Към читателя

Той седеше на стол с висока облегалка в мрачната сива стая. Макар че беше само на 50 години, Хенрик изглеждаше на 70. Той се вгледа в очите ми.

– Познавам те от много години, но до днес не бях те срещал – каза той на неправилен английски. – Ти помогна на мнозина от нас тук. Историята ти познават всички в групата ни. – Хенрик прокара ръка по окъсаната, изтъркана корица на една книга, която не можах да позная веднага. Заглавието й беше: „Krok Dalej“ – „Стъпка напред“… Не бях я виждала на полски. – Толкова се радваме, че дойде в нашата страна. Напоследък вярата ни бе подложена на изпитания.

Какво можех да споделя аз, една парализирана жена, с този полски свещеник, прекарал последните трийсет години в потиснически режим? Какво общо имах с него? А с 90-годишния мъж, който изживява дълги, безсмислени дни в старчески дом във Флорида? Какво общо имам с майките с пресъхнали гърди, които носят умиращи от глад деца в Етиопия? Или с елегантно облечената дама от Южна Калифорния, която кара Бе Ем Ве и гризе маникюра си заради разбития си брак?

Единственото, което свързва цялото ни човешко семейство, е страданието – както и въпросите, които то повдига. Ето защо се почувствах принудена да напиша първата си книга „Джони“ през 1976 г. Тя описва духовното ми пътуване към приемането на страданието – моята парализа – и живота в инвалидна количка, който Бог ми беше отредил.

Но „Джони“ беше само началото. Заедно с моя приятел и духовен наставник Стив Естес написахме „Стъпка напред“ през 1978 г., за да отговорим на хилядите писма, поставящи въпроса за страданието, които последваха. Дори не предполагахме, че Бог ще разпространи служението на „Стъпка напред“ не само до хиляди хора, болници и рехабилитационни центрове в Америка, но и до десетки страни отвъд океана. Бяхме изумени, когато издателство „Зондерван“ ни информира, че повече от 2 500 000 копия на нашата книга са публикувани на почти 30 езика.

Това ни накара да паднем на колене, Стив – буквално, а аз – образно! Колко е хубаво, че Бог употребява заедно дарбите ни – богословските познания на Стив и моите години в инвалидната количка, – за да вдъхнови и насърчи толкова хора, които се сблъскват със страданието във всякакви форми.

Служението на „Стъпка напред“ продължава. Когато от „Зондерван“ ни помолиха да преработим книгата, като я нарекоха „класика“, ние се развълнувахме, но и се поколебахме. От една страна, желаехме да запретнем ръкави, да осъвременим стила, да сменим илюстрациите, да разширим богословските прозрения и основно да преработим цялата книга. От друга страна, бяхме наблюдавали как през годините Бог употребява „Стъпка напред“ такава, каквато е.

Решихме да не променяме много. С течение на времето начините да се приема помощта на Бога в страданието не са се променили ни най-малко. Вярно, Стив се е променил. Сега е баща на шест деца и пастир на нарастваща провинциална църква в щата Пенсилвания. Промени има и у мен. Омъжих се за Кен Тада и сега изпълнявам съпружеските си задължения. Освен това рисувам и пиша, и ръководя международно служение за инвалиди. Да, Стив и аз сме се изменили. Но в съдържанието на тази толкова ценна книга не бихме поправили нищо.

Други неща също не са се променили. Главата за небето все още ми е любима. Тя излъчва радост – радостта, която изпитвам при мисълта, че ще отида там. Все още смятам, че „Оставете Бога да бъде Бог“ е най-важната глава, защото успях да се примиря с парализата едва когато започнах да разбирам Бога по-добре. А когато хората ми задават въпроси за чудотворно изцеление, все още им препоръчвам раздела „Изцелението – елемент от мозайката?“

И още нещо не се е променило. Със Стив все още се молим да откриете на тези страници не само задоволителни отговори на въпросите си за болката, а и нежността, и любовта на самия Бог. Все пак, и Той знае нещо за страданието. Някога собственият Му Син премина през едно ужасно изпитание…

Заради Исус Христос,
Джони

ДА ПОДРЕДИМ МОЗАЙКАТА НА СТРАДАНИЕТО

 

следваща глава Въведение