10 – Докато чакаме

Можем да плачем

Когато през 1976 г. излезе първата ми книга „Джони“, нямах представа, че Бог ще я употреби в живота на толкова много хора. Засипаха ме купища интересни писма – от обикновени поръчки за картините ми и лични приятелски писма , до отчаяни молби за помощ. Някои от тях звучаха така:

Скъпа Джони,

Имам племенник, който неотдавна си счупи врата и сега е парализиран. Много е отчаян и непрекъснато задава въпроса: „Защо?!“ Питам се дали би могла да му изпратиш копие от книгата си с автограф. Мислиш ли, че ще можеш също да му напишеш кратко писмо, за да му дадеш някои идеи как да превъзмогне обезверението си?

Благодаря ти!

Сърцето ми е изпълнено със състрадание към такива хора. Колко обезсърчаващо е да седиш до леглото на някого, когото обичаш и който страда, и да не можеш да направиш нищо. Колко по-добре би било да можеш да му подариш книга, която да му помогне, или просто да го насърчиш с подходяща дума. Но въпреки че съчувствам на хора в подобно положение, не съм сигурна, че книга или писмо от мен или от когото и да било, е най-подходящата рецепта.

Преди всичко, човек обикновено не е готов да приема съвети или насърчения точно след като му се е случило нещо ужасно. Като се връщам назад във времето, когато 17-годишна трябваше да лежа в рамката през първите няколко седмици след злополуката, едва ли с готовност бих приела книга, написана от някой, който е успял да превъзмогне недъга си. Всъщност последното нещо, което тогава бих искала да видя, е усмихнат човек в инвалидна количка, който знае отговорите на всички въпроси.

Отначало може да изглежда, че човек, който току-що е останал без крак или е открил, че е болен от смъртоносен рак, или си е счупил врата, отчаяно ще търси отговори. „Защо това се случи на мен?“ – крещи той, а ние му завираме Библията и му изреждаме шестнайсет причини защо се е случило това. Но често когато за първи път попита „Защо?“, този човек всъщност не задава въпрос. При него това е изблик на чувства – понякога дори обвинение. Това не е искреното „Защо?“ на търсещото сърце, а горчивото „Защо?“ на един свит юмрук.

Минава време, докато човек осъзнае, че повече никога няма да може да ходи или че наистина има смъртоносен рак. Той плаче, измъчва се, бори се с чувствата си и едва след това вече е готов да задава въпроси. Тогава би могъл да помогне и нашият съвет.

Мисля, че една от причините, поради които Стив ми помогна толкова да се справя с парализата си, беше това, че се запознахме цели две години след злополуката ми. Това време беше достатъчно дълго да започна да задавам въпроси и да изслушвам отговорите. Други хора са се опитвали да ми окажат същата помощ и преди, но аз просто не съм била готова за нея.

Съществува и друга причина, поради която не бих изпратила книги и препоръчала библейски стихове на някого веднага след като е претърпял ужасна злополука или болест. Не бих искала той да си мисли, че му казвам: „Шт! Не плачи. Изтрий си сълзите и изслушай какво казва Библията за страданието. Тогава вече няма да се чувстваш зле.“ Не бих искала да създам впечатление, че обяснението на Библията за цената на страданието трябва да измести мъката и скръбта. Чела съм книги и съм слушала проповедници, които са казвали, че ако благодарим за всичко и погледнем страданията си в светлината на Божието Слово, те вече дори няма да ни изглеждат като страдания. Но този нереалистичен, лековат подход към изпитанията не е библейски. „Да благодариш за всичко“ не е същото като да не чувстваш никакви тревоги. Ние сме свободни да изпитваме мъка и скръб.

Нека дам пример. Миналата година една моя приятелка на име Джанет и съпругът й загубиха тригодишния си син. Русият, синеок Брадли почина от рак. От година и половина родителите му знаеха, че смъртта наближава. Разбира се, когато той почина, скръбта им беше огромна. Но през цялото това мъчително време те не се огорчиха срещу Господа. Продължиха да Го обичат и да Му служат, като изцяло разчитаха на това, че Той се грижи за тях и знае какво прави.

Около две седмици след погребението на Брадли Джанет отишла на женски библейски урок в тяхната църква. След урока, докато вървяла по коридора с други жени, тя видяла малко момче, застанало на пръсти, да се опитва да пие вода от чешмичката. Гледката веднага й напомнила за нейния малък Брадли, който винаги обичал да се катери по стъпалата, за да пие от същата чешма. Тя се разплакала.

До нея вървяла една от най-близките й приятелки, която разбрала какво се е случило. Тя не казала нито дума – само прегърнала Джанет, тихо я подържала и я успокоила. Джанет се нуждаела точно от това.

После друга жена, която не познавала Джанет, я видяла да плаче и явно поискала да й помогне. Отишла при Джанет, потупала я и казала:

– Моля се за теб, скъпа. Слава на Господа!

Тези думи опарили Джанет като огън.

