Съдържание Цялата книга на една страница

ЖИВОТ В СТИЛА НА ИСУС

Сладко и горчиво

За да се движим по карта, ние първо трябва да знаем къде се намираме, преди да научим къде отиваме. Сега, след като видяхме колко сме противоположни на Исус, поне имаме някаква представа къде се намираме. Досега вече трябва да е ясно, че нашето пътуване ще продължи цял живот, но ние ще стигнем до края му. Когато на Йезекиил му бе казано, след като получи откровение от Бога, да изяде думите, които бе написал, той откри, че те бяха сладки в устата му и горчиви в стомаха му. Тази случка има нещо общо с думите, които споделих с вас. Колкото и да са сладки, когато ги слушаме или опитваме, когато ги преглътнем, трудно ги смиламе просто защото коренно се отличават от естествените ни наклонности. Започваме да се страхуваме и да треперим, изработвайки спасението си. Но за щастие има кой да ни помогне. Ние ще видим това ясно, като погледнем на Христовото тяло и на Божието участие в личното ни израстване. Ще стане явно, че в Своята покана, Бог отправя към нас молба да откликнем.

Костта на глезена, свързана с костта на стъпалото

„Но Бог е сглобил тялото така, че е дал по-голяма почит на оная част, която не я притежава; за да няма раздор в тялото, но частите му да се грижат еднакво една за друга. И било че една част страда, всичките части страдат с нея; или ако се слави една част, всичките части се радват заедно с нея. А вие сте Христово тяло, и по отделно части от него.“ (I Коринтяни 12:24-27)

Аналогията, която Бог направи, между последователите Си и човешкото тяло, е напълно подходяща. То е органично, гъвкаво и се развива. Може да оцелее, единствено, ако живее съобразно природата на Исус. Нито една част от човешкото тяло не съществува сама за себе си. Всяка една част е предназначена и поставена в тялото, за да служи на останалите. Ако някоя част се съсредоточи единствено върху себе си и започне да живее само за себе си, тя се превръща в това, което лекарите наричат рак. Както моето човешко тяло, така и Христовото тяло може да оцелее дотогава, докато всяка една част функционира като слуга на останалите части. От аналогията, че сме като едно тяло, можем да стигнем до някои логически заключения. В никое тяло няма части, които да имат собствени амбиции. Никога няма да чуете пръстите на краката ми да казват: „Ако наистина съм добър пръст на крак дали няма да мога да си проправя път в тялото и да стана коляно, лакът или нос?“ Това е смешно! Пръстите на краката ми прекарват по-голямата част от времето си в тъмнина. Малко са хората, които ги виждат. Те работят усилено и едва ли в най-добрата атмосфера. Но, въпреки това, не се оплакват, че никога не са вкусвали сладолед, или че лицето получава повече внимание от тях. Никога досега не са казвали: „Ако това е цялата благодарност за работата, която вършим, тогава ще отидем в друго тяло.“ Ако глезенът е изкълчен и не може да носи своя дял от товара, тялото не го заплашва, че ще го отсече, защото кара цялото тяло да куца. А напротив – другите части се радват да понесат слабостта, докато наранената част се възстанови. Когато забивам гвоздей и без да искам ударя единия пръст на ръката си, наранената ръка не грабва чука, за да си отмъсти като удари пръст от другата ръка. Дясната ми ръка не осъжда лявата, че е по-слаба и не така сръчна като дясната. При бръснене бива остърган слой от кожата, който изисква кръвни телца да дойдат и да го възстановят. И те правят това всеки ден. Нито веднъж не са се оплакали, че ако мъжът не си научи урока и не престане да се наранява, те ще престанат да изцеляват обръснатата част на лицето. Юмрукът ми не удря стомаха ми, когато го боли или лицето ми, когато е изгоряло; точно обратното. Тялото ми внимателно се защитава. Без да внимава за собствената си безопасност, ръката ми покрива лицето ми, за да защити очите. От време на време частите на тялото ще подадат сигнал, ако са се преработили, но никога няма да получа куп оплаквания от части на тялото, които да са недоволнои от това, което са. Какво означава всичко това, е напълно ясно. Ако сме части на Христовото тяло, ние сме предназначени да си служим един на друг. Това е единственият начин, по който Христос иска да живеем. 

