1 – ЗАЕДНО В БОЛКАТА

Когато започнах да осъзнавам всички неща, към които трябваше да се приспособявам като парализирана, си мислех: Житейският ми жребий е по-тежък от този на всеки друг. Колко хора търпят унижението някой да ги къпе или да изпразва подлогата им? Кое друго момиче не може дори да почеше собственото си рамо или да си среши косата?

Разбира се, след време разбрах, че много, много хора имат проблеми като моите – и по-големи дори. Всеки ден хиляди пациенти в болници и старчески домове по целия свят трябва да бъдат къпани и да им се сменят подлогите. Много жертви на парализата могат да извършват по-малко движения и от мен. Някои са загубили всичките си крайници или пък са уродливо обезформени от някоя болест. Други са неизлечимо болни. Освен всичко друго, много от тези хора имат семейства, които не могат или не искат да се грижат за тях вкъщи. А колко ли са онези, които изобщо нямат роднини!

Това е нещо като стълбица, реших накрая аз. Всеки човек се намира някъде на стълбицата на страданието, независимо дали болката му е голяма или малка.

Това е вярно. Където и да се намираме на тази стълбица – каквото и да е страданието ни, – винаги има хора под нас, които страдат по-малко, и хора над нас, които страдат повече. Проблемът е, че обикновено се сравняваме само с тези, които страдат по-малко. Така се самосъжаляваме и си представяме, че сме на върха на стълбицата. Но когато се срещнем с хора, които страдат повече, виждаме, че „ордените“ ни не блестят чак толкова ярко.

Близо до къщата ни в Балтимор, където израснах, има красива детска болница, закътана сред няколко декара зелени хълмове с гигантски брястове. Понякога през есенните следобеди след училище отивах там да карам колело или се разхождах, като подритвах листата, наслаждавах се на красотата и рядко се замислях за децата вътре. Никога не съм се сравнявала с тях. Съпоставях се само с момичетата в училище, които бяха по-красиви от мен. Увлечена в живота си на гимназистка във втори курс, изобщо не се замислях, че проблемите ми не са нищо в сравнение с проблемите на децата, затворени от години в тази болница. Кой се интересуваше от сакати деца? Не се вслушвах и в разказите на мама за гладуващите деца в Индия. Имаше по-важни неща, за които да се притеснявам – приятели, момчета, мачове по хокей на трева!

Скоро след злополуката обаче прекарах няколко седмици в същата тази болница, за да бъда оперирана. Когато Бог ме премести с няколко стъпала нагоре по стълбицата на страданието – о, тогава беше вече друго. Тогава дезинфекционните миризми и студената болнична атмосфера надминаха това, което бях виждала в докторските сериали по телевизията. Пред мен се бе разкрил в реални очертания един цял нов свят, при това неприятен.

Накрая трябваше да дойда до заключението, че една от целите на Бога, когато увеличава нашите страдания, е да ни направи чувствителни към проблемите на хора, с които при други обстоятелства никога не бихме се сравнили.

Бих искала да споделя една причина, поради която смятам, че това е толкова важно. Наблюдавала съм как дълбоко страдащи хора понякога се чувстват потиснати от оптимистичните свидетелства на християни, чийто живот е лесен. Опитайте се да си представите, че сте неизлечимо болен и гледате телевизия от болничното си легло. Как мислите, че ще реагирате, ако някой привлекателен и талантлив млад християнин, при когото всичко изглежда наред, се появи на екрана и сподели как Христос може да ви даде победа над всичките ви проблеми? Би било трудно да потиснете мисли от рода на: Какво знае пък този за живота? Дори не може да си представи какво значи да си истински наранен. Ако имаше същите проблеми като моите, широката усмивка и приказките, че „Исус ни дава радост“ бързо щяха да секнат.

Добре би било, ако християнското послание се приемаше или се отхвърляше само за себе си. Но истината е, че много малко от нас отделят стоката от търговеца.

Не казвам, че за да накараш хората да те слушат, трябва да си счупиш врата и да седнеш в инвалидна количка! Дори и парализирана, аз съм срещала хора, на които им е било трудно да ме слушат да говоря за страданието. Те виждаха само разликата между доброто ми здраве и тяхната хронична болест; възможността ми да пътувам и тяхното безсилие да се отделят от дома си; моето семейство, което ми помага, и техните починали близки.

