-6- Истинските поклонници на Бог

1.Търсенето на Татко

 „Но идва часът, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Татко с дух и истина; защото такива иска Татко да бъдат поклонниците Му“ (Йоан 4:23).

Жената при кладенеца попита Господа, „Къде трябва да се покланят хората? Има ли специфично установено географско място?“ Днес мнозина могат да попитат, „Има ли специфична деноминация?“ Отговора на Господа отхвърля и географски установени места и деноминации като фактор за истинското поклонение. По-скоро, човек трябва да има предадено сърце, което върши волята на Бога. За да бъде някой поклонник на Бог, той трябва да има истина във вътрешния човек и да ходи според Духа.

Търсенето на Татко на поклонници започва с привличането на сърцето на отделния човек. Когато човек бъде привличан, и започва да отговаря, той става търсач на Бога. Бог търси него и той търси Бога. Ние не можем обаче да търсим наслуки: 

„А без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото, който идва при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и че възнаграждава тези, които прилежно Го търсят“ (Евреи 11:6). 

Прилежното търсене на Бога в отговор на привличането на нашето сърце ще има много изражения. Едно от тези изражения ще бъде отдалечаването ни от онези неща, които могат да ни засегнат или спънат. Защото ако се обърнем да търсим Бога, и докато Го търсим, Неговата светлина и Слово ще открият много в нас, което е противни на Него. Тези противни неща ще ни задържат от истинското поклонение и трябва да бъдат отстранени. Прилежният търсач ще претърпи загуби, които другите не желаят да претърпят. Той ще допусне явен провал в своите лични длъжности за да ходи „угаждайки на Бог.“

Прилежният търсач е човек на вяра, който помни, че определени думи са тясно свързани с вярването, думи като: дълготърпение, търпение, побеждаване, скръб, и издържане. Казано ни е да търсим и ще намерим. Господ ни казва в Откровение, че Той идва бързо и наградата Му е с Него. Това е време от Неговото гледище. Времето от гледището на търсача е много близко до това на душите под олтара, които питат Господа „Кога, Господи?“ Когато веднъж открием и дойдем в притежанието, което нашето търсене е произвело, нашето гледище за времето съвпада повече с това на Господа. Господ оприличи тази промяна на гледане на времето с жена в родилни мъки. Докато е в родилните мъки, времето изглежда като вечността. Когато детето е родено и болката е отминала, издържането на болката изглежда като относително кратко време.

Прилежните търсачи са резултатът от привличането на Татко. А Тялото на Христос е използвано от Духа да привлича другите към Него. Когато Господ е издигнат в нашия живот, чрез нашето отзоваване на Духът на Бог, Той привлича всички хора. Не всички отговарят на привличането, но всички са привлечени. Привличането на Бог може да дойде от вярващите чрез техните думи, действия, живот, и техния дух. Когато отговорим на привличането на Бог, ние ставаме привличането на Бог за другите. 

2.Поклонение в истина 

Покаянието е първото действие на истинско поклонение защото ние за първи път се изравняваме с истината. Когато се покаем, ние се съгласяваме с това, което Бог казва относно нашето вътрешно състояние. Ние прилагаме лично това, което Бог е изговорил чрез Своя Син и кръста относно изгубеното състояние на човечеството като цяло. Това, което Бог е казал за човечеството като цяло е, „Всички съгрешиха, и не достигнаха до славата на Бога“ (Римляни 3:23). В покаянието е когато ние за първи път „признаваме Бог за истинен,“ и „Го оправдаваме в това, което е казал“ (вижте Римляни 3:4). Нека Бог да бъде истинен, а всеки човек лъжец. Нека Бог да бъде истинен по отношение на какво? — По отношение на това, което е казал относно нашето лично състояние на сърцето.

След като съгреши с Вирсавея, Давид можеше да се опита да се опита да занесе животно на свещеника като жертва на Господа. Но докато той стоеше изчаквайки своето обръщане, неговото сърце щеше да се чувства празно. Той беше прекарал своя живот свързвайки се с Бог чрез вяра въпреки че живееше във времето когато беше дадено първенство на закона. Той познаваше безуспешността от принасяне на религиозен заместител на това, което Бог наистина иска. Ето защо той заявява: 

„Защото не желаеш жертва, иначе бих принесъл; всеизгаряне не Ти е угодно. Жертви, благоугодни на Бога, са дух съкрушен; съкрушено и разкаяно сърце, Боже, Ти няма да презреш“ (Псалм 51:16-17). 

