Съдържание Цялата книга на една страница

СТИЛЪТ НА ИСУС

Достъпен за нас

Няма богословие, което да е застрашително или да даде резултат в живота ни, ако не се опитаме да го приложим. Същото важи и за изучаването на Исус. Животът ни ще бъде еднообразен, докато не се осмелим да живеем като нашия Учител. Тогава можем да очакваме да се изпълни следното Негово обещание: „Ще бъдете мразени от всички, поради Моето име“ (Матей 10-22). Това е едно обещание, което не се среща често в кутийките за обещания. Както видяхме в първата част, много от нещата, които откриват Христовата природа, са единствено предназначени да разкрият намерението и характера на Отец и не са директни заповеди, които ние трябва да изпълним. Например, аз не мога да се родя в обор от подозрителни родители, не може да ми бъде дадено едно съвсем обикновено име и ангели да обявят раждането ми. Въпреки че съм израснал в бедност и в район с лоша репутация, това по никакъв начин не е свързано със спасението ми. Същото ще се отнася и за други неща, характеризиращи Исус, като например разнообразната група от хора около Него или позорната Му смърт.

Въпреки че това са показатели за Неговата природа, които не винаги могат да бъдат копирани, тя е изразена в поученията за това кой е „най-големият в царството“ и във Филипяни 2:5-11, без съмнение тези показатели са достъпни за нас.

Кой е най-голям в Небесното царство? „А който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всичките.“ „Вие знаете, че ония, които се считат за управители на народите, господаруват над тях, и големците им властват над тях. Но между вас не е така.“ „И тъй, ако аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас. Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си.“ „И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство.“ „Оставете дечицата да дойдат при Мене, не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство.“ „По-големият между вас нека стане като по-младият, и който началства – като онзи, който слугува.“ „И който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен.“ „Защото, който е най-малък между всички вас, той е голям.“ Марко 10:43-44; 10:42-43; Йоан 13: 14-16; Матей 18:4; Марко 10:14; Лука 22:26; Марко 9:35; Лука 9:48

На ваше разположение

„И който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всичките.“

Когато Исус започна да поучава учениците какво означава да си най-голям в небесното царство, Той поучаваше за собствената Си природа, защото Той наистина беше и е най-великият. По това време учениците имаха възможността да наблюдават слугуването на Исус и разбираха какво има предвид. И така, най-големият трябва да бъде роб на всички, слуга. Това напълно противоречи на всичките ми вродени склонности. Културата в моята страна ме учи, че ако следвам рецептите на християнството за чист живот, Бог ще ме възнагради с благоуспяване и непрекъснато издигане в социалното ми положение, докато стана шеф, може би дори президент. Колко е странно, че истинската природа на Исус е толкова различна от моето амбициозно схващане. Как ли би реагирало семейството ми, ако се върна вкъщи и се похваля, че съм бил избран за роб? Вероятно няма много да се зарадват! Всъщност това не е нещо, с което бих искал да се похваля. Може би нищо от природата на Исус и от живота ми, основан на тази природа, не заслужава да бъде рекламирано. Единият от начините да се опитам да заобиколя слугуването е като си избера една „приятна“ клиентела, на която с радост да служа. Но Библията не би разрешила да се измъкна с такова мислене. Исус казва: „… слуга на всички“. Работата на слугата е да върши всичко, което е по силите му, за да направи по-добър живота на другите – да ги освободи, така че те да бъдат всичко, което могат да бъдат. Интересът на слугата е насочен преди всичко към другите, а не към самия него. И все пак не говоря за заробване. Слугуването е избор, който правим от любов, с цел да служим на другите. То не е резултат на принуждение, нито на по-коварната форма на принуждението – манипулацията.

Не се превръщай в изтривалка за обувки

Няма никаква радост в това да бъдеш изтривалка, дори и „изтривалка за Исус“. Лесно можем да станем жертва на манипулация и да се превърнем просто в изтривалка за обувки, ако не разберем скритото действие на манипулирането и как природата на Исус го предотвратява. Манипулацията е проникнала във взаимоотношенията ни. Чрез хитри средства на принуда ние караме другите да изпълняват заповедите ни. Когато се подчинят на нашата изобретателност, ние не ги почитаме за това – дори много често ги презираме. А ако не се предадат, ние често с възмущението на праведния ги наставляваме как трябва да желаят да ни служат. Познавам хора, които ме молят да направя нещо, за което знам, че не е най-доброто за тях и когато им откажа по възможно най-любезния начин, те казват: „Но аз си мислех, че си християнин. Не трябва ли християните да правят това, за което ги молят?“ Това е капанът на вината! Когато не искам да правя нещо, но го правя, за да не се чувствам виновен, когато се правя на такъв, какъвто не съм при срещата ми с по-известни хора, или когато се страхувам да не го правя, тогава съм манипулиран. Когато съм манипулиран се чувствам още по-зле. Разбирам, че отново съм бил „хванат“ и себедостойнството ми се смалява с още една капка. Може би най-въздействащата форма на манипулация, упражнявана върху мен е била, когато някои хора намекват, че ако някой християнин направи определено нещо за тях, те може и да се замислят дали да не станат християни. И разбира се, това действа, докато не си поставя въпроса дали аз съм този, който ще ги доведе в царството, вършейки това, което искат от мен. Понякога сме насилвани да правим някои неща от хора, които отказват да ни дадат любов или пари докато не сторим това, което искат. Родители манипулират децата си като се преструват на болни, докато детето им се подчини. Можем да прибавим още много примери към този списък. Исус е преминал през някои класически случаи, в които хора са се опитвали да го манипулират. Някои от фарисеите и иродианите са били изпращани, за да го хванат в думите Му:

„Тогава пращат при Него някои от фарисеите и иродианите, за да го впримчат в говоренето Му. И те, като дойдоха, казаха Му: Учителю, знаем, че си искрен и не те е грижа от никого; защото не гледаш на лицето на човеците, но учиш Божия път според истината. Право ли е да даваме данък на Кесаря или не? Да даваме или да не даваме? А Той, като разбра лицемерието им, рече им: Защо ме изпитвате?“ (Марко 12:13-15)

Основното средство за противопоставяне на манипулирането е смирението – да знаем кои сме в действителност и да се изправим лице в лице с този факт. Исус се познаваше и нямаше вътрешен конфликт, така че Той не се повлия от техните ласкателства. Ако бях аз, сигурно щях да си помисля, че най-после са се намерили хора, които да оценят истинските ми достойнства и че моментът е подходящ да проявя красноречието си. Няма нищо лошо в това да приемаш искрено насърчението, но смирението е чувствително към ласкателството и го разпознава, когато се появи. Исус яростно се противопостави на манипулирането така, както направи и в един предишен случай:

„И фарисеите излязоха и почнаха да се препират с Него; и като Го изпитваха, поискаха от Него знамение от небето. А Той въздъхна дълбоко от сърце и рече: Защо иска тоя род иска знамение? Истина ви казвам: На тоя народ няма да се даде знамение. И остави ги, влезе пак в ладията и мина на отвъдната страна.“ (Марко 8:11-13)

Исус знаеше, че фарисеите са там с враждебни цели, а не за да получат помощ. Често такава враждебност е съвсем открита. Поради смирението Си (знаейки, че е това, което е – нито повече, нито по-малко), Исус бе способен да изрази гнева, който почувства в момента. След това Той се оттегли, тъй като едно понататъшно общуване с тях не би било полезно. Вторият метод за противопоставяне на манипулирането е оттеглянето. Исус го използва не веднъж. Йоан пише, че: „Исус като разбра, че ще дойдат да Го вземат насила, за да Го направят цар, пак се оттегли сам на хълма“ (Йоан 6:15). Особено характерно за манипулирането е, че то разрушава способността ни да избираме. То ни кара да се отбраняваме, съобразявайки се със схемата или начина на действие, който някой друг е избрал за нас. Нито един човек, който се е опитал да манипулира Исус, не е получил отговора, който е очаквал. Пред всеки един Исус е изразил истинските си чувства. А от някои Той се оттегли. Във всеки един от тези случаи, Исус е защитавал способността Си да избира. Съществува явна разлика между принудителното робство и доброволното слугуване. Когато Исус заяви, че е избрал да даде живота Си и че никой не Му го отнема, Той показа най-важната страна на любовта. Любовта винаги избира да върши това, което е правилно и да служи на другите – но това става по собствен избор. Можеш да обичаш само, ако сам избереш да обичаш. Истинската любов не може да е в резултат на някакъв декрет, насилие или манипулация. Всичко, което правя, за да отнема на някого правото да избира, е насилие над неговата личност. Когато усетя, че правото ми да избирам е под заплаха, тогава знам, че не съм обичан и че вратите не са отворени за служение. В подобна ситуация мога да кажа смирено: „Въпреки че е възможно да не съм прав, аз се чувствам под натиск и манипулиран. Когато се чувствам така, аз не мога да избирам и да действам от любов, така че аз се оттеглям от тази ситуация, докато се почувствам свободен да избера това, което смятам, че е правилно“. Понякога, когато се забелязва манипулиране в дадена молба, е достатъчно просто да се каже не. Изискването да се даде причина за отказа, често е част от самия процес на манипулиране. За да се противопоставяме по правилния начин, трябва да знаем, че не е задължително да дадем отговор, но наистина трябва да живеем честно, така че да можем да имаме силата да правим своя избор с любов и грижа към другите. Често, когато кажем не, човекът, който се опитва да ни принуждава, ще направи някаква сцена. Това също е част от процеса на манипулиране. Включва се в цената, която трябва да заплатим, ако искаме да останем честни. Но не се оставяйте тази сцена да ви измами. Тя може да бъде и част от изцерителния процес за този, който манипулира. Когато човек манипулира, той е болен. Ако разрешим на някой да ни манипулира, тогава допринасяме за задълбочаването на неговата болест. Противопоставяйки се на манипулирането, въпреки че може да бъде трудно и да последват сцени, допринасяме за оздравяването на този човек и на нас самите. Една от другите форми на манипулирането, която сполетява хората, които искат да живеят като Исус, е насочена към самите тях. Виждаме нуждите на света около нас и осъзнаваме, че той се нуждае от нас, а ние сме ограничени. Тогава ставаме неспособни да си дадем поне малко почивка. Опитваме се да задоволим всяка една истинска нужда, докато накрая се изтощим до краен предел и рухнем, наранени и останали без сили, казвайки, че никога повече няма да се опитваме да живеем според стила на Исус. Отново отговорът се крие в смирението. Ние не сме Бог. Така че е добре да престанем да се правим на Бог, опитвайки се да разрешим световните проблеми в нашата ограниченост. Когато сме честни пред себе си и разберем, че силите ни са се изчерпали, тогава е добре да останем някъде насаме със себе си и да си починем известно време. Исус често водеше учениците Си на места, където да си починат. Въпреки че беше Бог, Той отхвърли манипулирането от собствения Си живот. Винаги пазеше силата Си, за да прави избор, продиктуван от любов. И Той ни призовава да правим избор, продиктуван от любов, което е необходимо, за да бъдем слуги на всички.

Пирамидата на властта

Управителите на народите господаруват над тях… Но между вас не е така.

Изумен съм колко много от църквите ни и религиозните ни системи се разпадат, когато биват анализирани според тази заповед и въпреки това продължаваме да претендираме, че структурата ни е библейска и постановена от Бога. Принципът да бъдеш слуга на всички е опустошителен за поредицата заповеди и за системите, където подчинението е водещ принцип. Много религиозни структури са точно копие на схемите на гигантски корпорации, където „господаруващата“ система е под формата на пирамида. В царството на Бога пирамидата на властта е обърната с върха надолу, така че властта остава на дъното, а не на върха. Когато Исус споменава за подчинението, думите винаги са насочени към водачите или към онези, които искат да бъдат велики в царството и на тях винаги им се заповядва да се покоряват в посока надолу, а не нагоре. Например в Матей 20:27 Исус изрично казва: „и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга“. Изглежда, че това подчинение на най-великите, насочено към стоящите под тях, е естествена последица от начина, по който Исус гледаше на хората. Той им служеше, защото знаеше стойността им. Ние господаруваме над другите, защото не осъзнаваме колко са ценни и не гледаме на тях през погледа на Исус. Тези, които ръководят в Божието царство, трябва да съзнават, че всеки християнин има своето уникално и пряко взаимоотношение с Христос, главата на църквата. За разлика от световните системи, чиято цел е да контролират, водачът в царството е избран, за да обучи хората за служение, да ги доведе до единство във вярата и в познанието и да доведе хората до узряване, за да се достигне до единство. (Виж Ефесяни 4:11-16.)

„Аз съм главният тук“

Напоследък непрекъснато чувам изявления на водачи за това как последователите им, масите, трябва да бъдат честни с тях, как трябва да им се подчиняват, да ги поддържат, да бъдат покорни. Но дали последователите ще се чувстват свободни да реагират открито и без принуждение на горните изисквания, зависи единствено от самия водач. Преди всичко така, както и Исус направи, водачите трябва да поемат инициативата на слугата и да разкрият живота си. За нещастие, малко са проповедниците и други религиозни ръководители, чийто живот е познат в близост от хората, на които служат. Поради обучението, което са имали или поради книгите, които са прочели, много служители чувстват, че трябва да поддържат една професионална дистанция с хората и така поставят себе си над тях. Тази позиция, в своята дълбока същност, съдържа разрушителни проблеми. Някой, който е на върха на пирамидата на властта, много скоро се оказва изолиран от действителността. Тези под него спират да му дават честното си мнение. Подчинените казват на човека на „върха“ само това, което е необходимо, за да запазят работата си. Единственото средство, чрез което човекът на върха може да бъде сигурен, че ще спечели откровеността и верността на тези под него е, като се откаже от репутацията си – да остави настрани авторитета и властта си и да подходи към тях като слуга. И тази инициатива трябва да бъде подета първо от човека на върха. Тя не може да дойде от тези под него – единствено революция може да дойде от тази посока. Според природата на Исус е възможно да се подчиняваш само в посока надолу сред хората. Четох в една статия за човек, който се подчинил напълно на водача си. Последният, за да научи подчинения си как да бъде слуга, изискал от него да окоси тревната площ пред къщата му. Това е извращаване на стила на Исус. Слугуването се получава, когато водачът сам окоси тревата на другия човек. Този, който ръководи според стила на Исус, не използва форми на принуда, нито се обляга на институционната позиция, за власт. Вместо това, той ги води като им служи и те сами признават неговите способности и избират доброволно да го следват. Тези, които следват водача си, независимо от използваните средства, ще станат като него – за добро или за лошо. Един религиозен ръководител, критикуван за това, че използвал поста си за собствена изгода, се защитил, като заявил пред последователите си, че не е направил нищо, което те не биха направили, ако са имали тази възможност. С други думи, той бе постъпил така, както те биха постъпили в положение като неговото. Това изявление било най-сериозната присъда, която можела да се издаде срещу тяхната система, то било също и урок по етика. Може би един добър начин да се справим с клопките на водачеството, ще бъде да окачим на вратата на луксозните си кабинети табела на която пише Слуга и да изнесем всичко от тях, което не би съответствало на тази табела. Запомнете, властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Слугата не трябва да има титла, която да го издига над това ниско ниво и категорично не трябва да има титла, която да го издига над другите. Слугата не може да има отличителни белези, говорещи за социалното му положение, освен тези от тежката работа. Не бихте очаквали един слуга да има специално място за паркиране, по-лесно достъпно от това на господаря му. Слугата не би имал по-голям или по-богато обзаведен офис от другите, за да се покаже положението му. Слугата не би носил дрехи, които да карат другите да се чувстват неудобно или да ги впечатляват по всякакъв начин, освен с това, че са дрехи на слуга. Слугата не би използвал положението си, за да ограничи изявата на способностите на господаря си. Слугата не би използвал „властта“ си, за да защити позицията си на „първи“. Природата на Исус по много начини директно се противопоставя на моделите за управление от света, които безкритично са били приети в църквата и този списък може да продължава безкрайно. Наистина е жалко, защото това явно копиране на модели има по-голямо влияние от проповядването на доктрини. Досега толкова сме внимавали да открием доктриналните ереси, че може би вече е време да открием и ересите в практиката. „Но хората са неми овце, които трябва да бъдат мотивирани“ често съм чувал да се казва в защита на системата в света. Ако искаме да признаем, че не сме църква и че нямаме нищо общо с Исус, тогава можем да мотивираме хората по всякакви начини само и само да изпълнят заповедите ни. Но, ако искаме да бъдем последователи на Исус, тогава трябва да обичаме хората и всеки техен мотив на действие трябва да произтича от искрения им отклик на нашата любов – дори това да не става толкова бързо и да не е така ефективно, както ни казват експертите. Не можем да довършим със светски системи това, което е започнато от Исус, чрез действието на Святия Дух. Какво ли ще стане с Христовото тяло, ако всички ние се отнасяме един към друг в съответствие с природата на Исус и ако ръководителите първи ни го покажат? Тази перспектива ме смайва. Това, което правим сега, е нещо, което сме били поучавани, така че определено можем да бъдем поучавани в нещо различно. Ако бъде така, светът би съборил вратите ни, за да стане част от църквата.