Искам да кажа, че за да те допусне някой до себе си да го утешиш, понякога се налага да имаш същия проблем като неговия. Никой не може да разбере всички хора. Аз мога да съчувствам на хора с квадриплегия (парализа на четирите крайника, б.р.). Вие сигурно не можете, но пък ще се поставите на мястото на хора с проблеми, които аз не познавам – семейни неразбирателства например. Като християни обикновено най-добре влизаме в положението на онези, които са страдали по-малко от нас или колкото нас, но не и повече. Бог е поставил всеки на стълбицата на страданието както Му е угодно. Не забравяйте обаче, че Той си запазва правото да ни мести нагоре и надолу по тази стълбица винаги, когато пожелае, за да разкрие пред нас нови възможности за служение.

Преди две години споделих свидетелството си в една провинциална църква в южна Пенсилвания. След службата, докато седях и разговарях с хора от църквата, забелязах един висок, доста красив мъж, който стоеше със семейството си отзад. След малко той бавно се приближи до моя стол.

– Джони, извинявай, казвам се Дъг Сорзано. Искам да ти кажа, че бих желал да мога да разбера и да оценя какво изпитваш. Ала аз никога не съм знаел какво е да си парализиран, нито пък съм имал сериозни злополуки. Имам чудесна жена и прекрасни деца… всъщност, ето ги тук. Нека ви запозная.

Докато ни представяше, той ми каза колко дълбоко е развълнуван и впечатлен от това, което бях казала тази вечер. Но призна, че не разбира добре всичко, което съм преживяла. Не беше човек, който безотговорно би казал: „Разбирам как се чувстваш.“

По-късно, докато се прибирахме, с приятелите ми в колата се помолихме Бог да употреби моите думи, за да помогне на нуждаещите се.

Минаха няколко седмици, през които се занимавах с рисуване и четене и от време на време участвах в конференции.

Един следобед, може би след около месец, ми се обади съседката на семейство Сорзано, която беше присъствала онази вечер в църквата в Пенсилвания. Каза, че се е случило „нещо ужасно“.

– Беше миналата събота, Джони. Дъг е запален мотоциклетист и прекарва голяма част от свободното си време по разни писти. Няма спор, че е много добър. Но този път той и приятелите му решили да пробват някаква нова пътека в гората.

– Продължавай – казах неуверено.

– Ами, доколкото разбрахме, пътеката правела внезапен завой. Вероятно Дъг се натъкнал на скрит пън. Предното колело на мотора му се ударило в пъна и той бил изхвърлен на доста голямо разстояние…

Напрегнатото ми въображение работеше по-бързо от това, което чуваха ушите ми. Страхувах се да попитам, но исках да знам, затова я прекъснах:

– Той… ъ… такова… нали не се е…

Прочела мислите ми, жената каза:

– Счупил си е гръбнака.

Настъпи тягостна тишина.

Новината ме разтърси. Ушите ми забучаха. Радвах се, че тя не вижда как очите ми се пълнят със сълзи, а лицето ми пламва и се сгорещява. Овладях се, опитах се да отговоря, но не знаех какво да кажа. Накрая само я уверих, че веднага ще се обадя или ще пиша на семейството, за да им кажа, че ще се моля за тях в този труден момент.

Като затворих телефона, се опитах отчаяно да разровя паметта си, за да си спомня краткия разговор с Дъг.

„Никога не съм имал сериозни злополуки, Джони… Имам чудесна жена и прекрасни деца… Бих желал да мога да разбера какво изпитваш…“

По-късно разбрах, че Дъг е парализиран от раменете надолу и е объркан и отчаян.

Сестра ми Джей грабна лист и химикал и дойде в стаята ми да ми помогне да напиша писмо на Дъг и семейството му. Но какво можех да кажа на човек, който току-що си е счупил гръбначния стълб? Да му дам съвет? Не, не още. Да споделя с него стихове от Библията? Добре, но по-добре би било да му кажа нещо лично. От какво се нуждае човек, когато страда? От любов… и от някой, който да го разбере. Това е. Той има нужда от човек, който може да влезе в положението му. Аз мога да направя това.

