11 – Копнеж за изцеление

Днес следобед в къщи е доста тихо. Жълтият училищен автобус, пълен с бъбриви ученици, няма да доведе племенницата ми Кей поне още един час. През прозореца на нишата в кабинета ми виждам сестра си Джей с изцапани в зелено ръце да се грижи за репичките и тиквичките си. Днес не се отбиха никакви приятели или посетители – нещо необичайно за нашата къща – и аз разполагам сама със себе си. Чудесно време човек да си почете.

В далечния край на бюрото ми е книгата, която тези дни все ми се иска да започна. Изглежда само на лакът разстояние. Използвам думата „лакът“, защото не си служа с ръцете и пръстите си. Мога да направя следното – да сложа ръката си до книгата и със слаби, тромави и отсечени движения да я приближа към себе си. Трябваше ми доста време да се науча да правя това. Сега съм благодарна за способността да бутам с лакът. Мога дори да обръщам страниците и да ги задържам, ако книгата е с меки корици.

Но сега, докато поддържаната ми от шини ръка се приближава сантиметър по сантиметър покрай моливника към книгата, виждам потенциален проблем – малката книга с меки корици е точно на косъм от мястото, до което мога да стигна. Ах… ъх! Ще трябва да се протегна. Мога да достигна с длан до книгата, но не и зад нея така че да я бутна към себе си. Трябва ми друга стратегия. Ей, може би ще мога да я приближа на зиг-заг. Братовчед ми Еди веднъж разказваше за корабоплаването. „Когато искаш да караш лодка срещу вятъра, каза той, не трябва просто да гребеш напред. Трябва да завиваш надясно, после наляво, напред, назад и малко по малко да си проправяш път.“ Той нарече това „лавиране“.

Сега ще „лавирам“. Ще бутна книгата наляво към ръба на бюрото. После ще я бутна надясно. И така ще продължа да я придърпвам, докато дойде толкова близо, че да мога да я отворя. Инвалидите трябва да свикнат с мисълта, че и дребните неща ще им костват огромни усилия.

Не съм сигурна обаче дали ще се примиря с това, че не мога да се справям със задачи, които не са проблем дори за инвалид. Тази малка книга се намира само на сантиметри от мястото, до което стигам. Мога да я придвижа, но не към себе си. Хайде, книго, окажи ми съдействие! Всяко бутване сякаш я оттласква все по-надалеч. Единствената надежда остава да се опитам да я дръпна, да притисна тежестта на ръката си към горната част на корицата и с бързо рязко движение да се опитам да я дръпна към себе си. С премерено усилие слагам китката си върху книгата, напрягам слабите си мускули да я притисна колкото мога по-силно и бързо я бутам назад!

В резултат обаче събарям книгата от масата. О, не, книго! Сега лежиш на 20 см под лявата ми ръка и не мога да те достигна. Поглеждам през прозореца. Джей още е навън. Няма да ме чуе, ако извикам оттук. Няма кой да ми вдигне книгата. Не мога да достигна и никоя друга книга. И тъй, ще прекарам следващия час, като седя вбесена до бюрото, гледайки втренчено в полицата за книги и губейки така жадуваното време за четене.

В такива моменти изпитвам желание да съм изцелена. Надявам се, разбирате, че не винаги се чувствам така – дори не често. Но в дни като днешния здравето наистина ми липсва. Наричам ги „дни, когато искам да можех да си възвърна ръцете“. Въпреки че съм се научила да бъда доволна от състоянието си и дори да се радвам в него, възможността да се върна към нормален живот би била много вълнуваща. Съвсем искрено вярвам, че всеки инвалид, независимо дали е християнин или не, би желал да е здрав. Ето защо съвсем естествено, щом взаимоотношенията ми с Бог започнаха да се оправят и научих, че медицината не може да ми помогне отново да си служа с ръцете и краката, аз започнах да се интересувам живо от това, което казва Библията за чудотворното изцеление.

Опитах всякакви изследвания – изучавах Писанието, четях книги, събирах съвети от приятели и различни християнски ръководители. Едно нещо, с което всички се съгласяваха, бе фактът, че Бог наистина може да изцели всеки човек, независимо колко сериозен е проблемът.