Затворници на историята

Ако от личния ни живот се очаква да отразява природата на Исус, то тогава и структурите, които учредяваме – нашите организации, деноминации – не трябва да правят изключение. Но въпреки това, в първите няколко години след основаването си, почти всички религиозни групи започват да придобиват характеристиките на обикновени бизнес-корпорации. Структурата на ръководството им е под формата на пирамида. Експерти по ефективността започват да определят функциите им, вместо това да е резултат от функционирането на тялото и духовните дарби. Биват издигани свои хора; организациите стават самодоволни и се отдалечават от мисленето на хората, които ги съставляват. Съвместните изявления рязко се различават от личните изявления, дадени от отделните членове. В личните си разговори с най-различни хора от деноминационни съвети на високо равнище, открих, че повечето от тях са прогресивни мъже, които се грижат за хората и имат дълбоки опасения относно различните теологии и собствената си роля. Но, когато се съберат на едно място, резултатът от срещата им е обратен на личните им изявления. Чудя се, веднъж попаднали в система, наподобяваща тази в света, дали не започват да получават сигнали от някъде другаде. Ако системата на дадена организация лишава или пречи на способността на хората да чуват Бога и да вземат правилните решения, тогава има нещо в нея, което е дълбоко погрешно. Това не е стилът на Исус. В природата на Исус беше да се отдава на хората. В природата на организациите е да са отдадени на себезапазването си. Да търсиш да задоволяваш собствените си интереси е равносилно на това да нарушиш думите на Исус:

„Който иска да спечели живота си, ще го изгуби; а който го изгуби, ще го опази“ (Лука 17:33).

