бунтовна и неблагодарна планета. Всъщност това не е съвсем така. Той ни дължи нещо – ада. Баща ми веднъж направи коментар върху това, колко е странно, че ние, християните, казваме, че заслужаваме ада, а после се оплакваме, когато частично вкусваме от него тук, на земята. Ако само веднъж можехме да получим ясна представа за размерите на собствения си грях, сигурна съм, че щяхме да се съгласим с К.С.Луис, че „истинският проблем не е защо отделни смирени, благочестиви, вярващи хора страдат, а по-скоро – защо други не страдат“ (Луис, Проблемът болка, с.104).

Едно възражение, което често се повдига срещу приписването справедливост на Бога, е следното: „Някои неща, които Бог допуска в света, ни изглеждат толкова несправедливи (напр. деца, убити във война и т.н.), че ако Бог ги нарича справедливи, вероятно използва съвършено различен речник от нашия. Ако нашето „черно“ е Неговото „бяло“, спорът се обезсмисля.“ К.С.Луис отговаря убедително на това възражение (Проблемът болка, с.37-39). Ако цялата тема за добротата на Бога предизвиква борба у вас, на всяка цена прочетете тази чудесна книга.

следваща глава 16 - Небето