Двете страни на монетата

Може би най-важното място, откъдето можем да започнем да преобръщаме пирамидата с върха надолу, е семейството. Първата институция в света има някои затруднения. Някои от дупките по пътя на брака са следствие от ученията на различни религиозни системи. За да видим колко силно въздейства на брака природата на Исус, нека разгледаме някои съвременни учения. „Мъжът стои в началото на всяка верига от заповеди“. Всички жени заемат долните места по скалата. Достъпът до Бога често се забранява, освен чрез позволението на някой мъж. Съвременните учения особено наблягат на това в семейните връзки. Опората на такива учения е в Ефесяните, където Павел казва, че съпругите трябва да се подчиняват на съпрузите си като на Господа. Книгите от жени за жени също се възползват от това разбиране за подчинението и го поддържат като по интересен начин го изкривяват. Жените могат да бъдат поучавани как да накарат мъжете си да правят това, което те искат, като използват силата на секса и това хитро нещо, наречено подчинение. То е унизително, но, в края на краищата, жените печелят. Вследствие на това, мъжете са насилвани да играят ролята на Бог, с което те не могат да се справят, а на жените се дава ролята на слаб подчинен, която те не искат да приемат. Подчинение с огорчение е резултат на неразбиране на природата на Исус. Нека внимателно разгледаме пасажа от Ефесяните, но да започнем малко по-отгоре, отколкото обикновено се прави:“… като се подчинявате един на друг в страх от Христа. Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа; защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея.“ (Ефесяни 5:21-25)

И така, първата заповед е да се подчиняваме един на друг. Това е начинът, по който тялото работи. После, следващите заповеди са нещо като разширение на първата. Те ни казват по какъв начин действа подчинението в брачните взаимоотношения: жените към мъжете като длъжност пред Господа; мъжете да обичат съпругите си, както Христос възлюби църквата. Позицията на жената е доста ясна от дълго време. Но какво е описанието на съпруга, на когото тя се подчинява? Ами по какъв начин Исус възлюби църквата? Той дойде при църквата като слуга, без да господарува, бе за пример, бе смирен, бе като дете, бе като най-малкият, като най-младият, като последният, не използваше насилие, остави репутацията си, бе послушен на тази природа даже до смърт. Всеки път, когато се отнасям към жена ми по този начин, покорството идва от само себе си. А покорството чрез принуда, не е покорство. Запомнете също, че отговорността за инициативата да се поеме ролята на слуга лежи върху водача или главата. Тогава смирението дава възможност на съпруга и съпругата да преодолеят различията помежду си, без насилие върху другия. Вместо да се нападат и обвиняват, когато възникне спор, те могат да бъдат честни относно собствените си чувства. Важно е да се отбележи, че според новия ред, постановен от Бога, ние всички сме членове на Божието семейство, преди да сме членове на земното си семейство. Така че, съпругата ми първо е сестра в Христа и след това моя жена. Затова аз трябва да се отнасям към нея като към Божие дете и дори с още по-голямо внимание, отколкото бих очаквал някой да се отнася към моите собствени деца. Не се осмелявам да се държа високомерно или да манипулирам Божие дете.

Да бъдеш виждан и да не нараниш

Как можем да бъдем слуги на децата си без да ги разглезим? Всъщност нашето слугуване е най-добрата гаранция за духовното им здраве. Ако разберем, че нашите деца са преди всичко деца на Бога, тогава ще разберем, че ги отглеждаме за Него, бивайки Негови и техни слуги. Следователно, ние ще имаме желание да ги обучаваме и дисциплинираме чрез нашето слугуване, за да се възпроизведе в тях Духа на Отец им. Слугуването ни кара да бъдем около децата си, да сме във връзка с тях, да посрещаме нуждите им, като внимаваме да не би да се появят тенденции да се отклонят от природата на Отца и да сме посветени на това, да се изправим срещу това отклоняване. Слугуването означава да направиш правилния избор в полза на децата си и веднъж направен, да се придържаш към него. Слугуването означава да кажеш не, когато това е в тяхна полза. Слугуването съответства на съвета на Павел: „И вие, бащи, не дразнете децата си, но възпитавайте ги в учение и наставление Господне“ (Ефесяни 6:4). Ако живеем според стила на Исус, няма да дразним децата си, но ще им помогнем да разберат, че са обичани. Слугуването означава да подготвим децата си за самостоятелен зрял живот и тогава да ги върнем обратно на техния друг Отец. Това означава да не бъдеш нито строг, нито прекалено толерантен, а да действаш по най-правилния начин в дадена ситуация. Да бъдеш поставен от Бога като слуга да се грижиш за Неговите деца е невероятно голяма отговорност. Но няма значение какви са обстоятелствата – Бог почита любовта на родителите-слуги. Когато бях на шест години баща ми пострада сериозно при самолетна катастрофа, след което до края на живота си бе частично парализиран и с увреден разсъдък. Тогава майка ми се зае да изхранва семейството. Тъй като майка ми често „липсваше“, защото се опитваше да припечели пари за храна, а баща ми „липсваше“ физически или умствено, всички обстоятелства водеха към семеен крах. Но това не се случи! През тези трудни моменти и двамата ни родители останаха верни на Бога и на нас. Бяхме заобиколени от молитви, вяра, постоянство и любов, а не от пари и прекрасен дом. Когато баща ми почина, аз и двамата ми братя застанахме пред ковчега и направихме следното изявление пред приятелите, които се бяха събрали за погребалната служба: „Баща ни не остави финансова империя, която да продължим да управляваме. Много от нещата, които обикновено един баща прави за децата си, нашият бе неспособен да направи. Той не можа да ни научи на много неща, на които бащата обикновено учи децата си. Но той ни остави нещо, което имаше. Той ни остави любовта към Бога, любов към Библията, любов към хората, разбиране на поклонението и неспособност да се мрази. Чувстваме, че ни е оставил само тези неща, които са трайни. И така, ние сме застанали пред вас като негови синове и публично заявяваме, че ще следваме неговия Бог.“ Родители-слуги, които дълбоко ценят дарът, даден от Бога в домовете им, признават тази привилегия и поемат отговорността внимателно да се грижат за Божията градина на живота. Така децата, които отглеждат, израстват с по-малко душевни рани, по-силни духом и по-здрави като личности. Фактът, че Исус бе отгледан в район с лоша репутация е свидетелство, че слугуването не изисква идеално семейство или физически условия, нито пък финансово изобилие, за да има успех. Изисква се единствено послушанието ни спрямо природата на Исус на слуга.

Предпочитам да видя проповедта на практика

Защото ви дадох пример да правите и вие както Аз направих на вас.

Веднъж жена ми и семейството ми трябваше да изминат 640 километра, за да се присъединят към мен, в един лагер, където проповядвах. В началото пътят им преминавал през огромен град, чиито улици били доста объркващо подредени. В продължение на два часа, се опитвали да минат през града. Те питали за посоката полицаи и други хора, които можели да ги упътят. Но всеки опит да спазят дадените им указания за посоката, завършвал с провал. Най-накрая, когато отчаянието им стигнало до краен предел, те спрели при една бензиностанция, за да се опитат още веднъж да получат необходимите им указания. За всяка посока, която им предлагали, семейството ми откликвало: „Опитахме и тази, но нищо не излезе“. Тогава един мъж, който чул разговора, им казал: „Аз ще карам червената кола, паркирана ей там. А вие ме следвайте. Ще ви покажа пътя“. И така, той ги превел през джунглата от улици, през трудните пресечки, докато не се отдалечили на няколко мили от града. Едва когато се озовали на магистралата той спрял и казал: „Сега вече не можете да се изгубите. Продължавайте само по този път“. Този мъж бил като Исус за семейството ми. Не знам дали е последовател на Исус, но той със сигурност имал по-добро разбиране за стила на водене на Исус от много от нас, които сме Негови последователи. Най-ефективната форма на християнско водачество е водачеството чрез пример. Исус не каза: „Правете това, което казвам, а не това, което върша“, а точно обратното, според евангелието от Матей:

„Тогава Исус продума на народа и на учениците Си, казвайки: „На Мойсеевото седалище седят книжниците и фарисеите; затова всичко що ви заръчват, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат. Защото свързват тежки и непоносими бремена, и ги налагат върху плещите на хората; а сами те не искат нито с пръста си да ги помръднат. Но вършат всичките си дела, за да ги виждат човеците; защото разширяват филактериите си, и правят големи полите на дрехите си, и обичат първото място при угощенията, и първите столове в синагогите, и поздравите по пазарите, и да се наричат от човеците, Учители. Но вие недейте се нарича Учители, защото Един е вашият Учител, а вие всички сте братя. И никого на земята недейте нарича отец свой, защото Един е вашият Отец, Небесният. Недейте се нарича нито Наставници, защото Един е вашият Наставник, Христос. А по-големият между вас нека ви бъде служител.“ (Матей 23:1-11)

В Божията армия генералите не стоят по защитените постове в тила на врага. Не, тяхното място е в предните редици на войската, като първи се излагат на най-ожесточения огън на врага и показват как се печели битката. Веднъж слушах с недоверие един студент по богословие да се оплаква, че в колежа, в който учел, нямало отделни спални помещения за хора от неговата категория, където да не бъдат обезпокоявани и подложени на разрушителното влияние на тези, които не се интересуват от „служението“. Този век започна да прилича на века на Исус по това, че се премахва влиянието на вярващите върху грешниците. Навсякъде израстват християнски гета. Светлината се крие под църковните пейки, вместо открито да свети. Стоим настрана от грешниците, докато „съдбата“ ги носи безпомощни натам, накъдето пожелае, а ние ги съветваме да не се носят безпомощно там, накъдето ги поведе съдбата! Но Исус беше Емануил – Бог с нас – и Той ни заповяда да Го следваме. Той не „господаруваше“ над учениците Си. Той никога не им каза да направят нещо, което Той сам не бе вече направил и показал как става. Ако ние наистина обичаме хората така, както Исус ги обичаше, тогава ние ще бъдем с тях и ще им покажем как Той обича.

Поучаване без стени

Докато поучавах в един християнски колеж, забелязах, че лекциите ми за молитвата и задаването на хубави въпроси в тестовете за молитвата не бе в състояние да научи студентите как да се молят. Всичко, на което се учеха от тази система, бе как да си водят записки и как да отговарят на въпросите в тестовете. Можех да науча как да се молят само тези, с които се молех. Един от водещите професори от добре позната семинария съвсем откровено сподели, че семинарите му не учат хората как да бъдат добри пастири, а ги учат как да поучават в семинария, защото това е примерът, показан им в класната стая. Като свой личен стил на поучение Исус избра да служи с действията си за пример, вместо да изнася лекции в класна стая. Много е трудно да научиш на дадено отношение или умение без да го видиш демонстрирано. Благодарен съм, че шофьор ме е учил да карам и че нечии внимателни ръце са ме направлявали как да си връзвам обувките. Ако изтърканото клише – тези, които нищо не могат да правят, поучават другите – е вярно, нямаше да има поучаване, защото поучението е правене на нещо под нечие ръководство. Когато служиш за пример на другите, можеш наистина да бъдеш последен, като започваш пръв. Когато учениците се притесняват от вероятността да бъдат първи в извършването на дадена дейност, учителят, поемайки неблагоприятната роля да бъде първи, я изпълнява като слуга, подобно на тези, които са опитвали храната на царя преди той сам да хапне. Обучение, наричаме процесът на предаване на знание и на различни ценности, както и процесът на оформяне на поведението. За християните има още едно измерение над посочените предаването на живот. Само животът ражда живот. Години наред църквата е вземала за пример начина на обучение в света, а не на Исус, който казва: „Ученикът не е по-горен от учителя си; а всеки ученик като се усъвършенства, ще бъде като учителя си“ (Лука 6:40). Ние затворихме учениците си в класните стаи далеч от живота. Исус привлече учениците Си сред самия живот. Ние ограничихме времето за обучение на един-два часа. Исус отдаде цялото Си време, за да обучава учениците Си. Ние се гордеем, ако броят на учениците в часовете ни се увеличава. Исус избра дванадесет да бъдат „с Него“. Ние изолираме учителите в ролята на лектори, които не разкриват нищо за себе си. Исус изложи на показ живота Си пред учениците. Ние натъпкваме децата си в резервоари за тела и ги оставяме в ръцете на разни непознати учители. А Библията възлага отговорността за тяхното обучение на родителите. Ако сте учител, който се бори с обстановката в класната стая или с някои други наложени ви ограничения, трябва да приемете следните принципи като насърчение да ги следвате, а не да се обезсърчавате поради липсата им. Обучението в стила на Исус се извършва от учители, които вървят с учениците си, разкривайки им живота си, борбите, които водят – учители, които притежават качествата на Исус като слуга. Обучението в стила на Исус приема, че ученикът е причината за съществуването на обучението, а не учителят или администраторът и в съответствие с това да изгражда действията си. Обучението в стила на Исус обучава хора за царството Божие преди всичко, а не граждани на Република България или която и да е друга страна. Учителите и всички служители показват на практика пред учениците какво е царството. Обучението в стила на Исус приготвя дома като основен двигател на духовното обучение. Обучението в стила на Исус разпознава разликата между закона на любовта в царството на Бога и насилственото влияние на културата и традициите и не поучава, че последните две са път към царството. Обучението в стила на Исус поддържа броя на учениците за всеки един учител ограничен от броя на учениците, които той или тя може да обича и с които да бъде в близка връзка. Обучението в стила на Исус не използва такива средства на оценяване, които да снижат по някакъв начин мнението на даден човек за себе си. Обучението в стила на Исус не изгражда система за дисциплиниране, която да не произлиза и да не бъде поддържана от много близки взаимоотношения с тези, които я прилагат. Обучението в стила на Исус използва за критерий подготовката на учениците – да станат всичко, което Бог ги е надарил да бъдат. То не моделира като поставя в матрица, според очакванията на някой друг. Обучението в стила на Исус е насочено да въздейства трайно и да дава подготовка за цял живот. То не се придържа към разни раболепни капризи или програми, които са от полза за образователната система вместо за ученика. Обучението в стила на Исус приема любовта за цел в живота, а не знанието само по себе си. Приема, че знанието за Бога, когато е правилно поучавано, произвежда живот, живян в любов така, както Исус живееше и обичаше.