След известен период от време, структурите започват да страдат от „втвърдяване на категориите“ и тези категории стават поважни от хората, на които структурите служат. Гръцкият мит за Прокруст е много добър пример за тази ситуация. Къщата на Прокруст се намирала по средата на пътя между два големи града, на разстояние един ден път от всеки от тях. Поради своето местоположение пътуващите го търсели редовно, за да пренощуват и се нахранят. Гостоприемството на Прокруст надхвърляло всяко друго. Храната била разкошна, а стаите просторни. Заплащане не се приемало. Прокруст оставял къщата си на тяхно разположение и им заявявал, че няма никакви правила, за които да се безпокоят. За цялата нощ се поставяло само едно единствено изискване. Радостта изобилствала. След това се откривало и какво е изискването. Всеки човек, който нощувал там, трябвало да съответства на дължината на леглото. Ако бил твърде нисък – Прокруст го разтягал, а ако бил твърде висок – трябвало да бъде срязан. Мнозина съответствали на дължината на леглото, преспивали добре и след това си тръгвали като хвалели гостоприемството на Прокруст на приятелите си по градовете, подканяйки ги да прекарат нощта си при него, ако минават оттам. Но много хора умрели в дома на Прокруст. И никой не чул тяхното свидетелство. Когато деноминации и други религиозни организации бъдат утвърдени, обикновено тяхното богословие и социални структури стават твърде строги и сковани. Всеки един с по-свежо виждане или с пророческо слово бива замерян със словесни камъни или изключван от Йерусалим (щаба) на групата. Само онези, които отговарят на предписания модел, оцеляват. Също така, тъй като системите на определяне на личния състав са твърде усъвършенствани, се приемат само тези, които могат да се придвижват до по-висок ранг. Духовното водачество остава някъде встрани, когато спечели суровия калъп на политическите способности. Ранните дни на повечето нови движения се характеризират със забележително ръководство, избрано в повечето случаи просто защото е забележително. По-късно, когато движението започне да замира, ръководството в появилата се в резултат на движението институция, започва да следва един по-бюрократичен модел. Няколко пъти се случва да питам хора, обучавани за служение, да изброят тези, от които са търсели духовно водачество в църквата. Никога не е бил споменат официално избран член на дадена организация. Някак си, в борбата за власт, правата за истинско ръководство остават встрани. Какво може да направи дадена структура, за да се предпази от такива грешки? Нищо съществено не може да направи. Това е природата на хищника и единственият начин, по който може да се оправи, е да бъде убит. Ето едно драстично предложение. Всяка религиозна организация трябва да съдържа в първата си конституция, като предохранителна мярка, неотменимото условие да бъде разформирована или разпусната в края на петдесетата си година. За някои организации този срок трябва да бъде 25 години. Това ще даде свобода на поддръжниците й да имат една постоянна връзка с Бога, като по този начин се увеличава възможността за съживление. Така организацията ще се освободи от стремежа към богатство и влияние. Паричните й фондове ще бъдат насочени към хората. Различните от природата на Исус структури ще умрат и църквата няма да бъде толкова виновна за нараняването на хората. Този подход просто би съответствал на начина, по който Святият Дух действа. Той издига нови движения, които са живи и във връзка с Него, докато не стане така, че старите структури станат самодоволни и не изритат навън новото движение. Новото движение показва своята жизненост като расте по-бързо от каквото и да било около себе си, докато понякога става толкова голямо, колкото е и групата, от която е било изгонено. Тогава новата група закостенява като по-старата и се появява друго ново движение в по-близка връзка със Святия Дух и хората. И то на свой ред бива изгонено от новата група, която бе изгонена от първата и всичко това се повтаря отново и отново. Защо просто да не се движим със Святия Дух и да гарантираме смъртта си, така че да можем да се преумножаваме като житно зърно. Смирението на Исус изисква да сме абсолютно откровени за самите себе си; но, въпреки това, системи, които се стремят да се запазят, казват само тази част от истината в рекламните си материали, която би насърчила хората да продължат да ги поддържат. Някои рекламни материали звучат така, сякаш системата, за която се отнасят, е все още жива, независимо от това, че тя отдавна е умряла и изгнила. Да следваш стила на Исус означава да устоиш на изкушението за себереклама и прославяне. Това би означавало да се приеме поддръжката само на тези, които по свое собствено желание стават източници на средства, тъй като са благодарни за оказаното им слугуване. В момента, в който дадена структура започне да си прави реклама и сама да се издига, тя действа против природата на Исус и е изпила отровата, която ще я доведе до смъртта й. Религиозните организации трябва да ограничат количеството на фондовете, които държат в запас. Колкото повече са те, толкова по-малко разчитаме на Святия Дух и по-малко стоим в положението на слуги спрямо хората. Дори и деноминациите не трябва да трупат съкровища там, където ръжда ги разяжда и крадци ги крадат. Христовата природа не е предназначена за колективно трупане на огромни суми пари. Всеки път, когато срещнете организация, разполагаща с огромни суми пари, може да очаквате, че в тях се крие скандал, който рано или късно ще излезе наяве. Никоя система не трябва да върви против природата на Исус като изисква от хората нещо, което би било в полза на системата. Божието царство се състои от доброволци. Този, който действа като слуга, дете и като последния, едва ли ще поставя изисквания пред хората. Системите, които правят това, са отчаяни и на умиране. Всяка една система трябва да има на първо място като свой приоритет изграждането на такива взаимоотношения, които да изпълнят заповедта за любовта. Не трябва да се строи структура, която да изисква власт и подчинение над любовта и единството. Никой в структурата не трябва да бъде на повече от една стъпка разстояние във властта от контакта с поддръжниците. Никаква власт не трябва да се дава просто въз основа на позиция. Цялата власт трябва да бъде на хора, които са избрани от Бога и докато животът и способностите им не донесат нужното признание, никаква позиция не трябва да постановява това. Институционната власт никога не може удовлетворително да замени дадените от Бога способности и властта, която придружава тези дарби. Трябва да освободим себе си от такива културни форми като избори (наречени още разделяния на дома) и да се научим да вземаме решения, произтичащи от единството, основано на открити и грижовни взаимоотношения, решения, взети от ръководители, отказали се да строят собствени империи, решения, които са внимателно обмислени така, че да не насилват никого. Трябва да скъсаме с виждането си за духовенството като за елитен корпус, който има определени привилегии вследствие на ръкополагането. Повечето от тези структури са просто съюзи на проповедници, които имат малко общо с това да бъдат слуги. Когато Уилям Стрингфелоу заявил, че всички световни институции са демонични, защото влияели на хората така, както и демоните влияят, бил доста близо до истината. На мен ми е трудно да опровергая това негово твърдение. Исус ходел сред хората. Той никога не станал част от някоя от религиозните структури на Своето време освен на синагогите, където били хората и където лежала най-ниската част от пирамидата на властта по Негово време. Този факт трябва да ръководи и днешния религиозен свят. Когато изследваме живота на Исус откриваме, че гневът Му се разпалвал най-лесно от тези, които са се загнездили в институции, обслужващи единствено себе си, загубили от погледа си целта да задоволяват нуждите на хората и които отдавна са престанали да бъдат слуги. Дори и най-великите заповеди от миналото, като например „Почитай съботата“, се били превърнали в институционна политика. Исус ги връща обратно в правилното положение: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата“

Цялата любов на Христос била насочена към изкуплението на човека, не да обезличи човешкия живот и дело, а като направи човечеството да разбере истината и да бъде свободно. Законът трябвало да се подчинява и да служи на любовта. Исус се гневял на всеки човек или система, които унижавали или пренебрегвали човека и неговите нужди:

(Марк 2:27).