Но това, с което не бяха съгласни, беше дали Той желае да бъдат изцелени всички, които идват при Него с или без вяра. Тук попаднах на две противоположни мнения. Едните твърдяха, че епохата на чудесата е напълно отминала и че днес изобщо не трябва да ги очакваме и търсим. В другия край бяха онези, които смятаха, че чудесата могат да бъдат част от всекидневния живот на всеки християнин и изцелението от болест е важна част от наследството на вярващия. Между тези две противоположни позиции имаше всякакви други мнения. Това противоречие продължава и до днес в християнските кръгове. Искам да подчертая, че и от двете страни има християни, които са изцяло посветени на Исус Христос като Господ и изучават Библията като Божие Слово. Това не е спор между хора, които обичат Бога и хора, които не Го обичат, между „добри“ и „лоши“. Това е един вид вътрешнохристиянски дебат.

Вземайки предвид всички тези мнения, аз започнах да отсявам възможностите. Преди всичко, не можех да се съглася с тези, които мислят, че днес Бог не изцелява по чудотворен начин. Кой има право да твърди това? Сам по себе си фактът, че не познавам човек, когото Бог е изцелил по чудотворен начин, доказва ли, че Той не го е правил никога през моя живот? Бог се отнася с чадата Си както пожелае. На едни дава живот на относително спокойствие и удобство, а на други – привилегията да страдат за Него в концентрационни лагери. Някои награждава за вярата им тук на земята, а други – след смъртта (Евреи 11:32-39). Не мога да взема от ръката на Бога своите преживявания и да ги поставя като абсолютна норма за отношението Му към всички хора. Да твърдя със сигурност, че Бог не е изцелил свръхестествено никого по времето, през което съм живяла, би означавало да съм била навсякъде, за да проверявам всяко съмнително изцеление.

Освен това какво да кажем за всички свидетелства на християни, които твърдят, че са били изцелени по свръхестествен начин? Вземете например една моя лична приятелка, зряла християнка, която страдаше от остро заболяване на костния мозък. Никое познато медицинско лечение не давало резултати и лекарите й предсказвали скорошна смърт. Но тя се молила заедно с други хора и когато отишла отново на преглед, лекарят зяпнал от учудване. Не бил вярващ, но след като няколко пъти повторил кръвните проби, казал на приятелката ми: „Няма естествено или медицинско обяснение, което мога да дам. Вашият случай беше безнадежден. Мога само да кажа, че това е чудо.“ Това станало преди 15 години. Днес тя още е здрава. Познавам тази жена достатъчно добре, за да твърдя, че не ме лъже, нито пък, че е била подведена да вярва в нещо, което всъщност не се е случило.

Разбира се, има вероятност някои от тези свидетелства за изцеление да идват от свръхемоционални хора, които само си мислят, че са били изцелени. Част от тях може дори да са лъгали, за да им се обърне внимание. В някои библейски пасажи (напр. Матей 7:22-23; 24:24, II Солунци 2:9) се казва, че тези чудеса може дори да идват от Сатана. Но не бих поставила всички в подобна категория.

Вече казах, че има само един начин, по който човек може да бъде сигурен, че докато е живял, не са ставали никакви чудеса на изцеление – трябва да е бил навсякъде и то с всички хора. Всъщност има още един начин. Представете си, че в Божието Слово има обещание, че след изтичането на определен период от време Бог ще спре да изцелява. Тогава бихме могли да бъдем абсолютно сигурни, че всяко т.нар. „чудотворно изцеление“ след този момент или ще е нагласено, или ще идва от Сатана. Има християни, които чувстват, че Библията всъщност казва точно така. Вследствие на това те отхвърлят абсолютно всяко свидетелство за изцеление, без значение колко е убедително.

Тук искам да кажа, че съм съгласна с хората, които сравняват преживяванията си с Библията, а не обратното. Съвременните християни и без това отделят твърде голямо внимание на своите опитности. Така те започват да смятат заключенията си за абсолютна истина, спрямо която трябва да се тълкува всичко друго, и поставят преживяванията си наравно с Библията.