Нито повече, нито по-малко

И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство.

Дълго време разбирах смирението погрешно. Мислейки си, че е комплекс за малоценност, аз си придадох съответния унил вид и непрекъснато твърдях, че съм нищо – не можех да пея, не можех да проповядвам, не можех да свиря нито на пиано, нито на някакъв друг инструмент и едва можех да контролирам движенията си, когато вървях. Виждайки ме, хората откликваха според очакванията ми: „О, ти си толкова смирен“. И с цялото си „смирение“ аз им благодарях за това, че са го забелязали. Сега осъзнавам, че това отношение не беше смирение, а бе болестно състояние. Да си смирен не означава да гледаш виновно на живота. Смирение означава просто да видим себе си такива, каквито сме – нито по-добри, нито по-лоши. Означава да бъдеш напълно честен относно себе си – да бъдеш прям със себе си. Означава да знаем кои сме и да притежаваме това, което сме да контролираме емоциите си. Означава да живеем без лицемерие. В пустинята Мойсей се срещна с Бога чрез горящия храст. След като се съгласи да се върне в Египет, за да изведе децата на Израил, Мойсей искаше да се убеди, че някой не си прави някаква груба шега с него и попита за името на Този, който му говореше. Кое име щеше да бъде изписано на визитната картичка? Бог отговори: „Аз Съм Този, Който Съм“. Бог е в хармония със Себе си. Той е, Който е. Исус също каза: „Аз съм пътят, и истината, и живота“, „Преди Авраам, Аз съм“. Смирение означава да бъдеш „Аз съм“. Едно от най-прекрасните неща, които мога да направя за някого, е да бъда честен (смирен) относно себе си, така че да не е необходимо да отсяват истината от измамата. Съмнявам се, че сутрин, когато Исус поздравявал учениците Си, е трябвало да се питат какво точно има предвид Той. Това, че Той е същият „вчера, днес и завинаги“ вероятно не означава, че не е имал чувства или настроения, но може да означава, че винаги е бил честен спрямо тях; винаги „Аз Съм“. Исус е желаел хората да видят живота Му по-отблизо:

„А те Му рекоха: Равви (което значи Учителю), где живееш? Каза им: Дойдете и ще видите.“ (Йоан 1:38-40)

Обърнете специално внимание на това, че откритостта на Исус не е резултат на проучвания и конгресни изследвания. Откритостта Му идва по Негова собствена инициатива. Той не се придържаше към философията, че „това, което не знаят, няма да ги нарани“. Исус избра учениците да бъдат „с Него“, т. е. да бъдат в такива взаимоотношения, които Го откриват. Чрез „съвместния живот“ можем да проникнем извън благоприличното поведение за обществото и да открием действителността на ежедневието. Когато се ухажвахме с жена ми, ние подбирахме дрехите си, сресвахме косите си, пръскахме се с дезодорант. Но, като заживяхме заедно след сватбата ни, тя откри всички непознати за нея действия на физическото ми същество и започна да открива природата на мотивите ми. Времето и съвместният живот водят до разкриване. Исус беше верен в разкриването на Себе Си пред учениците. В проповедта Си“ по случай дипломирането им“ Той им казва: „А вас наричам приятели, защото ви явявам всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан 15:15). Приятелството изисква разкриване. Въпреки че огромните тълпи също се възползваха от поучението на Исус за откритостта и разкриването на човека, Той бе в най-близки взаимоотношения с учениците Си. Поучаването за Отец бе най-важното нещо за Исус и Той го правеше, когато се намираше сред повече хора. Но показването на Отец най-добре се осъществяваше в по-интимни взаимоотношения, при които не се „хвърлят бисерите на свинете“. Исус съвсем преднамерено не задоволи любопитството на някои, но тези, които искрено търсеха достъп до Него, го получиха. В нашето общество (и църковно, и светско), колкото по-нагоре се изкачваш по стълбата, толкова по-недостъпен ставаш за хората, толкова по-скрит става личният ти живот. Колкото повече Исус навлизаше в месианското Си служение, толкова повече приятелите Му можеха да видят дълбочините на вътрешния Му живот и чувства.

На ярка дневна светлина

Ние толкова много сме отвикнали да живеем открито, че следните думи са може би едни от най-заплашителните в Библията:

„Преди всичко пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие. Няма нищо покрито, което не ще се открие и тайно, което не ще се узнае. Затова, каквото сте говорили в тъмно ще се чуе на видело; и каквото сте казали на ухо във вътрешните стаи ще се прогласи от покрива“. (Лука 12:1-2)

Смирението може да бъде описано и като „ходене в светлина“. Смирението избира да бъде истинско, да не крие нищо, да бъде открито. Това със сигурност е начин на изразяване на любов към хората. В такъв смисъл прогресията в I Йоан 1:7 е логична: „Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг, и кръвта на Сина Му Исуса (Христа) ни очистя от всеки грях“. Нашите отношения и ценности толкова рядко произлизат от живот според библейските принципи, че сме абсолютно незасегнати от силата, която идва от живота в светлина. Страхуваме се от неговата уязвимост. Знаейки за промените, през които трябва да преминем, ние изпитваме огромно безпокойство. Но, въпреки това, не трябва да се страхуваме, че хората ще видят нашите несъвършенства. Бивайки несъвършени, ние просто се присъединяваме към човешката раса. А това, за което можем да се радваме е, че сме простени и израстваме. Всички ние сме грешници и не съм убеден, че има по-големи и по-малки грешници. Просто някои грехове са по-видими от други. Външно мога много добре да се прикривам, а „в сърцето си все пак да върша беззаконие“. Исус посочва, че тези, на които много е простено, обичат много. Това може да означава и че тези, които са се покаяли напълно – и от вътрешни, и от външни грехове – сега са абсолютно открити и всичко, което вършат, е явно. Те чувстват изкуплението на Бога в неговата пълнота и това им помага да изразходват енергията си като обичат много. Но фарисеите, които бяха варосани отвън в бяло, не се бяха покаяли за своите скрити вътрешни грехове и това осакатяваше способността им да обичат.

Цената на криенето

Всяка тайна, без значение добра или лоша, произвежда, според психолозите, същите резултати на чувство за вина, каквито произвежда и грехът. Всяко едно по-силно чувство, включително и положителните, които трупаме в нас, вместо да се научим как да ги изразяваме, действат върху нас самите и върху обстановката, която ни заобикаля, по нездравословен начин. Нашата истинска природа не е предназначена да ни прикрива. Усилията за прикриване, които започнаха при грехопадението на човечеството, са характерни за целия ни стил на живот на земята. Енергията, която изразходваме, за да се прикриваме, ни струва скъпо като личности. Всичко, което крием, ни кара да живеем по такъв начин, че да го опазим напълно скрито. С други думи, ставаме недействителни, неистински, не съответстваме сами на себе си. Тази недействителност е пълна противоположност на природата на Исус, който е Бог на действителността. Той не е изразходвал никаква енергия, за да прикрие живота Си с маска. В Него няма никаква тъмнина. Трогателното изречение: „Исус се просълзи“, записано от Йоан е доказателство, че дори и пред хората Исус се чувстваше свободен да изразява наяве Своето истинско естество. Неговият гняв беше изразяван открито. Съчувствието, което Го движеше, радостите, скърбите Му – всички те бяха достатъчно явни, за да могат авторите на евангелията да ги наблюдават и да ги запишат. Единствено чрез смирението, ние сме способни да се справим по правилен начин със силните си емоции. В Библията се казва да се гневим, но без да съгрешаваме така, че слънцето да не залезе в разгневяването ни. Ние често тълкуваме тези думи, че означават да скрием емоциите си. Да не изразяваме гнева си. Да стискаме здраво зъби. Да се усмихнем и да понесем това, което ни се случва. Обратната реакция, която понякога избухва след като сме стискали зъби, доколкото са били възможностите ни, е да използваме насилие или да си отмъстим по коварен начин. Нито насилието, нито подтискането, са здравословни начини за справяне с гнева. Смирението ми разрешава да съм господар на собствените си чувства – да признавам, че те съществуват. Така мога да кажа: „Ядосан съм“.Свободен съм да призная срещу какво реагирам. Свободен съм да попитам дали гневът е това, което даден човек е искал да ме накара да изпитам и да помоля за помощ, ако реакцията ми е била неправилна и трябва да се променя. Тази способност, да изразяваме истинските си чувства, се отнася и до взаимоотношенията ни с Бога. Когато в природата стават неща, които ни разочароват и ядосват, ние хитро ги наричаме „Божии дела“, за да покажем чувствата си. Дали ще бъде по опасно, ако изразим гнева си направо пред Бога? Или предполагате, че Бог може да се повлияе от нашата дипломатичност или ласкателство? Тъй като повечето от молитвите ни са предимно оплаквания от начина, по който Бог управлява света, дали ще бъде в реда на нещата да изразим открито чувствата, които изпитваме към Него или разочарованието си от взаимоотношенията си с Него? Красотата на интимните отношения се състои в това, че издържат на емоционално изразяване и дори се обогатяват от това. Отношенията ни с Бога като наш баща твърде крехки ли са за това или се страхуваме да не би авторът на милостта да си отмъсти свирепо? Дори Исус извика в най-отчайващия момент от живота Си: „Защо си Ме оставил?“ Удивително е как сме научени, под влияние на културата ни, да крием чувствата си. За съжаление някои християнски групи са поучавани, че трябва да се усмихват дори, когато преживяват най-тежките моменти в живота си. Те даже отричат, че тези кризи съществуват, мислейки си, че християните трябва да бъдат винаги положително настроени, радостни и усмихнати. Колко често съпруг и съпруга преминават без усмивка и в мълчание целия път до църквата и чак, когато стигнат до вратата, си слагат „усмивките“. Когато официалният разпоредител ги запита как са, те отговарят по стандартния усмихнат начин: „Благодаря, добре сме“. Ако съществува място, където трябва да можем да дойдем с греха и чувствата си без да ги крием и да намерим помощ и изцерение, това е църквата. Но, все повече и повече, тя се превръща в мястото, където трябва най-внимателно да прикриваме истинските си чувства и да изразяваме външно, че животът ни е съпътстван от непрекъснати радостни победи. Христовото тяло, особено в добре функциониращите, малки, интимни групи, е най-изцеряващото тяло в света; но, въпреки това, ние не се отнасяме така към него. Не бихме си и помислили да отидем на лекар със същите резерви, които имаме спрямо изцерителното тяло на Христос. Ще кажем ли на лекаря: „Имам тази неизговорима болест“? Разбира се, че не! Но често използваме термина Бог знае проблема, когато споделяме нуждите си в тялото. Бихме ли се опитали да измамим лекаря да си мисли, че болката ни не съществува или че е на различно място от мястото, където тя в действителност се намира? Разбира се, че не! Бихме ли казали на лекаря: „Дошъл съм вместо един приятел прегледайте мен и поставете диагнозата си за него“? Разбира се, че не! Но към църквата ние се отнасяме с такова недоверие и страх. Предпочитаме да скрием. По някакъв начин, сме решили, че църквата би трябвало да бъде събрание от съвършени хора, а не събрание от простени хора. Опитът да се правим външно, че всичко с нас е наред, е довел църквата до криза в откровеността, където действителността е изместена някъде настрани поради опитите ни да демонстрираме пред всички точно копие на идеалното. А междувременно отчаяно се надяваме да не бъде разкрита истината, т. е. дано фасадата да бъде приета за истинска. В името на Исус прикриваме собствените си грехове и провали и измъчваме тези, които се осмеляват да извикат и да изкарат „грешките“ ни наяве. Сър Уолтър Скот говори за природата на смирението, казвайки: „Каква заплетена мрежа си изплитаме, когато за първи път решим да измамим“. Когато, поради моята неискреност, подам на хората погрешни сигнали за себе си, съответно и те реагират погрешно. Тогава аз отговарям погрешно на техния погрешен отговор. И така цикълът продължава, докато започне война и никой не си спомня как се е стигнало до нея. Павел подчертава огромното значение на откритостта в църквата в писмото си до Филипяните:

А на Солунците пише:

„Това, което сте… видели в мене, него вършете“ (Филипяни 4:9).

„Не сме като Мойсея, който туряше покривало на лицето си, за да не могат израилтяните да гледат изчезването на това, което преминаваше… А Господ е Духът; и гдето е Господният Дух, там е свобода. А ние всички…

В посланието си към Коринтяните той доразвива темата:

„Така, като имахме гореща любов към вас, беше ни драго да ви предадем не само Божието благовестие, но и своите души, защото ни бяхте станали мили“ (I Солунци 2:8).

„Но който постъпва според истината, отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени по Бога“ (Йоан 3:21).

Винаги съм използвал тези стихове, за да изразя свободата, която Духът дава, за да оправдая някои от по-странните аспекти на ентусиазирания църковен живот. Сега разбирам, че присъствието на Святия Дух ми дава свободата да разкъсам покривалото си и да ходя без да се крия не защото съм съвършен, но защото отразявам Господната слава и се преобразявам, като непрекъснато се подобрявам и израствам. Мойсей покри лицето си, за да скрие слабостта си. Той избра да направи това. Очевидно нямаше нужда да го прави, но когато действаме под закон, човешката слабост (може би особено, когато сме изправени пред големи духовни преживявания) ни кара да се преструваме, да се прикриваме, да се покриваме, за да покажем най-доброто, което имаме, за да го видят всички. Благодатта толкова много се отличава от закона в изпълнението си. Йоан ни казва (1:17), че законът дойде чрез Мойсей, а благодатта и истината чрез Исус Христос. Законът изискваше праведност, благодатта даваше праведност. Законът изискваше, благодатта – осигуряваше. Законът беше натиск, благодатта облекчение. Законът беше робство, благодатта – свобода. Благодатта и истината могат да бъдат изработени единствено сред светлина, пред очите на другите. Поради самата природа на благодатта, за нас не съществува причина, поради която да се крием:

открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.“ (II Коринтяни 3:13, 17, 18)

Ако живееш с маска, ти не можеш да преживееш свободата на Духа, Който ни прощава греховете и ни дава смелост да разкъсаме покривалото и да отразяваме Божията слава. Ние сме свободни да направим това, не защото сме достигнали до някакъв етап на съвършенство, който би ни пазил от смущаващите погледи на хората от света, но защото, за разлика от Мойсей, това, което отразяваме не преминава, а напротив, все повече израстваме по Божие подобие. Според Божия план, всичко, което е казано, извършено или помислено, ще бъде разкрито. За тези, които са се криели, това ще е гибелно. А за откритите и израстващите ще бъде просто едно минало, което е изкупено.

Детето е…

Оставете дечицата да дойдат при Мене… защото на такива е Божието царство.

В сърцето на Исус имаше специално място за децата и чрез тях Той научи учениците Си на някои необходими уроци.