Толкова се радвам, че с това писмо изразих истинско съчувствие към Дъг. Парализата ми помогна да се поставя на негово място и да видя нещата както той ги вижда. Можех да кажа искрено: „Знам точно какво чувстваш.“

Тези думи крият целебен балсам, но само когато собственото ти страдание позволява на другите да ти повярват. Хората усещат дали им съчувстваме истински или не. Те ще ни погледнат и ще разберат дали сме изпитали силна болка. Ако кажем: „Знам как се чувстваш“ само за да кажем нещо, думите ни звучат празно и кухо. Но ако сме искрени, това може наистина да утеши другите.

Самият Исус дойде на земята отчасти за да опровергае обвиненията, че от „небесните Си палати“ не може да бъде съпричастен със страданията на човечеството. „В това, дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага… Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите немощи“ (Евреи 2:18; 4:15). След като самият Той понесе страдания, за да стане съпричастен със страдащите, ние също можем да съчувстваме на другите. Затова съм се научила да гледам на моята злополука като на особен подарък от Бога, който ми дава възможност да стана съпричастна с хора в подобно състояние, за да ги утешавам.[1]

*****

 

Дотук говорих за това как да станем съпричастни с онези, които изпитват по-големи трудности от нашите. Това са хора, които се сблъскват със смърт, парализа, банкрут и др. Но дали това е всичко?

Няколко месеца след моята злополука започнах да забелязвам, че дребните всекидневни проблеми на моите приятели и роднини – счупеният нокът, сметката при зъболекаря, досадната алергия, смачканият калник на колата – са точно толкова сериозни за тях, колкото моята неподвижност за мен. Започнах да осъзнавам, че в страданието има нещо универсално. Първо, изпитват го всички. Не е спестено на никого. На второ място обаче, независимо колко малко или много трябва да понесе човек, всички намират, че страданието е неприятно. Някоя досадна муха може да отнеме моментната радост на човек точно толкова, колкото и счупен крак, поставен в шина.

И понеже всеки познава проблемите и болката, можем да бъдем сигурни, че Библията се обръща към всички, когато говори за страданието, независимо дали понасяме малка или голяма част от него. Благодатта на Бога е точно толкова достатъчна за паралитика, колкото и за някое момче, на което не му върви в бейзбола. Отговорът на Бога е точно толкова необходим за щастието на някоя домакиня, чийто кекс не е бухнал, колкото и на умиращ от левкемия пациент.

Тук разбираме нещо важно, което ни учи как да помагаме на страдащите. Въпреки че сходството на проблемите ни допълнително ни помага да съчувстваме на човека до нас, ние бихме могли не по-зле да насърчаваме хора, които страдат повече от нас. Това е така, понеже, за да се справим с малките си проблеми, ние се нуждаем от толкова благодат, от колкото се нуждаят и те, за да се справят с големите. Ето един пример.

Живея в красива ферма в централен Мериленд, заобиколена от зелени хълмове и пасища. Равнината е осеяна със стари плевни, навеси и вили, построени преди десетилетия.

В нашата ферма в Пенсилвания има една сграда – красива стара плевня, издигната много отдавна от холандски строители, които очевидно са владеели добре занаята си. Тя е устояла на безброй бури и е била свидетел на заселването и изселването на много поколения. Баща ми обичаше тази плевня. В нея той си бе направил работилница, в която изработваше много оригинални изделия от дърво, кожа и метал.

Но една лятна петъчна вечер, преди около пет години, се случи нещо, което доведе до много промени. Сестра ми Кати, съпругът й Бъч и аз седяхме в трапезарията и си приказвахме след вечеря. Докато Бъч лениво подрънкваше на китарата си, ние надничахме през отворения прозорец към звездите. Цвърченето на щурците и другите типични за селото звуци не даваха знак за нищо обезпокояващо. Дори далечното изскърцване на гуми по тесния път около нашата къща не привлече вниманието ни – младите често караха коли там.

Тази вечер обаче, вместо да отмине къщата, колата спря на откритото място пред нашата плевня. Последвалата кратка тишина накара Бъч да ни погледне въпросително. Очите ни се срещнаха за миг и китарата млъкна. Кати отиде до прозореца и безуспешно се опита да различи нещо в тъмнината. Единственото движещо се създание беше една мушица, която кръжеше около лампата. След малко колата бързо потегли.