Това обаче не означава, че трябва напълно да пренебрегнем преживяванията си. Има твърде много хора, които твърдят, че са получили чудотворно изцеление и ние не можем да ги отхвърлим просто така. Много от тези свидетелства идват от зрели вярващи, а много други са потвърдени от медицината. Ако сме сред тези, които чувстват, че днес Библията изключва всякакви чудеса, трябва да се замислим, да се върнем назад и да видим дали тълкуваме правилно Божието Слово.

Така че поне засега самата аз бих отхвърлила мненията, че днес Бог не изцелява чудотворно. Смятам, че Библията не го твърди и опитът не го подкрепя.

*****

 

Но какво да кажем за другата позиция? Какво да отговорим на хората, които твърдят не само, че изцеленията стават по наше време, но и че са за всички? Какво да кажем за твърдението, че няма да бъде отхвърлен онзи, който истински вярва, че Исус ще изцери тялото му?

Скоро след като си счупих врата някои от приятелите ми и хората, които знаеха за състоянието ми, започнаха да споделят с мен именно тези мисли. И до днес получавам десетки писма от християни, които споделят същото убеждение. Някои ми изпращат книги. Много от тях са прекарвали часове да търсят стихове в Библията в подкрепа на идеята, че аз не само бих могла, но и трябва да бъда изцелена. Ето извадки от някои от тях:

„И тъй, без заобикалки, вярвам, че ти можеш да бъдеш изцелена, Джони. Не знам на какво са те учили или какво вярваш относно този въпрос, но в Библията има много места, където се казва, че днес стават изцеления и че те са за всички, независимо от състоянието им…“

„Чух, че според теб Бог те иска в състоянието, в което си, но не мога да повярвам в това. Ето защо… (тук са цитирани много стихове от Библията). Джони, ти може да казваш, че прославяш Бога с парализата си, но помисли колко повече ще Го въздигнеш с изцелението си! Библията казва, че когато Исус е изцелявал хора, след това те са прославяли Бога. Ти си известна по целия свят и представяш ли си колко прекрасно би било, ако Бог те изцели? Представяш ли си колко повече може да се прослави Бог?“

„В Йоан 10:10 се казва, че ще имаме изобилен живот. Можеш ли честно да кажеш, че като парализирана имаш изобилен живот? Исус е дошъл, за да освободи хората, а ти си прикована към инвалидната си количка. Тялото ти е храм на Святия Дух. Мислиш ли, че Той иска храмът Му да е разрушен и безпомощен?…“

„Мечтая да видя още една глава в книгата ти. Бих искала заглавието да е: „Как Бог ме изцели“.“

Нямам възможност да изброя тук всички доводи, които тогава ми предлагаха, в подкрепа на твърдението, че всеки християнин може да очаква изцеление от Бога, ако вярва истински. Затова от стотиците писма, които получих, книгите, които прочетох, и разговорите, които съм водила, си направих списък от по-важните доводи в подкрепа на тази позиция.

1) Болестите и смъртта са дело на Сатана и на неговите сили (Лука 13:16; Деяния 10:38). Тъй като главната цел на идването на Исус е да развали делата на дявола (I Йоан 3:8), хората, които вярват в Исус, могат да очакват освобождение от болест.

2) През живота Си Исус е изцелявал. В стихове като Евреи 13:8 се казва, че Бог никога не се променя, че Исус Христос е „същият вчера, днес и до века“. Следователно и днес Той трябва да изцелява, както го е правил преди векове.

3) В Библията имаме обещание, че каквото и да поискаме в името на Исус, ще ни се даде (Йоан 14:12-14; Марк 11:22-24; I Йоан 3:22 и много други). Тези обещания включват и молитви за изцеление.

4) В Библията има редица пасажи, които специално гарантират здравето и изцелението на вярващите хора. Най-известен е Исая 53:5: „С Неговите рани ние се изцелихме.“ Други са Псалми 103:1-3 („Благославяй, душе моя, Господа…, Който изцелява всичките ти болести“), I Петрово 2:24 и Яков 5:15.

Идеите, които хората споделяха с мен, изглеждаха смислени. Като че ли това отговаря на въпроса ми накъде да тръгна отсега нататък, си мислех. Като поразсъдих върху това, стигнах до убеждението, че аз също мога да бъда изцелена.

следваща глава 12 - Защо не бях изцелена