„Тогава доведоха при Него дечица, за да се докосне до тях; а учениците ги смъмраха. Но Исус като видя това, възнегодува и рече им: Оставете дечицата да дойдат при Мене; не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство. Истина ви казвам: Който не приеме Божието царство като детенце, той никак няма да влезе в него. Прегърна ги и ги благослови като положи ръцете Си на тях.“ (Марко 10:13-16)

Детето никого не заплашва. Нямам нищо против да срещна дете в някоя тъмна алея. Ако трябва да следваме стъпките на Исус и да Го представяме по правилен начин, светът ще бъде толкова застрашен от нас, колкото и ние бихме били застрашени от едно дете. Исус дори заявява:

бъдете прочее разумни като змиите и незлобливи като гълъбите“. (Матей 10:16)

„Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци;

Преди няколко години, когато бях помощник пастир в Илиноис, жените от църквата се събираха всеки четвъртък сутринта за молитва. Тъй като това беше женско събиране и не бях сред поканените, аз предпочитах да отида и да си прекарам времето в детската стая, занимавайки децата им. Няма да забравя първия път, когато направих това. Отворих горното прозорче на вратата на детската стая и навеждайки се през него казах: „Здравейте, деца. Аз съм пастир Ъруин. Хайде да си играем!“ Едно от тях изплашено избяга в другата стая. Останалите просто продължиха играта си, без да ми обръщат внимание. Помислих си, че не разбираха кой съм, влязох в стаята и застанах посред групата деца, казвайки отново: „Здравейте, деца. Хайде да си играем!“ Още едно от тях избяга в съседната стая, изплашено. Останалите продължиха да си се занимават сякаш искаха да кажат: „Чу ли някакъв шум?“ Едва сега егото ми бе засегнато. Човекът, който ги пазеше, се усмихваше сякаш имаше нещо забавно в това. Исках да грабна някое от тях, да го разтърся и да кажа: „Ти ще играеш с мен и ще ти хареса. Чуваш ли ме?“ Но, тогава Святият Дух ми помогна да си спомня как ми изглеждаха възрастните, когато бях голям, колкото тези деца. Те бяха като страшни великани. Не виждах по-високо от коляното им. Никога не бях водил разговор с тях. За какво можехме да си говорим? Не разбирах нищо от политика. Нито от икономика. Смятах, че пет цента са повече от десет, защото монетата беше с по-големи размери. Хората ме виждаха, но не ме чуваха. И така, развълнуван от спомена, седнах на пода и казах: „Здравейте, деца. Хайде да си играем!“ Само след тридесет секунди всички се бяха накачили отгоре ми, крещяха, дърпаха ми вратовръзката и косата – рушаха достойнството ми. Оттогава спрях да изпълнявам каквито и да било роли, когато бях с тях. Влизах, сядах на пода и всички ме считаха за близък приятел, който с нищо не ги застрашава. Със своята детска непринуденост Исус не бе заплаха за никого. И приятели, и неприятели спокойно идваха при Него. Фарисеите и садукеите Го нападаха с ярост, която никога не биха проявили, ако Исус ходеше по земята, обвит в небесен ореол и ако говореше с кралски, подчертано електронен глас. Децата се чувстваха удобно в присъствието Му и това дори и при едно повърхностно наблюдение може да се каже, че би било невъзможно, ако сам Исус не бе непринуден в държанието Си. Синедрионът замисляше да Го хване, но не смееше, не защото се страхуваше от Исус, а защото се страхуваше от тълпата. Детето не го бива да мами. Да бъдеш като дете също означава и да си смирен, да бъдеш истински. Винаги можеш да кажеш кога дадено дете е щастливо и кога тъжно. Ако се страхува, то проявява страха си. Всеки знае, че когато две деца си играят, те преминават през различни фази – смеят се, викат, бягат, ядосват се и плачат. Когато им дадем свобода да правят всичко това, те може временно да са ядосани на приятелчето си, но само след пет минути ще ги видите да играят отново заедно така, сякаш нищо не се е случило. Когато синът ми беше на пет години, той искаше да вземе една играчка от стаята си, за която, тъй като бе много фино изработена, му бяхме казали да не я изнася навън. Но, въпреки това, той се опита да го стори. С наведено напред тяло, с ръка зад гърба и с лукав поглед, той се запромъква крадешком от стаята пред очите на цялото семейство. На лицето му беше изписано какво върши. Той не знаеше как да се промъкне! Но, дайте ми само малко време и аз ще го науча на изисканото изкуство на възрастните да се измъкват. По едно време се интересуваше от фокуси, но му убягваше правилното им извършване. Винаги знаехме къде се намира скритото нещо. В „стиснатата“ ръка. Той не знаеше как да мами. Повечето от нас могат да си спомнят моментите, когато е трябвало да дадем на детето си лъжица, пълна с лекарство. Силно стиснатите им зъби остават неподвижни, независимо от молбите ни да ги отворят. Тогава, мамейки по родителски, ние казваме: „Виж, хубаво е. Виждаш ли? Аз сам ще пийна първо малко, за да ти покажа.“ И после сръбваме от течността с вкус на развалена бира, но се усмихваме така, сякаш сме попаднали на някакво невероятно пиршество. Убеденото сега дете, отваря устата си и бързо се научава, че да си възрастен, означава да лъжеш и да мамиш. Ако си мислех, че някой, когото обичам, се опитва да ме измами, това как ли щеше да ми се отрази? Как ли щеше да се промени отношението ми към другите, ако знех, че никога не биха ме измамили? Измамата не е съвместима с детската непринуденост, с любовта или с Исус. С удоволствие разказвам истории на деца. Те толкова бързо премахват неверието си. Ако им кажа, че нещо е истина, те го приемат като такова. Те са специалисти в приемането на нещата с доверие. Явно точно по този начин и Исус иска да приемем царството на Бога. Това, преди всичко, е свързано с вярата ни избрахме да приемем, преди да е станало част от логиката ни. Детето е невинно. Когато Исус ни казва, че трябва да приемем царството като малки деца, той ни дава за пример някой, който още не е бил под изискванията на закона. Едва след определена възраст детето се счита за отговорно и под заповедите на закона. До тогава то е невинно. Да приемем благодатта и простителността на Бога така, както едно дете би направило, означава да разберем, сме в състояние на невинност. Колко ми е трудно да приема простителността на Бога по този начин. Продължавам да поставям различни видове закони и изисквания на себе си и на другите. Откривам, че ми е много трудно да приема, че съм в такава позиция „все едно че никога не съм съгрешавал“. Продължавам да се опитвам да си заслужа приемането и простителността на Бога. Докато не приема тази простителност и невинност, ще служа на другите поради чувство на вина и поради собствените си нужди, вместо да съм свободен и изцяло ориентиран към тях, да съм чувствителен към нуждите им и да им служа.

Износването на стари дрехи

По-големият между вас нека стане като по-младият.

Първородните винаги са имали по-доброто. Според статистиките, те постигат повече, заемат по-високи постове, имат повече точки на тестовете по интелигентност. Получават повече нераздвоено внимание от родителите си, отколкото следващите деца. На тях от по-рано им се разрешава да поемат отговорност и това е причината за по-бързото им узряване. Истина е, че по-голямото дете се нуждае от по-малко помощ от околните. То успява. Не е така с по-малкото дете. Преди всичко друго, то трябва да се справи с проблема да живее заедно с по-големия високомерен брат. Това може да му създаде комплекс за цял живот. Много от нещата, които притежава, са подаяния от брата, който вече е пораснал и не може да ги използва. Стандартът, по който го оценяват, е често по-големият брат. В училището личността му е здраво свързана с тази на брат му: „А да, ти си брат на еди кой си.“ От него се очаква да се представя отлично в същите области, в които и брат му се е представял. Една голяма част от живота му се превръща в одисея на търсене на самия себе си. По своята природа позицията на по-младия не е позиция на сила или власт. Не се говори за доминиране. По-скоро е позиция, в която човек изчаква и приема това, което идва, след като други са имали право първи да избират. Когато Исус използва думата по-млад, Той е вложил в нея много повече значение, отколкото тя има в днешно време. По-младият брат бил неизменно бунтовник – човек, който нямал никакво социално положение. Системата, в която живеел, го потискала. Успехът в живота му зависел от собствените му способности и от милостта на другите. Животът като цяло и по-специално традицията, не му били благодетели. По-възрастният получавал първородното право, а в някои случаи и цялото наследство. Защо пък по-младият да не се бунтува? Властта винаги била на страната на по-големия. Дори и най-малкото действие на самозащита го заклеймявало като „бунтовник“ срещу „по-възрастните“, които управлявали. За разлика от по-младия, по-възрастните проявявали законен интерес към съществуващата система. Още с раждането си те осигурявали бъдещото си положение. За тях важел призивът: „Запази си съществуващото положение.“ „Всичко върви добре. Нека остане в този вид.“ По-големите са били управителите. Те заемали постовете на власт. За света, в който живеем, тяхното положение било най-изгодното. Но Исус каза, че ние трябва да сме като по-младия – дори и когато сме по-големи. Всяка власт или привилегия, която имаме и не използваме така, сякаш сме в позицията на по-младия, е насилие над природата на Исус. За системите на управление в света и църквата това звучи като обявяване на война. 

Издигане на последния

И който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен.

Да бъдеш от всички последен – колко много това отговаря на начина на живот на човек, който иска да бъде слуга. И колко много се отличава от човешката ни природа. Когато аз и семейството ми бяхме все още млади, пътувахме с микробус Фолксваген и разпъвахме палатките си на мястото, където бях поел задължението да говоря. Така много добре се съчетаваше работата с удоволствието. След като пропътувахме около 400 километра, обикновено ни заболяваха кокалите от седене и се налагаше да изберем място, където да спрем, за да си починем – понякога това ставаше в някой парк. Можете ли да си представите децата ми как изпълзяват от микробуса и се втурват към единствената люлка в парка, като през целия път до там викат: „Аз съм последен. Аз съм последен“? Не се опитвайте сериозно да си го представите, защото това никога не се случваше, просто защото това никога не става. Нашата човешка природа ни кара да искаме винаги да сме първи. Живеем в един съревноваващ се век, но съревнованието става безсмислено, ако няма първо място, ако не можеш да се проявиш като най-добър или няма с кого да се състезаваш. Много е трудно да се съревноваваш с някой, който е избрал да бъде последен, който отказва да се присъедини към надбягването, за да докаже, че е ненадминат. Независимо от това дали го искам или не, да бъда пръв означава да отпратя някого в по-ниско от моето положение. Превъзходството ми е винаги за сметка на някой друг. Предстои изборът – да задоволявам ли собствените си интереси или да обичам другите и да им служа? Толкова силен е егоизмът ми, че надълго и на широко бих ви доказвал, че Библията ми разрешава да се състезавам и че Бог просто „иска“ някой да бъде първи – а кой съм аз, че да споря с Бога? (Често откривам, че съм първи в изкуството на намиране на оправдания.)

Надпревара между сродници

Много обичаи от светското общество са били внесени без проверка в църквата, тъй като изглеждат полезни. Съревнованието е едно от тях. Още от малки в живота си сме пропити от идеята да побеждаваме, да бъдем първи, да получим най-много, да спечелим най-големите награди. В училище ни дават ежедневната доза от този съревнователен дух. По този начин часовете, които биха били скучни, се превръщат в удоволствие. Без съмнение това е добър начин на стимулиране. Работим по-здраво в една добра обстановка на съревнование. Но какви са резултатите от съревнованието в Христовото тяло? Никое тяло не може да оцелее, ако органите му се съревновават един с друг. Тялото е предназначено да бъде здраво и всяка една част да си върши работата, като във всичко сътрудничи с другите. Съревнованието по своята природа е да служи единствено на себе си – то е абсолютна противоположност на природата на Исус, Който се е отдал да служи на другите. Някои специфични характеристики на съревнованието доказват гореказаното. За да има съревнование, трябва да има награда – или някаква материална награда, или наградата да докажеш, че си по-способен от другите и така да бъдеш първи. Преди всичко, да очакваш да получиш материална награда за това, че вършиш Божието дело означава, че или не си разбрал какво пише в Библията, или че не искаш да се подчиниш на Бога:

Второ, да копнееш да господаруваш над другите, означава да не се подчиниш на заповедта да бъдеш последен в полза на другите. Да искаш да заемеш положение над другите е все едно да подхранваш гордостта си. Ако няма гордост постижението да бъдеш по-добър от другите би било безсмислено. Поради стойността на наградата и стремежа ни към нея, съревнованието е склонно да води към измама. Вместо да подхранва в нас добрите качества, то предизвиква в нас появата на неща, които вървят заедно с духа на материализъм и гордост. Открих, че не ме бива да съм победител. Когато докажа, че съм по-добър от някой друг, аз злорадствам. Не мога да се въздържа да не го правя. Това е естествената ми природа. Шегувайки се уж приятелски, често му напомням факта, че съм го победил. Понякога ставам доста противен. Но, ако не ме бива да печеля, още по-малко ме бива да губя. След като съм бил победен, започвам да търся в склада за оправдания. Чувството на завист и възмущение спрямо всеки, който е бил толкова нахален, че да ме победи, избуява. От момента на поражението навлизам във фазата на планиране на мига, в който ще мога да изравня резултата. Един ден осъзнах, че чувствата, които изпитвам, когато губя или печеля много малко подобават на някой, който се нарича християнин. Друг проблем при съревнованието е, че чрез него се измерват само най-незначителните ни действия. Никога не може да се даде награда за духовност или вяра, или любов, защото те не могат да бъдат измерени. Вместо това измерваме някои конкретни физически показатели като броят на посетителите на неделното училище или най-многото събрани пари за мисии. Наградата, давана за такива действия, ни дава и ключа за разбиране на истинската мотивация. Всяко състезание си има своите правила. Кой ги определя? Някой сяда и измисля поредица от правила, които са в зависимост от действията, изисквани от този, който определя правилата. Това е доста произволен начин за управляване на живота ни. И може би най-големият проблем, засягащ здравето на Христовото тяло е, че съревнованието създава толкова много победени и съвсем малко победители. Да принадлежиш на Христос означава да бъдеш победител в контекста на вечността. Всяка дейност, която не поддържа тази реалност, но вместо това подсилва често срещаното човешко чувство за поражение, не съответства на модела, поставен от природата на Исус. Много хора бурно са спорели с мен, че не е лошо да има съревнование в тялото, че е забавно и че си заслужава да го има в зависимост от мотивацията. Но това, което забелязах е, че само хора свикнали да печелят, които по рождение, а не по избор са благословени със силни, добре сложени тела и добър ум, са пламенни в защитата на съществуването на съревнованията. Това още веднъж доказва, правотата на твърдението. От друга страна вярвам, че съревнованието може да бъде оправдано. Първата стъпка към това може да бъде обезценяването на наградите или да се цени участието в самото действие, а не постигнатото (напр. истинската радост от извършваното или от това, че си с приятели). Втората стъпка може да бъде замислянето на игри, в които атлетическите умения не се ценят и в които всеки един, независимо от способностите си, се нарежда на една линия с другите. Третата стъпка може да бъде създаването на ситуации, които изграждат дух на общение, а не на съревнование. Четвъртата стъпка може да бъде измислянето на такива средства, чрез които да се дава на „по-малко почитани части… повече почит“, както Павел посочва в I Коринтяни 12:22-25. Трябва да осъзнаем и да се противопоставим на един много коварен проблем, който е може да възникне. Не трябва да казваме: „Тъй като аз съм най-великият, ти бъди първи. Аз ще бъда последен.“ Колко противно! Не, ако обичаме другите така, както Исус ги обича, ние толкова много ще се радваме те да стигнат до първото място и да изпитат удоволствие от това, че няма и да забележим как в усилията си да им помогнем сме станали последни. Такъв е резултатът на слугата, който изцяло е насочил грижата си към другите. Вълнуващо е да се замислим върху това какво би станало с църквата, ако всички ние започнем да се отнасяме един към друг по този начин. Вярвам, че слугуването, породено от любов, ще вдъхнови членовете на църквата и така ще завладее сърцата на търсещите, че тълпи от хора ще започнат да ни търсят. На любовта не може да се устои. Копнея някой ден да чуя светът отново да казва за нас: „Как само се обичат тези християни!“ Поради духа на съревнование сред учениците Си – желанието на всеки да бъде по-голям от останалите – Исус започна да поучава обратното, а именно: кои са качествата на най-големия в царството. Ако искам да живея според поставения от Исус модел, трябва да го оставя да засегне всяка област от живота ми, включително и вътрешната гордост, която ме кара да побеждавам братята си.