„Горко вам книжници и фарисеи, лицемерци! Защото давате десятък от гйозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегвали по-важните неща на закона – правосъдието, милостта и верността. Змии! рожби ехидни! как ще избегнете от осъждането в пъкъла? Затова, ето, Аз изпращам до вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпнете, и други от тях ще биете в синагогите си, и ще ги гоните от град в град.“ (Откъси от Матей 23)

Явно мозъците на фарисеите били толкова промити от системата, която те самите построили, че сега единственото, което знаели, било как да разрушават хората с нея. Ние не трябва да бъдем толкова слепи и да си мислим, че тези думи на изобличение, казани от Христос, се отнасят само за хората от Неговото време. Те важат също и за днес. По някакъв начин Бог трябва да изтрие от умовете ни наслояваното с векове неразбиране и да ни помогне да проумеем, че институциите и структурите в света, както и системите на управление, които ги придружават, нямат никаква връзка с органичното тяло на Христос. Колкото и ефективна да е дадена световна система, тя не може да бъде автоматично приложена в църквата. Още един стих, който бих искал да включа, говори за нашето разбиране за това как Исус е живял във взаимоотношение със съществуващата по Негово време световна система (религиозна или светска). Оставям на вас и на Святия Дух да решите как да го приложите:

„Защото се изгарят вън от стана телата на животните, чиято кръв първосвещеникът внася в светилището като жертва за греховете. Затова и Исус, за да освети людете чрез собствената Си кръв, пострада вън от градската порта. Прочее нека излизаме и ние към Него вън от стана, понасяйки позор за Него. Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия.“ (Евреи 13:11-14)

Свързвайки ни в едно

Ако има едно нещо, за което целият християнски свят е единомислен, това е, че Исус е Господ. Доктриналните крайности, културните различия и личните амбиции са причината, поради която днес сме толкова разцепени. Ако трябва да съществува единството, за което се молеше Исус, то ще бъде построено единствено и само около Него. На едно събиране на сестри от католическата църква, аз бях един от малкото представители на протестантските служители, които бяха поканени да говорят пред групата, относно перспективите на екуменизма (движение за световно обединение на църквата – б. ред.) и относно това, което ние смятаме, че ни разделя. Различните етапи на църковната история и традиции бяха обсъждани с такова познание и красноречие, че аз започнах да се притеснявам от простотата на изявлението, което бях подготвил. Когато дойде моят ред, казах: „Аз съм член на една деноминация, която независимо от това, че е млада, вече е развила много традиции, които биха ни разделили. Не бих искал да ви говоря за тях, а и вие няма да искате да слушате за тях. Вие сте членове на много стара група, която има много повече традиции от нашата, традиции, в които никой от нас не би искал сега да се впуска да обяснява. Промяната в тези модели не би довела до някакво решение и не би ни свързала в едно. Но всякога, когато се съберете и искате да говорите за Исус, аз също съм готов да участвам.“ Казвайки това, аз си седнах. В края на срещата бях затрупан от молби да отида в техните училища и да кажа същото нещо. Преди няколко години присъствах на една конференция в Сингапур, чиято цел бе да изследва възможностите за църковно единство и да се чуе какво Бог е говорил на всеки един. Присъстваха четиристотин души от четиридесет различни деноминации. След една седмица на активно взаимодействие, единственото изявление, под което всеки можеше свободно да се подпише, бе: „Исус Христос е Господ!“ Може никога да няма органична световна църква, а ако има, тя по-скоро би предизвиквала страх, отколкото почит. Но живото единство се осъществява, защото Отец отговаря на молитвите на Исус:

