Въведение

„И още веднъж аз пожелах в отчаянието си да се самоубия… Ето ме – опакована в този брезентов калъп, като пашкул. Не можех да мръдна нищо, освен главата си. Във физическо отношение не бях нещо повече от труп. Вече нямах надежда, че ще мога да проходя. Никога нямаше да имам нормален живот и да се омъжа за Дик. Всъщност, той можеше дори да излезе от живота ми – заключих аз. Нямах абсолютно никаква представа как щях да намирам смисъл и цел в живота си, ако всеки ден съществувах само физически – събуждах се, ядях, гледах телевизия, спях.

Защо, в крайна сметка, е нужно да насилваш човека да води такова тъмно съществуване? Колко се молех някаква злополука или чудо да може да ме убие! Умственото и духовното терзание бяха непоносими като физическите ми мъки.

Но и този път нямаше начин да извърша самоубийство!… Това объркване бе толкова непоносимо. Бях изпаднала в униние, но и се гневях заради своята безпомощност. О, колко копнеех да имам достатъчно сила и контрол над пръстите си, за да направя нещо, каквото и да е, за да прекъсна живота си!“

(Декември 1967, из „Джони“, с. 90)

Седя на верандата, гледам хълмовете недалеч от нашата ферма, вдишвам уханията, вслушвам се във всички звуци през хубавия летен ден и ми е трудно да повярвам, че някога съм имала такива мисли. Всъщност дори не мога да си спомня какво е да се чувстваш така. О, аз все още съм парализирана, все още не мога да ходя, все още трябва да ме къпят и обличат. Но вече не съм жертва на такива депресиращи мисли за самоубийство. И да си призная честно, дори се радвам, че ми се случи всичко това.

Радвам се? Как бих могла да се радвам? Какво се е променило? Способността ми да рисувам, семейството ми и приятелите, които ме подкрепяха, ми помогнаха да изляза от депресията. Но сърдечната благодарност за живота в инвалидна количка може да идва само от Бога и Неговото Слово. Той ми помогна да подредя онази част от мозайката, която изглеждаше най-объркана. Самата аз трябваше също да търся и да се уча. Но когато днес се обръщам назад, се убеждавам, че цялата трагедия с моята парализа е следствие от Неговата любов. Аз не съм като муха, заплела се в паяжина. Не съм жертва на някаква жестока „шега на боговете“. Бог има основания да допуска страданието ми и когато открих някои от тях, целият ми живот се промени. Той има основания и за твоето страдание.

Джони Ериксон
Сайксвил, Мериленд
лятото на 1978 г.

следваща глава 1 - ЗАЕДНО В БОЛКАТА