„Защото Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Святия Дух…“ (Римляни 14:17).

Стая в обора

Защото, който е най-смирен между всички вас, той е велик.

Не знам да има награди, подходящи за тези, които са най-малки. Тези, които са най-малки, не са такива, за да бъдат прославяни. Желанието да бъдеш най-малък е възможно единствено, ако се чувстваш удобно със самия себе си, такъв какъвто си. Ако смятаме, че е обидно да си развалим репутацията, тогава никога няма да изберем да бъдем най-малкия. Ако в нас съществува нездравата необходимост от чуждо признание, ако жадуваме да се реализираме в живота, тогава няма да се насочим към това да бъдем най-малкия. Ръководителите, отчаяно нуждаещи се от успех, са открили, че наградите и почестите са изгоден начин да манипулират последователите си. Почетни дейци на църквата най-безсрамно са правили компромиси в името на едно бъдещо признание. Както съревнованието действа само, ако е подтикнато от желанието ни за възвеличаване, така и огънят на копнежа за почести се запалва от една черта, абсолютно неприсъща на тази, която е ръководила Исус. Той „се отказа от репутацията си“. Начините, чрез които престъпваме Неговата природа в областта на почестите и признанията са толкова явни, че съм избрал само няколко от тях, които да предложа на вниманието ви. Обществото, в което живея, е едно рекламиращо и насочено към обществените отношения общество. Страницата, отделена за църквата в местния седмичник, е изпълнена със същите самоизтъкващи суперлативи, които Холивуд използва, за да представи продуктите си. Колко жестоко би било, ако това е най-малко четената страница във вестника! Индивидуални и кооперативни църковни обществени отношения издават списък с постижения и награди по същия начин, както и светът прави това. Слушането на уводните речи по фестивали и събирания по случай Рождество Христово, в своето превъзнасяне, представлява едно болезнено преживяване. Използването на почетните степени от християнски колежи за получаването на дарения или други подобни изгоди е скандално. В плановете на някои колежи се включва и извличането на полза от суетата на хората и продажбата на книги на тези, които са получили наградите. Някои представители на деноминационните обществени отношения имат за задача да спечелят публични почести, които да ги издигнат в деноминационната йерархия. За мой срам и аз самият съм работил съвсем близко с други хора в измислянето на схеми за даване на награди, предназначени да отприщят тази слабост на човечеството, за да бъдат постигнати целите ни. Как е възможно да пренебрегваме предупрежденията на Писанията и да продължаваме да използваме наградите, за да манипулираме хората и да продължаваме да настояваме те да бъдат използвани, е въпрос, на който липсва отговор. Учението на Исус, относно нещата, които вършим за пред другите, е достатъчно ясно:

Исус ни подканва да даваме в тайно, а няколко изречения по-долу и да се молим в тайно, за да бъдем наградени от Отец ни явно. Но, независимо от всичко, трябва да оставим Отец да ни награди, а не хората. Не е правилно да разсъждаваме, че веднъж станали част от себепочитаща се система, наградата идва от Отец, защото ни е дадена от системата, а не от нас самите. Павел ясно поставя разграничителната линия във II Коринтяни 10:17-18:

„Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат; инак нямате награда при Отца си, Който е на небесата. И тъй, когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалявани от човеците; истина ви казвам: Те са получили вече своята награда.“ (Матей 6:1-2)

„А който се хвали, с Господа се хвали. Защото не е одобрен тоя, който сам себе си препоръчва, но тоя, когото Господ препоръчва.“

„А Исус напредваше в… благоволение пред… човеците“.

Двата случая, в които, както изглежда, Исус е бил похвален, не дават достатъчно основания, за да се оправдае изграждането на нашите системи за отдаване на почести. В Лука 2:52 се казва: Но точно тези хора, чието благоволение Той печелеше, по-късно Му се присмяха и Го отхвърлиха, което бе и причина Исус да заяви, че пророкът навсякъде е почитан, освен в родината си. По-късно в пасажа, описващ триумфалното влизане (Матей 21), тълпата, която Го почете, размахвайки палмови клонки и викайки „Осанна“, бе същата, която искаше разпъването Му на кръста. Без значение как са получени, почестите от хората са винаги празни от съдържание и кратковременни. Единствената награда, към която можем законно да се стремим, единствената награда, чиято стойност е вечна, е „…наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса“ (Филипяни 3:14). Това „горно призвание“ е призванието да бъдем слуги.

Когато страноприемницата е препълнена

Да бъдеш най-малък не е да стоиш в мазето, където се събира ленивата, неадекватна, апатична сган. Според природата на Исус, да бъдеш най-малък е избор, който правиш, имайки толкова високо мнение за другите, че ти се иска да направиш всичко според силите си, за да се издигнат те, като накрая, вследствие на усилията ти в тяхна полза, оставаш най-малък… без дори да забележиш това. Много малко хора могат да стигнат до върха в този живот. Някои биват наранени, други обезкуражени. Но дори и всички да можеха да стигнат, на върха има толкова малко място, че и тези, които заслужават да са там, ще се провалят. Страноприемницата, наречена слава и богатство, е винаги пълна точно тогава, когато си мислиш, че вече си успял. Толкова много кандидати за най-добрата работа, толкова високи цени за най-хубавите жилища, че просто няма място. Но има едно място, където винаги можеш да намериш свободна стая. Нарича се обор. Оборът е малък и мръсен, там живеят животни, но там е мястото, където Синът на Бога, най-великият в царството, слугата, бе роден. Изглежда, че има достатъчно място, когато става дума за слугуване. Не са много хората, които се борят, за да се настанят в обора. Ако наистина обичате хората и искате да им служите, за вас винаги ще има място. Може би няма да има човешки похвали и награди, но място винаги ще има. Мария чу ангела, че от нея ще се роди Месия, разбра кои са горди и кои смирени и може би тогава разбра и за оборите. И тя каза:

„Величае душата ми Господа, и зарадва се духът ми в Господа Спасителя мой. Защото погледна милостиво на низкото положение на слугинята Си; И, ето, от сега ще ме ублажават всичките родове. Защото Силният извърши за мене велики дела; И свято е Неговото име. И през родове и родове Неговата милост е върху ония, които Му се боят. Извърши силни дела със Своята мишца; Разпръсна ония, които са горделиви в мислите на сърцето си. Свали владетели от престолите им. И въздигна смирени. Гладните напълни с блага. А богатите отпрати празни. Помогна на слугата Си Израиля, за да помни да покаже милост към Авраама и към неговото потомство до века.“ (Лука 1:46-55)

И така, откриваме Исус в скромни места – в оборите, сред бедните, откриваме, че е слуга, смирен, за пример, че е като дете, че е като най-младия, като последния и като най-малкия. И където е Той, там е и неговия слуга.

„Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име; така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.“ (Филипяни 2:5-11)

Сбогом на насилническата тактика

Христос Исус не счете, че трябва твърдо да държи равенство с Бога

Павел стига до дълбочините на личността и природата на Исус в посланието си до църквата във Филипи. Той използва някои от описанията, които сам Исус даде в поученията Си за най-големия в царството. Но също така прибавя и някои свои нови прозрения: „Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенство с Бога: (Филипяните 2:5-6). Ако трябва с най-прости думи да кажем как се тълкува този пасаж, то там се говори, че независимо от това, че бе достоен поради равенството си с Бога, Исус не се опита да превземе царството насила. Огромни суми пари се използват днес в света за въоръжаване, но Исус ценеше хората твърде високо и затова не искаше да ги насилва. Със сигурност Той можеше да извика легиони ангели, за да Го спасят от кръста и да отмъстят на тълпата, която се отнесе зле с Него. Но, Той не го направи. Нищо не можеше да Му попречи да обикаля из страната, да сграбчва хората за вратовете и да ги заплашва с космическо изтребване, ако не Го последват. Но, не го направи. Той се отказа от всичко, което би могло да разруши или да попречи на способността ни да избираме. Любовта действа по този начин. Матей цитира Исайя, за да разкрие нежността на Исус: „Ето Моят служител, Когото избрах, Моят възлюбен, в Когото е благоволението на душата Ми; Ще положа Духа Си на Него, И Той ще възвести съдба на народите. Няма да се скара, нито да извика, Нито ще чуе някой гласа Му по площадите; Смазана тръстика няма да пречупи, И замъждял фитил няма да угаси, Докато изведе правосъдието към победа.“ (Матей 12:18-21)

Нямаме подходяща фраза, с която да обясним думите смазана тръстика и замъждял фитил. Най-близко по значение на това, което Исус казва, е: „Той няма да ритне някого, който е паднал и търси и най-малката искра надежда в хората, за да разпали огън от нея.“ Когато бях в „Бой Скаутс“ палехме огън като използвахме кремък или като триехме пръчки една в друга. Вземахме шепа лесно запалим материал, наречен прахан и го поставяхме там, където биха попаднали искри от кремъка или топлина от пръчките, която да го накара да затлее. Ако действахме бързо, в прахана скоро се появяваше искра. Никога не видях някой да погледне на тази единствена искра и да я потуши с отвращение, оплаквайки се, че това е само една искра. Напротив, хората вземаха прахан в шепите си и го разпръскваха върху искрата, опитвайки се по този начин, с духане, да осигурят допълнително кислород, за да се появи пламък. Всичко това много добре описва начина, по който Исус се отнася към нас, а от друга страна е толкова неприсъщо за начина, по който ние се отнасяме един към друг. Като преподавател в колеж се налага да поставям оценки. Това е най-неприятната част от работата ми. Според системата, ако хората не отговарят на поне шестдесет и пет процента от поставения от мене стандарт, те не заслужават да бъдат повече в присъствието ми. Трябва да отидат някъде другаде. За нещастие, съзнателно или не, ние оценяваме хората, когато правим нашата обща преценка. Ако не отговарят на повечето от критериите ни за качествени хора, тогава спираме да търсим начини да им дадем възможност да бъдат наши приятели. В църквата, ако някой не успее да живее поне до осемдесет процента според нашите догми, тогава нямаме време да се занимаваме с този човек. Колко се различава нежната покана на Исус от осъдителните тиради, тихи или гръмовни, които изсипвам върху отрудените и обременени хора:

Той не ни стъпква, защото вижда само една искра надежда в нас. Не, Той нежно ни привдига и раздухва великия вятър на Бога, докато Неговият огън ни обгърне.

„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си. Защото Моето иго е благо и Моето бреме е леко“ (Матей 11:28-29).

Целта оправдава ли средствата?

Другото значение (допълнение към вече казаното) на Филипяни 2:5-6, което също говори за ненасилническото вземане на царството е, че Исус не е бил воден от сляпа амбиция. Когато целите са от най-високо естество и представят вечни ценности, тогава е трудно да се поддържа в подходящо равновесие методът за постигането на тези цели. Всички сме чували въпроса: „Целта оправдава ли средствата?“ Сигурно Исус, имайки най-високите цели, е бил свободен да използва всякакви средства, необходими за постигането на дадена цел, но е отказал да бъде сляпо воден от тях. Всеки, който е работил в промишлеността или в коя да е човешка икономическа система, е запознат с безскрупулните методи, използвани от по-амбициозните, за да се издигнат или да увеличат доходите. Такова увеличение обикновено е за сметка на някой друг. В църквата също някои хора стават пионки в ръцете на други или камъни, върху които другите стъпват, за да постигнат целите си, дори и толкова приемливи цели като разпространяването на евангелието.

Печелившите начини

Голяма част от евангелизма днес прилича на бясното ядене на изгладняла акула – мятаме се насам-натам, разпръсквайки много кръв около себе си, засищайки глада си за статистики. Съществува следният модел на мислене: „Най-важно е да ги накараме да кажат молитвата на покаяние. Няма значение как ще го направим, важното е да я кажат. Без значение е дали разбират достатъчно добре какво са направили, важното е, че казват тази молитва.“ Вследствие на това, ние сме използвали всякакви начини да достигнем до грешниците, начини, в които липсва любовта и личното отношение към тези хора. Научени сме да подхождаме към тях така, както някой търговец би подходил, да не разкриваме причината за разговора си с тях, докато не настъпи подходящият психологически момент и след това да пристъпваме към „края“ (молитвата за покаяние), независимо от това дали сме поканени да направим това или не. И така, приключваме с ритуала, оставяме подходяща литература и изчезваме от живота на човека. Напускаме новото си дете и се надяваме то да намери пътя си към вратата на някой или друг да си спомни да го посети. В Новия Завет единственият път, когато се случи нещо подобно на съвременното призоваване на хората за покаяние, беше в деня на Петдесятница, когато след проповедта на Петър три хиляди души приеха Христос. Съществената разлика е, че не Петър отправи призива за покаяние, а самата тълпа. Колко се различава това от съвременната ситуация! Дали Святият Дух движи хората е без значение – ние сами се опитваме да го направим. Евангелизатори търгуват с тайни за това кой е най-добрият начин да накараме да дойдат до олтара максимален брой хора. Тъй като съм бил в църквата през целия си живот, смятам, че съм бил подложен на всички форми на манипулиране и ме боли, когато си спомня това, но нека да разгледаме някои от тях. Колко често съм чувал заключения на проповеди без да имат никаква връзка с посланието, което току-що е било проповядвано. Например, някоя история за човек на смъртно легло, предназначена да разчувства хората точно преди призива за покаяние. Цялата тази гледка от наведени глави, затворени очи и нежно свирещ орган създава една недействителна атмосфера, която може да подейства разрушително на способността на човек да направи истински избор. В тази създаваща настроение атмосфера, психологическият натиск, който няма връзка с предстоящия избор, може да се намеси в играта и да обърка всичко. Веднъж, когато представях благовестието на един човек и му дадох възможност да вземе решение за или против Христос, той ми зададе въпрос, който ме накара да спра и да се замисля, чудейки се през какви ли мъчения е преминал, преди да се срещнем. Той ме запита: „Ще ми останеш ли приятел, ако откажа да приема Христос?“ Евангелизмът, според стила на Исус, никога не кара хората насила да правят нещо, което да не зачита личната им свобода. Той увеличава способността им да направят избор, вместо да им я отнема. Евангелизмът, според Исусовия стил, никога не използва нечестни средства или измама в каквато и да било форма, за да накара хората да повярват. Бог е истина и съществува реално. Всякакви средства, които изискват човек да бъде измамен или изигран или средства, които действат под булото на тайнствеността, са насилие над стила на Исус. Евангелизмът, според Исусовия стил, се съсредоточава върху самата личност на Исус, вместо върху несъществени църковни доктрини или стилове. Евангелизмът, според стила на Исус, израства от плода на живота ни и ни моли да имаме желание да разкриваме себе си, дори и на грешниците. И отново, Исус, който дойде да изкупи хората, а не да ги използва, отказа да се възползва от тях по пътя Си към кръста. Той лесно можеше да се възползва от покайващия се Закхей или от търсещия царството богат младеж, или от тълпата, която нахрани и която искаше да Го направи цар. Но Исус, отдаден на най-великата цел, бе еднакво посветен и на най-великите средства за нейното изпълнение. Той бе воден от любов и покорство, а не от слепи амбиции.