По-късно тя ми каза какво е почувствала в този момент: „Трябваше да помоля Бог да ми помогне да превъзмогна чувствата си към тази жена. Знам, че тя само искаше да помогне. Но начинът, по който каза: „Слава на Господа“, ме накара да се почувствам все едно, че ако уповавам на Господа, нямам право да плача.“ След кратко мълчание Джанет добави замислено: „Може би тя просто не знае, че упованието в Бога не изключва плача. Може би е забравила, че Бог ни казва да плачем с тия, които плачат.“[1]

Джанет беше права. Все пак Исус плаче пред реалността на смъртта, когато застава пред гроба на приятеля си Лазар. Въпреки че един ден ще възкръснем за живот, смъртта си остава ужасно нещо. Всички страдания на тази земя са ужасни. Глупаво е да мислим, че християните могат да разберат ползата от изпитанията си, без да ги почувстват. Когато пролива сълзи на гроба на приятеля си, Исус ни показва, че не е грешно да плачем.

Бог не иска да задържаме сълзите си. Нека и ние не изискваме това един от друг. Защото има „време за плачене,… време за жалеене“ (Еклесиаст 3:4).

 

Песен в нощта

Жалеенето обаче не е достатъчно. Когато тялото ти се разкъсва от болка, а сърцето ти – от скръб, в ума ти е настъпил хаос, а душата ти е натежала от вина, ти отчаяно се нуждаеш от някой, който да разбере какво изпитваш. Едно от най-добрите места, където можеш да намериш такова разбиране, е книгата Псалми. Това не е обикновена книга, тъй като много от тези песни извират от дълбините на отчаянието и са предназначени за хора, които се намират в дълбините на отчаянието.

Давид – поетът написал много от псалмите, – знае какво е страдание. Още млад животът му виси на косъм, когато армиите на Саул го преследват като престъпник. Той загубва в битка най-добрия си приятел Йонатан. Когато става цар, се разкъсва от вина поради това, че е извършил прелюбодейство и убийство. Един от синовете му умира още бебе. До края на живота му семейството и царството му са разкъсвани от кръвосмешения, бунтове, убийства и войни. Ето човек, който наистина е имал проблеми!

Повечето от псалмите на Давид не дават отговори на въпросите ни. Много от тях са просто конкретни отчаяни молби към Бога за помощ. Но когато чета молитвите на този човек (а също и на другите псалмисти), зная, че не съм сама. Има някой, който разбира как се чувствам – някой, който се е чувствал като мен.

Представям си как двамата с Давид седим заедно на един камък в полето при овцете му. Аз слушам как той с цялата си поетична дарба излива болките на сърцето си пред Бога. По този начин той излива и болките на моето сърце. Да – казвам си, – тези думи изразяват това, което мисля. Ето така искам да се моля. Тогава получавам увереност, че Бог чува и разбира мислите ми.

Ето как Давид стене пред Бога в Псалм 6:

Уморих се от въздишането си,
всяка нощ обливам леглото си,
със сълзите си измокрям постелката си.

Псалм 6:6

Какво точно описание на онези скръбни нощи, когато вашата собствена възглавница се е напоявала от сълзи! Можете ли да се поставите на негово място и да викате към Бога с чувство на тревога и вина?

Близо съм да падна,
и скръбта ми е винаги пред мене;
понеже аз ще призная беззаконието си,
ще тъжа за греха си…
Да не ме оставиш, Господи,
Боже мой, да не се отдалечиш от мене!

Псалм 38:17-18, 21

Колкото повече време прекарваме с Давид, толкова повече му доверяваме чувствата си, защото той е изпитал това, което сега изпитваме и ние. И така, когато неговата безнадеждност се превърне в увереност, че Бог е чул молитвите му, вярата му става и наша вяра. Тогава можем да кажем заедно с него:

Господи, известно е пред Тебе всичкото ми желание,
и стенанието ми не е скрито от Тебе.

Псалм 38:9

Болката остава. Но пламъчето не иска да угасне, независимо колко дъжд и скръб се изливат върху него:

На Тебе, Господи, се надявам,
Ти ще отговориш, Господи Боже мой.

Псалм 38:15

Ако Давид може да се надява така, аз не мога ли? Ако този човек, прелюбодеец и убиец, може да се изправи пред Бога с доверие въпреки греховете си, аз не мога ли? За това си струва да извикаме от радост! Понякога Давид прави точно това. Както освежителният дъжд се изсипва след лятната мараня, така скръбта му се превръща в радост и той изрича:

Чаках с търпение Господа;
И Той се преклони към мене и послуша вика ми,
и изведе ме из гибелната яма, из тинята и калта,
и постави на скала нозете ми, та утвърди стъпките ми;
и тури още в устата ми нова песен, хваление към нашия Бог.