Не след дълго на Кати се стори, че вижда пламъче… след това още едно.

– Джони! Бъч! – изпищя тя внезапно. – Плевнята гори!

Бъч се спусна към телефона и запрелиства с разтреперани пръсти указателя, опитвайки се да намери номера на пожарната. Аз естествено не можех да помогна и само наблюдавах как Кати се втурва през вратата, а после през пасището към плевнята. Бъч бързо я последва.

Пращящият огън вече осветяваше цялото място. Над стария покрив се извиваха стълбове черен пушек. Когато пожарната дойде, вече бе твърде късно. За един час плевнята се бе превърнала в димяща развалина.

На другия ден ми беше толкова болно да наблюдавам как баща ми – 72-годишен, страдащ от артрит – се рови из тлеещите въглени и отломки. Преобръщайки леко с крак обгорените предмети, той търсеше нещо, което би могъл да запази от антиките и сечивата, които бе събирал с години. Беше оцеляла единствено старата каменна основа. Поне тя бе издържала на огненото изпитание.

Баща ми обаче не се оплака и не се разстрои от това, че хубавата му плевня е изпепелена докрай. Напротив, той запретна ръкави и се залови за работа. Никакви ядно стиснати устни, никакво усъмняване в целите на Бога. За два месеца той издигна нова плевня – истинско свидетелство за издръжливия му дух и непоклатима вяра.

Колкото и невероятно да е, след две години семейството ни трябваше да премине през същото изпитание. Още една лятна нощ – още един пожар! Този път не разбрахме причината, но последствията бяха същите. Отново чухме сирените и видяхме светлините на пожарните коли. Отново съседите трябваше да държат конете да не избягат от страх през оградите. Още веднъж силната горещина не позволи на тълпата да се приближи, още веднъж листата на близките дървета бяха обгорени. И още веднъж татко събра отломките и започна да строи наново, като вярваше, че Бог знае какво прави.

Сестрите ми и аз бяхме изумени от доверието на баща ни във върховната мъдрост на Бога. Тогава научих много за силата на характера му.

Това, че баща ми можеше да ме насърчава и в такъв момент, трябваше да ни покаже нещо. Щетите – финансови и емоционални, – които той понесе заради тези два пожара, бяха съвсем реални. Те обаче не можеха да се сравняват с това, което преживях аз, когато си счупих врата. (Ако някой от вас се съмнява в това, запитайте се: „Кое е по-добре: да загубя някакъв предмет с голяма парична и сантиментална стойност или да си счупя врата и да бъда парализиран за цял живот?“) Татко никога не е бил парализиран и затова не можеше да каже: „Влизам в положението ти.“ Измерени по стълбицата на страданието, неговите изпитания се намираха на по-ниско ниво от моите. Но начинът, по който той се справяше с тях, ме научи на много неща. Това, че не се оплакваше и не се гневеше на Бога, ме убеди, че за да помага истински на другите, един християнин не винаги е длъжен да страда по същия начин или също толкова много, колкото и те.

Докато седях и от разстояние гледах как за втори път татко се рови из отломките и наново строи плевнята, си спомних още веднъж, че всички се намираме някъде по стълбицата на страданието – едни по-високо, други – по-ниско. На някои от нас Бог наистина дава особено тежки товари, за да можем да кажем на другите в подобно положение: „Знам какво чувстваш.“ Но е вярно също, че ако сме верни на Бога в малките затруднения, можем да разберем и утешим хора, които страдат повече от нас.

Мисля, че апостол Павел има точно това предвид, когато преди векове обобщава:

„Благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостивите и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме тия, които се намират в каквато и да е била скръб, с утехата, с която и ние се утешаваме от Бога“ (II Коринтяни 1:3-4).



[1] Когато излезе тази книга, Дъг Сорзано се беше приспособил към парализата. В разговор с него по телефона научих, че вече споделя вярата си с други хора в неговото състояние. Семейство Сорзано сега живеят в Кенет Скуеър, Пенсилвания, и посещават църквата Уилоудейл Чапъл.