Здравейте, аз съм Преподобният…

Христос Исус.. се отказа от всичко.

Той се отказа от всичко, не остави нищо в Себе си (великият кенозис). Той се отказа от репутацията си, нямаше благообразие. Спомням си как баща ми клатеше глава и си повтаряше отново и отново едно и също нещо: „Ако само знаех какво означава. Има някаква сила в това. Ако само можех да го разбера.“ Може би това е и причината, поради която този стих се е запечатал в главата ми и ме вълнува така, както вълнуваше и баща ми. Доброто име е от голямо значение за мен. Аз искам да ме виждат с подходящи за доброто ми име хора, да бъда запомнен в добра светлина, когато ми правят реклама да изписват правилно името ми, да живея в съседство с подходящи хора, да карам подходяща кола, да обличам подходящи дрехи. Но Исус се отказа от доброто Си име! Изграждането на личния образ е една забележителна индустрия в Съединените Щати. Кандидатите за президенти, както и онези, които се нуждаят от конкретен израз на одобрение от публиката, дават милиони долари само за изграждането на образа им. Рекламните компании изразходват милиарди долари, само, за да те накарат да забележиш, че техните клиенти са около теб и да изградят в теб такава представа, която да те накара да им се довериш, независимо от качеството на рекламирания продукт. За американците, имиджът е от изключително значение. Доброто име или добрата репутация е просто средство за контролиране или манипулиране на другите, за да извлечем от тях максимална изгода. Повечето хора го правят. И ние, духовните лица, със сигурност го правим. Ако аз ви се представя с думите: „Здравейте, аз съм Преподобният г-н Гейл Дийн Ъруин“, тогава веднага ще се превърна в заплаха за вас. Вие ще очистите действията си – ще престанете да псувате, ще скриете това, което четете – ще станете неистински. А ако не се представя така, мога да облека черен костюм и бяла риза. Така веднага ще разберете, че съм или съдия, или погребален агент, или проповедник. Същият резултат. Или мога просто да говоря с гласа, с който говоря от амвона свещенически тон, с по една сълза във всяка дума – и веднага ще разберете, че съм проповедник, защото само те говорят така. И отново ще се почувствате застрашен. Пътувайки със самолет от Лос Анджелис до Далас, имах възможност да благовествам на собственик на компания за производство на електроника. Когато наближи моментът, в който той щеше да приеме Господа, спря и ме попита как си изкарвам прехраната. Казах му, че съм духовно лице. Колелата започнаха да се въртят в главата му, мъчейки се да си спомни какво бе казал на този свещеник. А дамата от другата ми страна, като чу, че съм духовно лице, извика от удоволствие и ме увери, че много искала да се срещне с някой като мен, за да може да му зададе няколко въпроса. При което тя ме запита за неща от сорта на: „Колко ангела могат да седнат на върха на игла?“ Разговорът с мъжа, който бе важна клечка, продължи в „подходящия“ за моята длъжност тон. Тежестта на цялата тази недействителна представа за нас, за изграждането на която сами допринасяме, се стовари върху мен, премазвайки ме. Все още се чудя на книгите, които съм прочел, написани от велики мъже, които ме подтикват да поддържам професионалния си образ на духовен служител. Те ме увещават да не разрешавам на хората ми да се доближат дотолкова, че да ме виждат с несресана коса или да се обръщат към мен, използвайки малкото ми име. Те трябва да бъдат научени да уважават службата на пастира и да я почитат като професия – това ми казват тези книги. Може би това е и причината, поради която срещам в пътуванията си толкова много самотни и отчаяни пастири. Но Бог не ни е определил да живеем по този начин. И според Лука, Исус също не живя така:

Исус продължаваше да прави неща, които представляваха заплаха за доброто Му име. Той не се интересуваше с кого ще бъде видян. Една бивша проститутка присъстваше неизменно в групата Му. Той правеше това, което бе най-добро за дадения човек, независимо от цената за Самия Него.

„А всичките бирници и грешници се приближаваха при Него да Го слушат. А фарисеите и книжниците роптаеха, казвайки: Той приема грешниците и яде с тях“ (Лука 15:1-2).

„И един от фарисеите Го покани да яде с него; и Той влезе във фарисеевата къща и седна на трапезата. И ето, една жена от града, която беше грешница, като разбра, че седи на трапезата във фарисеевата къща донесе алавастрен съд с миро. И като застана отзаде при нозете Му и плачеше, почна да облива нозете Му със сълзи и да ги изтрива с косата на главата си, целуваше нозете Му и мажеше ги с мирото. А като видя това фарисеят, който Го бе поканил, думаше в себе си, казвайки: Тоя, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.“ (Лука 7:36-39)

Един добър фарисей никога не би разрешил на някоя жена (още по-малко като тази) дори да го докосне пред погледите на хората. Но в този случай, една жена с лоша репутация започва да гали краката на Исус по единствения за нейните умения начин. Вместо да я осъди за това, Исус порицава критично настроения фарисей и показва уважение към тази покайваща се жена, която не престава да целува нозете Му, откакто е пристигнал. Имам приятел в един огромен град, където проституцията е законна и жените се показват в стаи, така че клиентите могат да си изберат тази, която им харесва. Той е уважаван пастир, на когото Бог е заръчал да помогне на тези жени. Той осъзнал, че никой не го е грижа за тях. Всички, които биха могли да им помогнат, отбягват мястото, където са те, за да не опетнят собствената си репутация. Той започнал да влиза в тези домове и да говори там с жените. В началото те се опитали да се държат еротично, но бързо осъзнали, че той не е там, за да се възползва от телата им и започнали да говорят с него за Христос и действителния свят. Този пастир рискува собствената си репутация и доброто си име за тежестта на любовта. Подозирам, че и Исус е правил същото. Ако аз наистина съм пътешественик или чужденец в този свят, аз не се нуждая да се държа за нещо, което може да ми гарантира успех в него – нито за моето добро име, нито за това, което притежавам.

Това, което притежаваме, е девет десети…

Павел ни дава още по-задълбочено виждане за това какво означава за Исус да се откаже от всичко във II Коринтяни 8:9: „Защото знаете благодатта на нашия Господ Исус Христос, че богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия.“ Независимо от това как тълкуваме този стих – беден по дух или финансово беден – резултатът е силно разтърсване на собствената ни природа. След като получа едно ново виждане за природата на Исус, започвам да разбирам защо Той казва, че е по-трудно за богатия да влезе в царството, отколкото за камила да мине през иглено ухо. Притежаването на богатство е може би най-сериозната пречка за израстването ни в природата и начина на живот на Исус. Богатият има да се отказва от толкова много неща. Когато Исус разговаряше с богатия млад управител, който положил искрени усилия да живее и да мисли праведно, и откри, че той е завладян от собственото си богатство, последното наставление, което му даде беше: „Иди продай все що имаш и дай на сиромасите“. Удивлявал съм се от това колко много хора (в това число и аз) се опитват да дадат рационално обяснение на желанието си да са богати, заявявайки, че искат това, за да могат да помагат на хората с парите си. А междувременно не проявяват и най-малкото желание да служат на хората. Разбира се, Исус познаваше сърцата на хората и знаеше как най-добре да се съпротивлява на изкушенията, поставени пред Него. Неговите наставления не бяха: „Иди продай всичко, което имаш и го дай на Бога чрез моята организация“. Нито пък бяха: „Покажи любовта и всеотдайността си като продадеш това, което имаш и го дадеш на Мен, който съм Господ.“ Всичко друго изглеждаше, че е наред при младия управник. Може би изпълнението на Исусовото наставление е било единствената стъпка, която му е липсвала, за да може да обикне истински хората. Но също така е вярно и това, че Исус не е казал на всичките си богати приятели, че трябва да продадат всичко, което имат и да го раздадат на сиромасите, така както каза на младия богат управник. Той има силно развито чувство за това къде е нашето богатство и сърцето ни. Исус не бягаше от последствията от това, което казваше за богатството, независимо, че не винаги учениците Му разбираха това, което говореше, а още по-малко пък беше оценявано от фарисеите. Те смятаха, че притежаването на богатство е знак за Божието благоволение над тях и че хората, които са бедни, са такива поради недоволството Му от тях. Исус непрекъснато преобръщаше ценностната система на света:

Ценното за човека е мерзост пред Бога. Каква присъда за нашата система! Природата на Исус се противопоставя на падналата човешка природа и едновременно с това я изкупва. Исус ни помага правилно да разберем това, което е от първостепенна важност чрез следния разговор:

„Всичко това слушаха фарисеите, които бяха сребролюбци, и Му се присмиваха, и рече им: Вие сте, които се показвате праведни пред човеците; но Бог знае сърцата ви; защото онова, което се цени високо между човеците, е мерзост пред Бога.“ (Лука 16:14-15)

„Учителю, знаем, че право говориш и учиш, и у Тебе няма лицеприятие, но учиш Божия път според истината; право ли е за нас да даваме данък на Кесаря, или не?

Парите спадат към Кесаревата област, независимо от това дали на тях пише: „В Бога вярваме“ или не. Те са от света – символът, около който се трупа алчността ни. В този век желанието за „повече“ е накарало много родители да работят на няколко места, за да осигурят на семейството си повисок стандарт на живот. В своя стремеж към превъзходство, те са лишили децата си от най-скъпоценния от всички подаръци от самите себе си. Моля се за едно поколение, което да приеме по-нисък стандарт на живот, за да се отдаде на семейството си и на другите хора. Хората са областта, в която Бог работи. Неговият надпис е върху нас. Той ни е създал по Своя образ и ние трябва да бъдем дадени на Него. Това, че е станал беден не е било, за да създаде драматично шоу, с което да впечатли света, нито за да си докаже, че може да го направи. Не, Той стана беден заради нас, за да станем ние богати чрез Неговата бедност.

А Той разбра лукавството им, и рече им: Покажете ми един динарий, чий образ и надпис има? И (в отговор) казаха: Кесарев. А Той рече: Тогава отдавайте Кесаревото на Кесаря, а Божието на Бога.“ (Лука 20:21-25)

Построяването на по-големи хамбари

Много лесно загубваме от погледа си правилните приоритети, когато вземаме практически решения в живота си. Нека да вземем като пример избора ни по отношение на църковните сгради. Църковните сгради, които имаме, не са били част от ранната църква и със сигурност не са нещо, което Исус е заповядал. Те стават съвместими с природата на Исус само чрез прилежно търсене и осъзнаване. Когато решаваме къде да построим църква, ние вземаме социологическо решение относно това коя прослойка хора ще се чувстват удобно да идват там. После, когато трябва да решаваме в какъв архитектурен стил да бъде, вземаме друго социологическо решение относно това кой ще се чувства удобно да присъства в църквата. С всеки нов избор броят на хората намалява. Когато избираме каква литургична форма ще има богослужението, ние вземаме друго социологическо решение относно това кой ще се покланя на Бога заедно с нас. Изборът на стил на обличане, на книги за четене или на различни правила и ограничения още повече стесняват кръга на хората, които ще посещават църквата. Изглежда, че целият подход на Исус премахва тези ограничения. Той отвори широко ръцете Си за отрудените и обременените. Всичко, което правим така, че да се затвори вратата за тази група хора, не е съвместимо с природата на Исус. Едно от най-ужасните неща, промъкнали се в процеса на вземане на решение относно църковните сгради, е изявлението: „Исус заслужава най-доброто“. Съгласен съм, че Той наистина го заслужава, но проблемът е, че ние нямаме и най-малка представа какво е най-добро, докато не разберем в пълнота природата на Исус и не започнем да се стремим към нея. В противен случай ще започнем да приписваме материален разкош на Този, който непрекъснато избягваше точно такава себепрослава. Мисля, че това, което имаме предвид, е: „Ние заслужаваме най-доброто“. Как е станало така, че сме изкривили евангелието до такава степен, че по-голямата част от дохода на църквата да се изразходва за сгради, вместо да се използва за хората? Светът се е изправил и вика: „Егоисти!“ Ако сме истински пътници, които само преминават през този свят, какъв е смисълът да изразходваме такава голяма част от времето, енергията и запасите си във физическо строителство, когато нуждите на хората остават незадоволени?

Ако се налага да избираме сграда или строителен проект за църква, би трябвало да си зададем няколко въпроса. Ще ни даде ли тя възможност да станем по-добри слуги? Ще ни накара ли да се държим господарски с другите? На какво ще бъдем ние пример в тази сграда? Можем ли да се смирим в нея? Можем ли да бъдем като децата в тази сграда? Тя резултат на наша амбиция ли е? Ако трябваше лично да платим за нея, бихме ли я построили? Хората ще си мислят ли за нас, че сме се отказали от репутацията си с тази сграда? Бихме ли умрели за тази сграда или можем и без нея? По какъв начин ще я пазим от хора, които биха я рушили? Ще им разрешаваме ли да цапат килима? Ще ги пускаме ли да влизат боси? А босите ще се чувстват ли все пак удобно като влязат? Има ли някакви предмети, които да увековечават други личности, освен личността на Христос? Има ли в сградата скамейки или области, за които се „разбира“, че са запазени за определени хора? По какъв начин можем да различим бедните от богатите в тази сграда? Ако трябва да имаме сгради, нека престанем да използваме модела на театрите от последните векове, където представлението на сцената е най-важното нещо и всички места са съобразени с това. Нека започнем да проектираме сгради, които ще спомогнат взаимоотношенията в тялото да се задълбочат и които ще ни дадат възможност да изпълним призива да се обичаме един друг. Нека се знае, че действието се развива в събранието и че Бог, а не нашата структура, е центърът на нашето поклонение. Нека престанем да участваме в рекламните страници на вестниците, които дават информация къде какво представление има, в усилията си да примамим рибата от някой друг аквариум. Каквито и сгради да имаме, нека ги оползотворяваме седем дни в седмицата, за да бъдем добри настойници. И каквото и да построим, нека не се държим здраво за него, знаейки, че тези неща, които могат да бъдат разклатени, ще бъдат поклатени, а само вечните ще устоят.

До земята

Като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ.

Църковен служител на висок пост веднъж изрази пред мен страха си от това, че според него съм описвал Исус, използвайки прекалено човешки термини. Той чувствал, че съм бил твърде близо до хуманизма. Едва ли е така. Хуманизмът признава единствено човека за Бог. Но Исус беше и съвършен Бог, и съвършен човек. Ако е бил наистина човек, то Той е бил точно такъв, какъвто съм аз, човек със същите изкушения и страсти. Авторът на Евреи ни открива, че:

Изкушен така, както съм и аз изкушаван? Синът на Бога? Това е малко трудно за вярване, но е истина. Понякога си мисля, че съм поставен пред такива изкушения, пред които Исус едва ли се е изправял, но Той е бил във всичко изкушен като нас. Яков пише следното:

„Нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях“ (Евреи 4:15).