Имал съм възможАко сте готов да започнете да живеете като слуга, бих искал да ви предложа откъде да започнете и накъде да продължите. Тези препоръки не са изключителни, но, във всички случаи, слугуването изисква близост, непозната за повечето хора. Затова аз ще споделя опита, който имам с малките групи, за да можете да започнете своето пътуване. В ранната църква са открили, че домовете са идеалните места, където християнството може динамично да се развива. Там не е имало място за капана на парадните ритуали. Поради малкия брой на хората в групата, било възможно и наложително участието на всеки един. Всеки един се познавал с останалите хора, така че поддържането на добри взаимоотношения било от първостепенно значение. Имало е достатъчно време за молитва и служене един на друг. Библията е могла да бъде изучавана в диалог и моментално прилагана. Самият Исус избра дванадесет мъже като свое основно служение. Природата на Исус бе любов и това изискваше близки, лични взаимоотношения. Слугуването е трудно в големи групи, където е трудно личното общуване. Открих, че малките групи могат да се развиват успешно, ако природата на Исус се използва като водеща сила. Ръководител, който се стреми да бъде слуга в малка група, ще контролира собственото си участие, за да даде свобода на другите. Той ще бъде чувствителен към нуждите на хората около себе си, за да може да им послужи. Например, той няма да очаква другите членове на групата да споделят даден проблем или да отговорят на някой въпрос, който самият той не е споделил или, на който пръв не е отговорил. Той ще ръководи останалите като слуша, утвърждава и изразява откровено чувствата си. Поради това, че е смирен, той ще споделя истинските си чувства и ако е необходимо ще се противопоставя с любов. Като дете ще приема хората и няма да се бърка в живота им, но ще се радва и ще плаче с тях. Като човек, отказал се от репутацията си, той с желание, без да се крие, ще позволява на другите от групата да виждат собствените му провали и борби. Както най-младият би постъпвал, той ще бъде чувствителен, когато някой човек се отнася зле с друг и ще бъде склонен да защити пострадалия. Във всичките ми изследвания и участия в малки групи, аз все още не съм видял правилно ръководство, което да не е основано на природата на Исус. Смятам, че тя е ключът за църковния живот – там, където малък брой хора влизат във взаимоотношения. В следващите три части от тази глава ще разгледаме нещата, които биха спомогнали тези взаимоотношения да израснат. ност да видя добри примери за църковно единство. То винаги е налице, когато хората живеят като слуги, т. е. според Христовата природа. Имал съм възможност да видя и доста разделения на църкви и стана ясно, че никоя църква не се разцепва, защото двете части се надпреварват в това кой да бъде слуга, кой да бъде по-малък, кой да бъде последен, кой да се откаже от репутацията си или кой последен да използва насилие! Единството е следствие на любовта ни един към друг, така както Исус ни обича. Ето защо ни е дадено описание на Неговата природа – за да разберем как Той ни е обичал, как ние можем да се обичаме един друг и как църквата може да стане единна.

„Отче свети, упази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и ние… За да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил, и си възлюбил тях, както си възлюбил и Мен“ (Йоан 17:11-23).

Да се чувстваме като у дома в тялото

Да споделяме себе си

Начинът на мислене „Петото изменение – правото на личен живот“ е превърнал Христовото тяло в група от отделни индивиди, които се събират заедно, но си остават скрити в защитните черупки. За да разчупим този начин на мислене, ние трябва съвсем съзнателно да започнем да споделяме с другите. Освен това, което узнаваш за мен, когато ме наблюдаваш, ти можеш наистина да ме опознаеш, само когато ти разкажа историята си с нейните борби и чувства. Да споделя историята си, да стана уязвим за другите, това, разбира се, е според природата на слугуването.

Ходене в светлината

Ако участваш в малка група, която не е изградена върху принципите на тялото, споделянето на проблемите ти може да бъде последвано от противопоставяне или някакъв вид словесна атака (ответна реакция от страна на другите участници). Но това не са начините, по които трябва да действа тялото. Откликът на тялото към изплашения или угрижения член на тялото е защита. Нашата реакция към този, който споделя, е утвърждение. Цялата структура и развитието на Христовото тяло, се съдържа в едно единствено изявление на Павел в I Коринтяни 12:7, където той заявява, че дарбите на Духа са дадени на всеки един за назидаването или изграждането на тялото, за общото добро. Най-силното изявление на Павел, за това как трябва да гледаме един на друг и как да реагираме един към друг, е във II Коринтяни 5:16-17:

„Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме. Затуй, ако някой е в Христа, той е ново създание; старото премина; ето (всичко) стана ново!“

С други думи, сега трябва да гледам на тебе като на ново създание, каквото вече си. Трябва да мога да открия най-доброто. Нямам повече право да казвам: „Добър човек си, но…“ и след това да се впусна да изброявам грешките ти. Твоето положение на Божие дете трябва да бъде утвърдено от мен. Понякога съм чувал да се протестира против подобно утвърждаване, като обикновено това се изразява в следната форма: „Но как ще знаят хората какво да променят в себе си, ако не им казвам къде грешат?“ Отговорът е съвсем прост: Исус казва, че сърцата ни вече ни осъждат и затова Той не дойде да ни осъди, но да даде изобилен живот. Ако ви помоля да напишете на лист хартия пет неща, които не харесвате в себе си, много вероятно е да направите това за помалко от шестдесет секунди. После, ако ви помоля да обърнете листа и да напишете пет неща, които харесвате в себе си, може би ще са ви необходими няколко часа. Всички ние осъзнаваме болезнено несъвършенствата си. Една приказка (доста от тях звучат като боговдъхновени) изразява това много добре; Слънцето и Северният Вятър наблюдавали един човек, който се разхождал, облечен в дебело палто. Те решили да видят кой ще накара човека да съблече палтото си. Северният Вятър си избрал да бъде първи. Той задухал и се образувала страхотна вихрушка около човека, но колкото по-силно духал вятърът, толкова по-плътно се увивал човекът в палтото си. Тогава Слънцето казало: „Сега е мой ред.“ И така, то пуснало топлите си лъчи върху човека и скоро човекът сам решил да свали палтото си и закрачил щастливо под слънчевата светлина. Когато заобиколим хората с топлина, те по свой собствен избор ще решат да разкрият и премахнат ненужните тежки товари, които използват, за да се защитават. Споделяйки историите си един с друг, ние залагаме най-ценното нещо, което имаме – себе си, разкрити едни пред други. Когато в отговор на това разкриване ни е било отговорено утвърдително, тогава започва едно изключително развитие в нашите взаимоотношения. Откриваме, че сме заложили на сигурно място и че можем да продължим да рискуваме в това отношение; сега вече си имаме доверие.