Псалм 40:1-3

Като виждаме промяната в живота на Давид, чувстваме, че ние също имаме сила да чакаме с търпение Господа, че Той ще чуе и нашия вик, ще постави на канара и нашите нозе и ще даде песен и на нашите устни. Когато чуваме как този някога обезсърчен овчар казва: „Обърнал си плача ми на играние за мене, съблякъл си ми вретището и препасал си ме с веселие“ (Псалм 30:11), тогава можем да повярваме, че един ден и ние ще се смеем отново. Когато той пише: „Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“ (Псалм 30:5), започваме да вярваме това, което никога преди не сме вярвали – че нашите проблеми един ден също ще преминат. И когато чуем този поет, който толкова ясно описва ужаса на безсънните нощи, да казва: „И аз легнах и спах; станах, защото Господ ме поддържа“ (Псалм 3:5), ние също чувстваме, че вече можем да се успокоим. По някакъв начин Бог използва тези утешителни псалми, за да превърне горчивите ни сълзи в сълзи на облекчение. Както човек, който се чувства по-добре, след като е плакал и е „изхвърлил товара си надалеч“, така и Псалмите ни помагат да се освободим от напрежението, изразявайки пред Бога дълбоката си болка и уверявайки изстрадалите си души, че Той още заслужава да Му се доверим.

 

Да чакаш Бога

Преди шест години със семейството ми се качихме на един седалков лифт който ни отведе до върха на една огромна, покрита с ледници планина. Оттам можехме да видим дивия резерват „Джаспър“, разположен в Алберта, Канада. Пред нас се откри гледка от величествени борови гори, дива камениста почва и езера с цвят на тюркоаз. Треперейки под тънките якета от студ и изумление пред прекрасната гледка, ние едва се чувахме заради свирепото фучене на вятъра.

Аз се възхитих от един орел, който се извисяваше над покритата с гори долина и изглеждаше като дребна точица на фона на далечната планинска верига. Наблюдавах го как прави кръгове и се спуска, и се наслаждавах на неговата грациозност и непринуденост.

Ние свързваме орлите с величествени неща – планини, каньони, дълбоки пропасти, шеметни височини. Виждаме ги винаги в най-изумителните и очарователни кътчета на природата.

Бог говори за орлите. В един от най-известните пасажи от Стария Завет Той използва техния полет, за да опише преживяването, което ще се открие пред страдащия християнин, който Го очаква.

Даже младите ще отслабнат и ще се уморят,
и отбраните момци съвсем ще паднат;
но ония, които чакат Господа, ще подновят силата си,
ще се издигат с крила като орли,
ще тичат и няма да се уморят,
ще ходят и няма да отслабнат.

Исая 40:30-31

Какво означава да „чакаш Господа“? Според някои това е принудителното чакане. (Например когато пред лекарския кабинет пред теб има десет човека и ти си убиваш времето, като разлистваш списания.) Но когато казва да чакаш, Библията всъщност те призовава да имаш доверие, че Бог знае колко страдание ти е нужно и колко можеш да понесеш. Да очакваш с надежда времето, когато Той ще те освободи от товара ти.

Ония, които чакат Господа…
ще се издигат с крила като орли.
Исая 40 гл.

Но – да не отслабваме? Да не се уморяваме и препъваме? Как може да стане това, след като страдащите се познават точно по това? Все пак Бог ясно ни обещава, че тези, които Го чакат в страданието си, ще получат сила и издръжливост, които другите не са и виждали.

Човек би предположил, че поради състоянието си аз ще се уморя, ще отслабна и ще се изтощя от живота. Но понеже познавам Бога и с доверие очаквам деня, когато ще ми даде ново тяло, аз имам сила да „се издигам с крила като орел“ още сега. Очакването ми дава издръжливост като тази на орела, който с мощните си криле може да се спуска през силните вихри на вятъра между каньоните.

О, да. Има още един начин, по който очакването на Господа ме оприличава на орел. Сега тялото ми е приковано в тази количка. Но надеждата за бъдещето, което Бог ми е приготвил, ми дава свободата да се извисявам до планини от радост и да изследвам дълбокия каньон на великите милости на Бога.

*****

 

Година след като ме изписаха от болницата, прочетох вдъхновяващата история на една френска аристократка на име мадам Гийон. Тази светица била арестувана през 1688 година и несправедливо обвинена от завистливите църковни ръководители в ерес, магьосничество и прелюбодейство. Била осъдена и прекарала десет години в затвора. През тези дълги и самотни години, тя написала следното стихотворение. То красноречиво изразява силата, която Бог дава на страдащото сърце, което Го очаква.

Аз малка птичка съм,
далече от простора ясен.
Затворена съм във кафез
заради моя глас прекрасен.
За свобода не ще Те моля,
щом, Боже, тъй е Твойта воля.

Съвсем сама в кафеза тесен
по цял ден пея, пея, пея…
А Ти все слушаш мойта песен
и знам, че радвам Те със нея.
Завързана, във този час
аз ти дарявам своя глас.

Отвсякъде са тез решетки –
навън не мога да летя.
Но въпреки че съм в затвора,
сърцето е на свобода!
Не могат каменни стени
да спрат душата да лети!

О, как е чудно в висините
да се нося, да не спирам,
търсейки лика Ти чист,
волята Ти да намирам
и да летя към небесата
със радостта от свободата![2]

ИЗЦЕЛЕНИЕТО – ЕЛЕМЕНТ ОТ МОЗАЙКАТА?



[1] Римляни 12:15.

 

[2] Стиховете са преведени от Владимир Райчинов.

 

следваща глава 11 - Копнеж за изцеление