„А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст“ (Яков 1:14).

Означава ли тоНищо не е толкова редовно, колкото плащането на сметките. Повечето от нас никога не могат да избягат от тежестта на дълговете си, въпреки че така копнеем да бъдем свободни. По същия начин, когато станем на тридесет години, можем да напишем дълъг списък с неща, които бихме искали да не сме казвали или правили – грехове спрямо други хора, за които носим чувството на вина. И в същото време можем да напишем списък с несправедливостите, които сме преживели, спомените, които събуждат гняв в нас и прибавят горчивина към товара, който носим. Тежестта от дълговете, прегрешенията и огорчението са все тежести, които отнемат мира и пречат на правилните ни взаимоотношения с другите – тежести, които могат да бъдат отхвърлени единствено чрез простителност. Слугуването на хората знае как огорчението осакатява слугата и го прави безполезен, слугуването иска за другите тази свобода, която идва от простителността. Исус избра простителността като основна черта на тези, които Го следват:

„Тогава Петър се приближи и Му рече: Господи до колко пъти като ми съгреши брат ми, да му прощавам? До седем пъти ли? Исус му рече: Не ти казвам: До седем пъти, но до седемдесет пъти по седем“. (Матей 18:21-22)

Обикновено успявам да простя до три пъти, въпреки че след като съм простил веднъж, съм доста предпазлив. Но Исус иска да се отъждествя с брата, който се бори със себе си, защото иска да се промени, но не винаги успява да го направи. Исус иска да го науча как да прощава като аз самият му простя, точно както Той научи учениците си, казвайки: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“ Сякаш Исус, независимо от ужасните, дълбоки рани, които ние му нанесохме, моли Отец да се помири с нас и Му казва: „Нека да ги научим на един добър урок – да им простим.“ Боже, помогни ми да обичам грешника в греха му, а на него помогни да разбере, че го обичам! Грехът е изкривяване на природата, с която сме създадени. Простителността има удивителната сила да поправи това изкривяване. Простителността също е начин за премахване на дистанцията между хората, помага ни да стоим близо един до друг и да се прегръщаме – действия, абсолютно съответстващи на слугуването. ва, че структурата на страстта на Исус е същата като моята? Явно е така, защото това е източникът на изкушение – когато се завличаме и подлъгваме от собствената си страст. Но, въпреки това,Той беше без грях. Чувствам се насърчен от факта, че независимо от това, че Исус е бил като мен, Той е имал способността да се подчини напълно на Отца Си, а сега предава тази Си способност, както и безгрешността Си на мен. Исус е бил сто процента човек – изпотявал се е, миришел е, къпел се е, имал е естествени нужди. Бил е сто процента човек и сто процента Бог. Това ме освобождава да бъда смирен, да нося своята човешка природа, да не се опитвам да я крия в присъствието на приятели, да не си слагам маската на духовност, ако ми липсва такава, да се науча да бъда честен относно себе си, да приемам прошка и сам да прощавам.

Живот без тежест

Любов, обвита в човешка плът

Малко са нещата, които изразяват толкова силно топлина и приемане, както докосването. Дори детето оценява докосването. По време на буря през нощта, една майка отишла в спалнята на малкото си момиченце, за да го успокои. Тя му казала: „Не се безпокой, Исус е тук и Той ще те пази“. Дъщерята отговорила: „Добре, ти спи тук при Исус, а аз ще отида да спя при татко!“ Това дете се нуждаело от докосване. Изглежда толкова нормално, че чрез въплъщението при нас идва Царят-слуга, Който ни докосва и Когото ние можем да докосваме. Библията е изпълнена със стихове, в които се говори за това как Исус докосва хората. Тъй като любовта Му към хората е толкова съвършена, дори прокажените, тези, до които никой не се докосвал, чувствали топлината на ръцете Му. Децата, животните, земята, създадена от Него, са усетили Неговото докосване. Не е чудно, че толкова много от фразите „един друг“ в Новия Завет изразяват интимност, която изисква докосване. Не е чудно, че докосването при миенето на краката е било изисквано, за да има общение между Исус и Петър. Не е чудно, че докосването (дори и само до края на дрехата), носи изцерение. Не е чудно, че встъпването в служение изисква също „полагането на ръце“. Не е чудно, че дарби и правото за унаследяване се предават от човек на човек чрез полагането на ръце. Не е чудно, че авторът на Посланието към евреите смята полагането на ръце за едно от първоначалните учения на християнството. Исус е бил дори уязвим за докосването. В градината след Възкресението, Той казва на Мария Магдалена да не Го докосва, защото все още не се е възнесъл при Отца Си. Явно нейните женски ласки са били твърде силно въздействащи за Него, тъй като Той все още бил в плът. Докато беше на земята, Исус бе любов, обвита в човешка плът! И дори и сега сагата за въплъщението продължава с това, че Исус ходатайства за нас пред Отец. Книгата Евреи (4:15) ни напомня, че Той все още ни състрадава в нашите немощи.

Като баща и син

Смири Себе Си и стана послушен.

Винаги съм имал изопачено разбиране за подчинението. За мен то е било свързано с неприятния работодател, с изисквания да правиш това, което не искаш да правиш и което смяташ, че не е правилно, но си заставен да направиш от някой по-голям и посилен от теб. Но изглежда не това е смисълът на подчинението в живота на Исус. Каква е разликата? За Него е било радост да се подчинява, защото това е означавало да бъде верен на истинската Си природа, природата на създадените по образа на Бога Адам и Ева, която те са омърсили по собствен избор. Най-характерният белег за живота на Исус бе Неговото пълно подчинение на Неговия Отец:

Тъй като Исус разкрива природата на Бога, би трябвало да приемем, че всички черти, обсъдени на тези страници, описват Бога на цялото творение. Бог и Неговият Син са слуги, примери за подражание, смирени като деца, като най-младия, като последния, като най-малкия, не използват насилие, отдали са всичко от Себе Си. Тези качества, израз на любовта, бяха ръководните принципи и бяха дори задължителни за живота на Исус. Той абсолютно винаги ги спазваше. Исус бе послушен на тази любов към човека, дори и когато бе в Гетсимания, където цената, която трябваше да плати, астрономически нарасна. В най-критичния момент, Той избра да извърши това, което най-пълно разкрива любовта на Отец към нас. Поради егоизма си, аз най-често не успявам да изпълня точно това – да избера да върша тези неща, които са израз на любовта ми към хората. Но Исус знаеше тайната на подчинението, което носи радост. В Матей Той дава на учениците Си по най-сбит начин тайната на Бога, атомът, от който всичко останало се изгражда:

„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва. Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.“ (Матей 16:24-25)

„Истина, истина ви казвам, че не може Синът да върши от само Себе Си нищо, освен това, което вижда да върши Отец, понеже каквото върши Той, подобно и Синът го върши. Защото Отец люби Сина, и Му показва все що върши сам…“ (Йоан 5:19-20).

Ако успея напълно да приложа този принцип в живота си, всички останали, които обсъждахме тук, ще си дойдат на мястото от само себе си. Това е същността на начина на действие на Бога, същността на това, което държи вселената в едно цяло, на това, което поддържа тялото ми живо, на това, което поддържа Христовото тяло в действие, така че, ако аз активизирам този принцип в живота си, той повече от всичко друго ще отприщи силата на Бога в живота ми. Това не е нещо мистично или тайнствено. Но и не носи в себе си драмата, която други стихове носят и затова лесно го пренебрегвам. Работата ми върху принципа да се отдавам напълно, доведе до много по-големи резултати в съветването ми, отколкото кой да е друг принцип. Той драстично промени собствения ми живот. Всички егоистични сили, които създават в живота страданията и всички останали неправилни неща, се отстраняват от пътя ми, когато вляза във връзка с Божия живот, атомът, който ме кара да действам с любов към хората. Харизматичните дарби, които толкова силно вълнуват хората, също са подчинени на този принцип. Никоя от тях не трябва да бъде използвана за егоистични цели, а само за назидаване на тялото. Дарбите на служенията трябва да бъдат използвани за изграждане на другите. Всяко действие, което не е от полза за другите, е неподчинение и е разрушително за тялото. Нашето благочестие е омърсено от многобройните ни изисквания за святост, които са станали чисто лични и нямат почти никакво отношение към това как трябва да се отнасяме с другите. На един християнски фестивал разговарях с две двойки, едната от които бяха будисти, във връзка със семинара, който бях изнесъл там същия следобед. Някъде по средата на разговора, мъжът от двойката християни запали цигара, като се извини, казвайки че иска да ги откаже, защото пречат на свидетелстването му. Жената от двойката будисти каза нещо, което и до сега ме разтърсва: „Когато някой от нас стане християнин, ние, нехристияните не гледаме на това доколко той живее според някакви самоналожени стандарти за благочестие, а искаме да видим по какъв начин ще се промени отношението му към хората.“ Почувствах се така, сякаш бях чул Божие слово от нея. Фарисеите можеха да обвинят Исус, че е чревоугодник и винопиец, но не можеха да Го обвинят, че не обича хората. Той беше успял. Той бе послушен на Отец.

Странен лозунг

Сила за подчинение на Отец дойде у Исус чрез помазанието на Святия Дух, което също идва от Отец. Но помазанието не винаги се разбира правилно. В миналото съм чувал да се използва като някакъв странен лозунг. Когато някой служител почувства, че помазанието е върху него, тогава физическите резултати са незабавни. Силата на гласа се покачва и ударите по амвона зачестяват. По същия начин, когато хората от събранието говорят, че някой проповедник е бил помазан, това няма нищо общо с казаното от него, а с начина – стила, по който той е проповядвал. Но нека видим какво влияние оказва помазанието върху Исус. Първо, Той е бил заведен от Духа в пустинята, където, докато постеше, бе сериозно изкушаван от дявола. Там Той вижда колко са силни нещата, които ни събарят. Там усеща през какво преминаваме ние и открива колко сме земни. После, след като спечелва битката, той отива в синагогата, където Му подават един свитък от Исайя, който Исус прочита:

„Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците, И прогледване на слепите, Да пусна на свобода угнетените, Да проглася благоприятната господна година“. (Лука 4:18-19)

По такъв начин действа помазанието върху Исус. Помазанието подтиква Исус да действа според природата Си – да бъде послушен. Свещеното помазание, за разлика от социалното и медицинското помазание, си има специфично значение – да се посветиш на Бога, да се отделиш, да ти се даде сила да изпълниш конкретна цел. Думата Месия или Христос означава „помазаникът“. С други думи, Исус беше напълно посветен, отделен, дадена Му е в пълнота необходимата власт, не за да стане гласът Му по-висок или начинът Му на говорене по-красноречив, а за да направи нещо – да благовества, да прогласи освобождение на пленниците и прогледване на слепите и да пусне на свобода угнетените. Това е, което помазанието трябва да произведе в мен, ако следвам Исус. Наред с нещата, които помазанието Го кара да върши, обърнете внимание и на клиентелата, при която Го изпрати – бедните, затворниците, слепите, угнетените – едва ли това бяха най-привлекателните хора за компания. Никой от тези хора не беше в състояние да заплати по подходящ начин за услугите Му. Те можеха само да получават. Послушанието „мисли“ повече за това как да даде, а не как да получи. Нека сега да видим при какъв вид хора ще ни изпрати помазанието и какво трябва да им кажем.

На чия страна е Бог?