Свободата на посвещението

Въоръжени с това ново доверие, сега ние вече сме свободни да рискуваме да се посветим – нещо, което би било болезнено или безрезултатно, ако го бяхме направили по-рано. Първото нещо, в което се чувстваме свободни поради новото си отдаване, е изповядването. В Яков 5:16 се заявява: „И тъй, изповядвайте един на друг греховете си, и молете се един за друг, за да оздравеете.“ Ако нямам доверие на хората около мене, ще изповядам вашите грехове, т. е. ще изповядам общоприетите често срещани грехове, като например „недостатъчно молитва или вяра“. Но ако им имам доверие, мога да споделя нещата, които са истинската пречка за мен, вследствие на което мога да очаквам молитва и изцерение. Изповядването на греховете прилича на процесите на изхвърляне от организма на нежеланите неща. Чрез изповядването на греховете си ние можем да се разхождаме спокойно, без да носим в себе си излишни и ненужни товари. Но ако не се случва често да изповядваме греховете, тогава се образува една купчина боклук, чието изхвърляне в повечето случаи е травмиращо. Подобно изповядване също води и до една правилна форма на дисциплина. Чрез изповядването на греховете си давам право на другите да се молят за мен и след известно време да ме попитат дали даденият проблем се е разрешил. Този вид отчет нежен, но редовен – за съжаление липсва в църквата. В резултат на това сме станали патологично независими и заразени. Второто нещо, за което се чувстваме свободни, е лично да пристъпваме към Словото на Бога, вземайки участие в библейски уроци, свързани с приложение. Практическите библейски уроци се базират на изповядването на греховете, тъй като в тях се отговаря на два лични въпроса: Какво ми говори Библията? и Какво ще направя с това, което ми говори? Отговорите на тези въпроси са вид изповеди вследствие на изобличението от Святия Дух. Исус и Яков съвсем явно ни призовават към приложение:

„И тъй, всеки, който чуе тия мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара“ (Матей 7:24). „Бивайте и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си“ (Яков 1:22).

Третото нещо, за което се чувстваме свободни при нашето посвещение, е да се противопоставяме. Ние рядко изчакваме да преминем през процеса на спечелване на доверието, за да се противопоставяме един на друг в някои области, които рушат взаимоотношенията ни. Но, ако не сме търпеливи и не изчакаме, тогава не можем да се радваме и на добър плод. Чрез процеса на изграждане на доверието, ние сме се сдобили с правото и необходимостта от това да се противопоставяме. Ако искате да си припомните какво сме говорили във връзка с противопоставянето, прочетете отново частите за смирението и манипулирането. Четвъртото нещо, за което се чувстваме свободни при посвещението, е интимността, която в Новия Завет се нарича койнония. Ние не сме вече пътници, пътуващи в един автобус, който наричаме църква, но сме неразривно, вечно и близко верни един на друг. Нашите мечти и видения, както и това, което притежаваме, са станали обща собственост. Ние не забравяме да се събираме заедно. На този етап слугуването стига до своя завършен вид. Любовта, която слугуването изразява, дава и получава в постоянните, често несъзнателни взаимоотношения в живота на тялото. При общуването в малка група, откриваме, че Христовото тяло, както собственото ни тяло, се променя бавно и постепенно, но сигурно, дори и при такива радикални призиви, каквито тази книга предлага. Ако работите със стар винен мех, процесът за омекване на кожата, за да е успешен, трябва да бъде бавен и внимателен. Но, във всеки случай, виното е от значение и то трябва да бъде запазено.