Да благовестваме на бедните. Мисля, че бих предпочел да благовествам на богатите. Това, което дават в замяна е по-добро. Но бедните хора едва ли знаят какво да правят с Благата вест, а и тя рядко достига до тях. Те са склонни да прекаляват, когато им попадне нещо добро и да се възползват от него. Мисля си, че не можеш да помогнеш на бедните, докато не разберат какво да правят, когато им се помага. Но, независимо от това, първият резултат от помазанието върху Исус бе да благовества на бедните. Освобождение на затворниците. Кога за последен път сте посетили някого в затвора? Може би ще се засрамите, че дори не познавате някой, който е в затвора. Ако като мен сте склонни да кажете: „Защо трябва да посещавам някого в затвора? Те са там поради закона за справедливостта като част от наказанието им и реабилитирането им се състои в това да бъдат лишени от взаимоотношения с хора като мен“, тогава тази част от помазанието има за вас значение, което е силно обезпокоително. Не на всички хора по затворите им е дадена или им се дава справедливост. За много от тях, тъй като нямат богатство, за да платят за продължаване на законните процеси, отдавна е минало времето, когато е трябвало да бъдат освободени, ако справедливостта се разпределяше за всеки по равно, и сега чезнат в килиите си. Затворите са едни от най-удобните места за хората да бъдат забравени. Това със сигурност не действа добре на виждането на затворника за живота. И така, Исус намира забравените и си спомня за тях. Независимо от това, че са се провалили в обществото и сега си плащат дълговете, фактът си остава, че в затворите лежат хора, а Исус дойде за хората. След като бе затворен поради ролята, която изигра в Уотъргейт, Чък Колсън, като законен експерт, видя несправедливото положение на много от хората по затворите. Това разкритие така промени отношението му, че той от съветник на президента стана служител по затворите в името на Исус. Не е добре да живееш в съседство със затворници, ако искаш да развиеш силна личност или високо чувство за достойнство; но независимо от това тази е нашата цел за хората, ако ги обичаме. Исус ги обичаше и затова Той дойде да прогласи освобождение на затворниците. Ако се чувствате неудобно от това, че наблягам повече на физическите затвори, а вие предпочитате да разгледаме нещата откъм страната на духовните затвори, аналогията е подобна. Голяма част от хората по света са пленници на някаква страст – наркотици, алкохол, тютюн, комарджийство, перверзии – или са затворени в неправилни емоционални реакции. Често изолираме тези затворници така, сякаш са затворени зад решетки. Ние им викаме през решетките от разстояние, че са свободни, но не показваме по никакъв начин, че вярваме, че наистина са свободни като ги дарим с присъствието си. Затворниците на греха и затворниците зад стените, веднъж освободени, често страдат от това, че са белязани, че на тях се гледа с подозрение и че човек рядко може да им се довери. Започнем ли да им служим, ще открием, че трябва да им отдадем голяма част от времето и енергията си. Смятам, че трябва да обичаме хората и да сме помазани преди да започнем да прогласяваме освобождение на затворниците. Възстановяване зрението на слепите. Често се опитвам да убедя Бога, че броят на хората, които биват изцерени, не е достатъчен. А това, което Той през цялото време иска да ме убеди е, че в повечето случаи не се моля достатъчно за тях и че не съм до тях да им помагам, когато те се възстановяват. Изцерението е нещо, което не разбирам. Виждал съм достатъчно изцерения, за да вярвам, че то съществува и че не винаги може психологически да се обясни. Но също така съм видял достатъчно, за да знам, че модерните теологии, които кастрят овцете за това, че нямат достатъчно вяра, са неправилни. Когато Исус ходеше по земята, Той безплатно изцеряваше болните. На някои места Той изцеряваше всички болни. Съмнявам се, че вярата на онези тълпи е превишавала вярата на днешните. Рядко Исус поощряваше изключителната вяра на някой човек, но въпреки това продължаваше да изцерява. Единствените места, където не извърши много изцерения бяха местата, където най-често срещаното отношение бе неверие. Когато наранени хора идват днес при Исус и молят хората да се молят за тях, те не идват от неверие. Някои биват изцерени, но не всички. Да изпратиш неизцерените, дошли с вяра, с осъдителна проповед за липсата им на вяра, чиито думи да кънтят в ушите им, ми се струва, че не е това, което Исус би направил. Не разбирам защо някои биват изцерени, а други – не, но аз съм на разположение да изпълнявам заповедите на Господаря-слуга, така че ще се моля за болните (и слепите), а за самото изцерение ще оставя Бог да се погрижи. Междувременно, какво е служението ми към слепите (физически или духовно), докато те се възстановят? Мога да вървя до тях, да ги държа в правия път, далече от наранявания, да им говоря, за да се възстанови личността в тях и да ги държа в непрекъсната връзка с Изцерителя. Ако ми простите егоизма ще ви кажа, че се радвам да бъда първият човек, когото духовно или физически слепият вижда. „Да пусна на свобода угнетените“. Угнетените хора са загадка за нас. Искаме да им помогнем, а те продължават да правят неща, които ни плашат и дори често ни хвърлят обратно в лицето помощта ни. И в края на краищата започваме да си мислим, че те са угнетени, защото заслужават да бъдат угнетени. Независимо от това дали го заслужават или не, сърцето на църквата трябва винаги да бие в съзвучие със сърцата на угнетените. А много често това не става. Дори нещо по-лошо – едни от най-ужасните ситуации са, когато църквата става източник на угнетяване. Да изключиш някой от църквата поради цвета на кожата му или социалното му положение, или да поддържаш като църква институции, които правят това, е абсолютно несъвместимо с природата на Исус. Това е все едно да не слушаш Отец. Това е грях, който спира действието на Святия Дух върху нас. Единственото, което се надявам, е посрамяването на Исус да не е сред греховете, които попадат в категорията на непростимите грехове. Много от нас в църквата, пропуснахме златната възможност през шестдесетте години, когато радикалите поеха в ръцете си каузата на угнетените. Не ме интересува дали радикалите са имали някакви скрити планове или са използвали погрешни методи. Трябваше да бъдем на тяхна страна в желанието си да освободим потиснатите. Ние трябваше да сме първи в това дело. Но вместо това, тъй като не харесвахме радикалите, ги използвахме като повод да не освободим потиснатите. Тогава решихме, че всеки, който се опитва да освободи потиснатите, вероятно прилича на тези радикали и несъмнено е вдъхновен от идеите на комунизма. Исус не се интересуваше кой друг беше на страната на угнетените. Единственото, което знаеше бе, че Той е на тяхна страна. Смятам, че прекалено много се опитвам да защитавам репутацията си. Може би и аз ще трябва да отдам всичко от себе си така, както и Той направи. Другата страна на монетата е да освободим тези, които са наранени и угнетени от хора. Когато някой ни удари, обикновено се появява синина. Поради страха от евентуално повтаряне на същата болка, ние се опитваме да предпазим тези наранени места. Ако продължават да ни удрят, ние продължаваме да вземаме предпазни мерки, докато накрая не се превърнем в изкривени, тромави хора, чийто живот е обвит в непрекъснати опити да прикриват раните си. След като веднъж бях разочарован от мое влюбване, аз си казах, че никога няма да допусна някой отново толкова близо до себе си. Дори заплашвах, че никога повече няма да обичам. Така нашите вътрешни рани се превръщат в изходни точки на страненето ни от уязвимия, любящия, насочен към другите хора стил на живот и започваме вместо това да съсредоточаваме живота си около собствената си защита. А това означава да ходим в смърт и депресия. Исус ни призова чрез същото помазание, което бе и върху Него, внимателно да открием и изцерим вътрешните рани на хората така, че те да бъдат свободни и да живеят, без да се опитват да се защитават. Исус ни казва в евангелието от Матей 7:3-5 да не вадим съчицата от окото на някой друг човек, докато не сме извадили гредата от собственото си око. Това може да ни послужи за пример как да помагаме на наранените. Никога не трябва да подхождам към другите като ловец на съчици. Това само би ги накарало да се свият от страх. Но, ако съм извадил греда от собственото си око, можете да бъдете сигурни, че ще си спомня болката от това и ще гледам много внимателно да се отнасям към тези със съчиците. Пък и аз не бих отишъл на лекар, от чиито очи стърчат две огромни греди. “ Да проглася благоприятната Господна година“. Какво ли е това в мен, което ме кара да кажа на света, че е във вражда с Бога? Ако бях в групата на тези, които бяха хванали жената в момента на прелюбодейството, вероятно щях да я смъмря и да гласувам за убиването й с камъни. Като млад евангелист обикалях из света и единственото, което му говорех, бе колко лош е той. Разбира се, светът вече знаеше това. Хората вече бяха изобличавани в сърцата си. Мислех си, че го казвам по-красноречиво и по-силно въздействащо. След това чух, че Исус казва, че помазанието ще ме накара да прогласявам в света, че Бог е на негова страна. Бог е благосклонно настроен към нас. Колко се различава това от посланието, което съм прогласявал и същевременно колко много светът копнее да го чуе. И така, делото на Святия Дух – помазването на Исус – бе в пълно съответствие с природата на Исус и Неговия Отец. Резултатите бяха посвещение и послушание, пълно отдаване на Себе Си на другите хора и живот на слугуване. Нима помазанието ще направи по-малко за мен?

Пастирите не бягат

Смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.

„Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си“ (Йоан 15:13).

Това е най-висшият тест за любовта. Желая ли до такава степен да отдам себе си? Важно е да отбележим, че Исус не е бил насилен да направи това. Любовта винаги е личен избор. Никой не е бил насилван да обича. Да бъдеш поробен е едно, а да избереш да служиш е друго и това всъщност представлява любовта. Така че, дори стъпката към смъртта бе личен избор на Исус, който Той направи от любов към хората.

Сила за такова себеотдаване може да дойде единствено от познаването на Отца и от слушането на гласа Му. Важното е Неговите овце да откликнат като чуят гласа Му, като знаят как звучи гласа на Отец, да чуят призива на природата на слугата, да разберат, че да Му бъдат послушни означава никога да не карат другите хора да вършат нещо насила и с това да служат единствено на себе си. Исус знаеше, че със смъртта не свършва всичко – с нея просто започва един напълно нов свят.

„Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овците. Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овците, вижда вълкът че иде, и, като оставя овците, бяга; и вълкът ги разграбя и разпръсва. Той бяга защото е наемник и не го е грижа за овците. Аз съм добрият пастир; и познавам Моите, и Моите Мене познават, също както Отец познава Мене, и Аз познавам Отца; и Аз давам живота Си за овците. И други овци имаме, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един пастир. Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го зема пак. Никой не ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема. Тая заповед получих от Отца Си.“ (Йоан 10:11-18)

Способност за случайни открития на ценни неща

Затова и Бог Го превъзвиши.

Моето природно естество започва да се страхува след като разгледахме природата на Исус. Нито едно от тези качества на човека Исус не е полезно за завладяването на света, но въпреки това Исус ни остави заповедта да направим ученици от всички народи. Как можем да направим името Му известно без да използваме сила, власт и пари? Как може една система, която не служи на себе си, да свърши тази работа? Тук, в тези стихове, Бог разкрива какво лежи в основата на този списък от качества на Исус. Той ни показва от какво се интересува. В откъса от 2 гл. на Филипяните Павел ни дава резултатите от това, да живеем според природата на Исус, в послушание спрямо Отец:

„Затова и Бог Го превъзвиши и Му подари името, което е над всяко друго име; така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.“ (Филипяни 2:9-11)

Сега разбирам. Ако живеем по Божия начин, ще получим Божиите резултати. Не можем да спечелим света със собствени сили, така че трябва да подхождаме към него по начин, който дава свобода на Бога да използва силата Си в наша полза. Виждал съм хора, които са успявали в определени религиозни кръгове без да използват много стила на Исус. Това ме безпокоеше, докато не погледнах на нещата в перспектива. Техният успех беше най-минималният в сравнение с това, което можеше да бъде. Ние можем и със собствени сили да успеем, но успехът ни ще бъде ограничен до човешките ни възможности и никога няма да изпълним напълно задачата, която ни е поверена. Но когато живеем според стилът на Исус, успехът ни е ограничен единствено от Божиите възможности. Това никога няма да съответства на светската ни логика, но ще съответства на вярата ни и несъмнено ще изисква от нас да се доверим на Бога, а Той е верен и обещава, че ще изпълни това, което е казал. Той ни казва: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши Господарят му; а вас наричам приятели, защото ви явявам всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан 15:15). Това е един величествен резултат. Сега вече знаем как да се молим. Сега знаем как да обичаме. Сега знаем кой е източникът на сила. Знаем как да използваме силата.

Посредникът на сила

Исус знаеше, че Отец е предал всичко в ръцете Му.

Гледах по телевизията една програма, в която интервюираха кандидатите за някаква титла по културизъм. Разхождайки се по сцената, мускулите под намазаната им с масло кожа се движеха подобно на голям брой животинчета, които се надбягваха едно с друго. Това шоу на сила бе величествено. Когато водещият ги запита какво правят със силата, която имат, те отговориха като заеха отново подходящи пози, за да покажат формата на мускулите си. Колкото повече той настояваше да научи как използват силата си, толкова повече те заемаха такива пози, в които да проличи силата им. Какво правиш, когато имаш всичката тази сила? През последните двадесетина години Супермен стана част от американската култура. В началото като книга с комикси, после като сериал по телевизията, сега неговите приключения са събрани в серия от скъпо струващи филми. Ние сме запленени от мисълта да бъдем по-бързи от куршум, по-мощни от локомотив, от това да можем с един скок да прескачаме високи сгради. Ние обичаме силата и Супермен напълно съответства на най-съкровените ни фантазии. Но какво правиш, когато имаш всичката тази сила? Какво направи Исус? Исус знаеше (в Йоан 13), „че е настъпил часът Му“. Той се подготви да покаже на учениците пълната сила на Своята любов. Исус осъзнаваше, че е дошъл от Бога и че се връща при Него и знаеше, че Отец е предал всичко в ръцете Му. Какво трябва да очакваме сега? Фойерверки? Величествена демонстрация на груба сила? Представете си Исус с издути бицепси под робата, с надиплена пелерина, как се е излегнал на вечерята с учениците Си. Силите на злото са се подготвяли месеци наред и само след малко ще Го убият, но не се тревожете, в Неговото тяло тече всичката сила, съществуваща от самото създаване на земята. Той се изправя, заобиколен от изумителен брой зли сили, отива при учениците Си и какво започва да прави с тази невероятна сила? „…Стана от вечерята, сложи мантията Си, взе престилка и се препаса. После наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците…“ Това е, което Той направи със силата, която имаше. Уми краката на учениците Си. Ние нямаме обичай, който може да се сравни с измиването на крака. То е било израз на гостоприемство и е било извършвано винаги от слугата или от главата на дома, ако той е бил твърде беден, за да си позволи да има слуга. Миенето на крака е било нещо унизително и никога не се е извършвало от важни хора, за които то би представлявало понижаване в социалното им положение. Това е все едно президентът на Съединените Щати да чисти тоалетните на Белия Дом или някой цар да мете улиците. Човек не би вършил такава унизителна работа и да рискува да загуби положението си в обществото, освен ако не осъзнава и не цени собствената си идентичност. Исус знаеше кой е и следователно не трябваше нищо да доказва. Той можеше да извърши най-унизителната работа. Ако бях аз на Негово място, щях да се попривдигна леко, така че всички ученици да ме виждат и като покашлям нервно да им намекна, че нещо важно е останало неизвършено. Щеше да бъде под моето достойнство да върша такава работа. Петър разбра, че подобно поведение е под достойнството на Исус. Той не можеше да приеме такъв скъпоценен подарък и затова каза на Исус, че няма да Му разреши да му умие краката. Отговорът на Исус ни говори много за нашите отношения с Него, за отношенията помежду ни и за Неговата природа: „Ако не те умия, нямаш дял с Мене“. Докато не разберем истинската природа на Исус и не Му разрешим да бъде с нас такъв, какъвто трябва да бъде, не можем напълно да Го разберем и да имаме нещо общо с Него. Можем да бъдем членове на Неговия клуб или да говорим изискано, но докато не Му разрешим да ни послужи, ние нямаме дял или общение с Него. Реакцията на Петър е типична за начина, по който реагираме един към друг. “ Преди всичко, ти не трябва да видиш истинското ми лице“, разсъждаваме ние. „Аз ще си измия краката, а ти можеш да ги изплакнеш, за да изпълниш ритуала.“ Може би точно това, че не разрешаваме на Исус да ни умие краката, ни пречи на общението с Него, а като не изпълняваме заповедта на Исус да си мием краката един на друг, пречи на взаимоотношенията помежду ни. Ние трябва да се грижим един за друг да бъдем чисти, да почистваме праха от ежедневните си пътувания, за да се подготвим и да седнем на трапезата на Господа.

Някои смятат, че Исус така въвежда един нов вид ритуал, или служба за миене на краката. Нямам основание да споря с хората, които мислят така. Участвал съм в такива служби и знам, че те носят в църквата едно истинско оживление. Но никога не съм бил на служба, където да има хора с наистина мръсни крака. Ние грижливо си измиваме краката преди да ги изложим пред погледа, носа и ръцете на светиите. Лично аз се съмнявам Исус да е въвел по този начин нов вид богослужение. Той определено ни говори за това как да се отнасяме един към друг. Ако тази заповед не трябва да се възприема буквално, то какво трябва да направим, за да я изпълним? В отговор на това можем да си зададем следния въпрос: „Кои неща ни карат да се чувстваме по-чисти и по-подготвени за трапезата на Господаря?“ Когато някой отдели от времето си, за да ме изслуша, тогава аз се чувствам така, сякаш краката ми са били измити. Когато ми правят комплимент, краката ми са били измити. Когато някой сподели радостта си с мен, краката ми са били измити. Когато някой ме сметне за достоен да сподели с мен товара си или да изповяда нещо, тогава краката ми са били измити. Има безброй много начини да бъдат измити нечии крака. Трябва само да започнем да забелязваме откъде идва мръсотията в собствения ни живот и така ще можем да мием другите. Тези мисли промениха напълно подхода ми към неделните служби. Започнах да осъзнавам, че спретнато облечените хора, прилично седнали по столовете в църквата, не се чувстват чисти вътрешно. Повечето от тях се борят с колеги, които не са християни, други са изложени на един непрекъснат порой от глупости и мръсни истории. Много от жените са били поставени пред трудни за решение ситуации през изминалата седмица. Семейства седят недружелюбно настроени, без желание да разговарят. Чувство за вина, действително или не, се носи из въздуха и наранява дълбоко сърцето. Трябва ли да ги удрям със злокобни думи от амвона? Трябва ли да ги осъждам, че не живеят по-добър живот? Трябва ли да ги обвинявам, че сърцето им е наранено? Не, защото и те като мен имат нужда от това някой да измие краката им. Не ще можем да разберем какво е истинското общение между християни, докато времето, което прекарваме заедно, не стане време на взаимно миене на крака.

„Като знаете това, блажени сте, ако го изпълнявате“. (Йоан 13:17)

следваща глава ЖИВОТ В СТИЛА НА ИСУС