Споделяне на болките

Група пастири, с които бях споделил принципите на слугуването и които напредваха в прилагането им в собствения си живот, ме помолиха да се върна при тях през почивните дни в края на седмицата, за да се помолим и обсъдим някои неща заедно. Единият от тях откри дискусията с въпроса: „Знаеш ли колко много болка си ни причинил?“ Признах си, че не знам, извиних се за болката, която им бях причинил и настоях да продължат живота си по стария си начин. Те отговориха: „Никога!“ Тяхната болка започнала да се премества от разочарованията, свързани със задоволяване на собствените им нужди, към болката на съчувствие, свързана с живота на другите хора. Въпреки че тази болка беше по-голяма, те никога не пожелаха да се върнат назад и да бъдат такива, каквито са били преди. Многото страдание, така често срещано сред всички хора, е резултат на грешната ни природа, следствие на падението – случайни наранявания, болести, разочарование. Но това страдание не винаги е страданието на изкуплението. Павел заявява във Филипяни 3:10: „… за да позная Него, силата на Неговото възкресение, и общението в Неговите страдания…“ Съвсем познато ми е желанието да позная силата на Неговото възкресение. В Евреи 5:8 се казва, че Исус се научи на послушание чрез това, от което пострада. Всички стихове, които съм открил, посочват, че страданията на Исус са били заради нас и ако не бяха заради нас, Той едва ли щеше да има други, освен обичайните, страдания. След като Исус казва, че към нас ще се отнасят така, както и към Него са се отнасяли, логично е, че следването на Исус на практика ще означава страдане заради другите.

Едно слово следва друго

Веднъж след като схванем природата на Исус като на състрадателен слуга и започнем да гледаме на всичко от тази гледна точка, върху тези области от Библията, които преди това са били в мрак, пада обилна светлина. Затова и предлагам тук нова система на тълкуване на Библията, която е елементарна, но и задълбочена. Ако сме съгласни, че в Библията има едно вътрешно единство, то можем да продължим по-нататък и да се съгласим с това, че писаното Слово никога няма да противоречи на живото Слово Исус. Истинската вътрешна последователност на Библията се състои в това, че тя напълно съответства на природата на Исус, Който бе пълното откровение за Бога. Следователно, не би трябвало да съществува такова тълкуване на стихове, което да се различава от Неговата природа – природата на слуга, на пример, на смирен, на дете, на по-младия, на последен, на най-малък, на отказал се от репутация човек, който никого не насилва и т. н. Всяко наше тълкуване на даден стих, което се различава от природата на Исус, трябва да се остави настрани, докато не разберем достатъчно, за да можем да го тълкуваме правилно. Този стих си остава за нас част от Библията. Но същевременно с това признаваме, че тъй като сегашното ни виждане не е в съответствие с природата на Исус, ние не разбираме достатъчно този стих, за да го прогласяваме. Но сега разбирате, че някои стихове, които редовно се използват в дадена доктрина или начин на живот, ще изпаднат в беда, ако се опитаме да ги приведем в съответствие с природата на Исус. Това просто трябва да ни покаже, че сме тълкували погрешно тези стихове. Важно е също така да не станем жертва на мисленето, че Библията е четвъртата личност на Бога. Библията е написаното откровение на Бога, но независимо от това какво вярваме или не, тя никога не трябва да нарушава образа на Този, Когото разкрива.

Стил за всички сезони

Съживленията през този век са били предимно петдесятни или харизматични по своята природа. Преоткриването на дарбите на Святия Дух от петдесятните християни, както и изключителната им жар, ги насочи към това да вярват и поучават, че тяхното съживление, е съживление на последното време. Те мислеха, че няма какво още да се преоткрива в Библията и следователно техните харизматични събития се явяват като последни – съживление на съживленията. Въпреки че петдесятните наистина възстановиха в църквата пренебрегвания и дори загубен принцип на силата, те не са завладели до такава степен църквата и света с единството и ефективността, които очакваме да съществуват в края. Независимо от това, че поклонението и ентусиазма им са съсредоточени около Исус, основното, на което те наблягат и с което станаха известни, не е познанието на Исус, а съюза им със Святия Дух. Явно е, че се набляга на говоренето на езици, а не на христологичната страна, въпреки че силата на общението на петдесятните и харизматиците с Христос е несъмнена. Може би се развива една грандиозна схема – Святият Дух, след като получи вниманието на един по-широк спектър от църквата и света, сега се приготвя да помете митологичните усложнения и идеята за носталгичния Исус и да изпълни основната си роля, която е предречена – да прослави Христос. В евангелието от Йоан, Исус предрича идването и действието на Святия Дух. „Святият Дух… ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви казал.“ А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя… той ще свидетелства за Мене.“ „… Той ще ви упътва на всяка истина.“ „Той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява.“ (Йоан 14:26; 15:26; 16:13; 16:14)

Най-ясното заключение, което може да се направи е, че като своя първостепенна функция, Святият Дух ще разкрие природата на Исус на нас и ще убеди света в Неговото съществуване. Съживленията, в които се набляга на Святия Дух, не изпълняват точно този принцип, съсредоточавайки се върху Святия Дух, вместо да разрешат на Духа да говори на нас и на света за личността на Исус. Вярвам, че последното велико съживление в света ще бъде съсредоточено върху самия Исус и Неговата природа. Светът не е видял по-велика сила от тази на Исус и църквата не упражнява по-велика сила от тази, да живее според изпълнения с любов начин на живот на Исус. Ние не можем да избягаме от призива и заповедта, дадена от Исус на църквата:

„Мир вам! Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас“ (Йоан 20:21).

Можем ли наистина да повярваме, че сме изпратени отчасти така, както Отец изпрати Исус? Със сигурност не. Ние трябва да приемем, че сме изпратени със същата природа, същите изисквания за отношение към хората, каквито бяха дадени и на Исус. Действието на дарбите в Христовото тяло е да ни дадат възможност да си служим един на друг така, че да заприличаме все повече и повече на Христос: „Докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота“ (Ефесяни 4:13).

Зрелостта ни се състои в това да ставаме като Христос. Нашето служение е да помогнем на други да узреят и станат като Христос. За да бъдем като Христос, ние трябва да имаме Неговия ум и да бъдем проникнати от Неговата природа. Ако нещата, казани за природата на Христос в тази книга са истина, то Святият Дух ще ги оживи във вас и ще ви помогне да ги приложите в живота си по един уникален начин. Заключенията, изброени в предишните глави, са неща, които Святият Дух ми е разкрил и вършил в моя собствен живот. Не е задължително те да оживяват и във вас. Независимо от това дали тези заключения намират потвърждение във вашия ум или не, вие все пак трябва да откликнете по някакъв начин на призива да станете като Исус, да опитате от Неговата сила, приятелство, страдания и да станете като Него в смъртта Му. За да не стане така, че в края на книгата във вас да остане чувство на вина и безнадеждност относно това дали някога ще постигнете Неговата зрелост и пълнота, искам да споделя с вас тези насърчителни стихове от Библията.

„Защото Бог е, Който, според благоволението Си действа във вас и да желаете това и да го изработвате.“ (Филипяни 2:13) „Защото сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.“ (Ефесяни 2:10)

Някога работех в един офис, в който колегите ми прекарваха обедните си почивки във вторник и четвъртък като играеха баскетбол в гимнастическия салон, който се намираше срещу нас от другата страна на улицата. Нека ви предупредя, че баскетболът не е любимата ми игра. Когато се разделяхме на отбори, това обикновено протичаше така: „Господа, предния път Гейл беше при нас. Сега е ваш ред да го вземете.“ Виждате ли, участвах там, само за да се раздвижа. Обаче имаше един човек, Дейв, висок два метра и двадесет и осем сантиметра и аз обичах да бъда в неговия отбор. Винаги печелехме. Всичко, което трябваше да направя, бе да подам топката на Дейв и той отбелязваше точка. Когато топката беше в мои ръце, аз дриблирах с нея насам-натам, за да бъда забелязан, подавах я на Дейв и той я изпращаше в коша за нови две точки. В такива случаи казвах: „Не сме ли добри, а?“ Това много прилича на взаимоотношенията ни с Исус. Той е Този, който действа в нас, Който ни помага да желаем да изпълним Неговата воля и Който ни помага още повече, когато се опитваме да я изпълним. Ние сме Негово творение. Той изцяло поема отговорността за това какво представляваме ние. Нашата работа е да останем в Неговия отбор, да прехвърлим на Него грижите си и да Го оставим Той да отбелязва за нас точки, срещу сатана:

„По-велик е Оня, Който е във вас, от оногова, който е в света“ (I Йоан 4:4).

„Като гледаме на Исуса, начинателя и усъвършителя на вярата ни, Който заради предстоящата Нему радост, издържа кръст, като презря срама и седна отдясно на Божия престол.“ (Евреи 12:2)

Така че, оставете се на Негово разположение. Разрешете на Святия Дух, Който работи в живота ви, да ви помогне да разберете мисленето на Христос. Откажете се от себе си и продължавайте да израствате!