Павел, в Колосяни, говори за „своеволно поклонение.“ Своеволното поклонение произлиза от личността, а истинското поклонение произлиза от Бог. Фалшивото поклонение казва, „Аз ще се покланям на Бог по този начин или по онзи начин.“ Павел казва, че такова поклонение показва смирение, но то никога няма да задоволи истински търсещото сърце (Колосяни 2:18-23). Давид можеше да изглежда много смирен докато стоеше чакайки да принесе всеизгаряне на Господа. Но той знаеше в сърцето си, че нещата не са правилни между Бог и него. И той знаеше, че никакви жертви няма да променят вътрешното му състояние. Отново в Псалм 51:6 Давид казва, „Ето, Ти желаеш истина вътре в човека.“ Давид знаеше, че ако ще се върне в правилно взаимоотношение с Бог, той ще трябва да признае истината.

Когато Давид изповяда на Натан, „Аз съм човекът,“ той оправда Бог. Това оправдаване на Бог донесе Божието оправдание за Давид. Това оправдание на Бог чрез Давид отвори вратата за Давид да бъде благословен от Бог. 

„Както и Давид говори за блаженството на човека, на когото Бог зачита правда независимо от дела: „Блажени онези, чиито беззакония са простени, чиито грехове са покрити; блажен е онзи човек, на когото Господ няма да счете грях“ (Римляни 4:6-8). 

Давидовото оправдаване на Господа (т. е., съгласяване с това, което Духът на Бога беше свидетелствал за него) дойде от разчупено сърце и разкаян дух в Давид. Когато Давид оправда Бог и се покая, той се поклони на Бог в дух и в истина. Бог търсеше това от Давид през цялото време, през което този възлюбен от Бога човек се беше отчуждил от Него. Сега Духът на Бог можеше да тече през Давид за да започне да възстановява вредата причинена от тези действия. Никакво множество от жертви или дела на закона не можеха да докоснат сърцата наранени от Давидовия грях. Но възстановяването можеше да се случи когато Давид постоянно предаваше себе си като жива жертва на Господа.

Как може да стане възстановяване в частите на Тялото на Христос? Как може да стане то чрез Тялото на Христос? Чрез вярващи, които се покланят на Бог в дух и истина! На какво се наслаждава Бог? Ние вече видяхме, че Той не се наслаждава във всеизгаряния. А защо не се наслаждава в тях? Защото Бог желае да възстанови разбитото човечество, а единственият начин, по който може да бъде извършено това е чрез мъж или жена, които ще вършат Божиите дела.

Ако съвършенството ще изтича от нас, то първо трябва да тече в нас. Докато не се предадем на Бог и не Го срещнем на простата земя на истината, ние заприщваме потока на добротата на Бог, която идва при нас ежедневно.

3. Пророческото послание 

Когато Исая в началото беше изпратен от Бог до Израел, беше му дадено послание от три части. Първата част от неговото послание се отнасяше до състоянието на Израел довело до техния грях: 

„От стъпалото на крака чак до главата няма в него здраво място — струпеи и синини, и гнойни рани, нито изстискани, нито превързани, нито омекчени с масло“ (Исая 1:6). 

Втората част от посланието се занимава с безполезността от традиционното поклонение, или от поклонението, което е външно по природа: 

„Защо Ми е множеството на жертвите ви? — казва Господ. — Сит съм от всеизгаряния на овни и от тлъстина на угоени. И не Ми е угодна кръв на юници и на агнета“ (Исая 1:11). 

Забележете, че Бог търси цел в поклонението. Често Той казва, „напразно Ми се покланят.“ Истинското поклонение на Бог носи славни резултати променяйки живота на мъже и жени.

Третата част от посланието на Исая ги напътства да се срещнат заедно с Бог за да се разреши ситуацията: 

„Елате сега да разискваме, казва Господ. Ако греховете ви са като пурпур, ще станат бели като сняг; ако са алени като червено, ще станат като бяла вълна“ (Исая 1:18). 

Думата „разискваме“ означава „да убедя, че съм прав.“ На това събиране, Бог убеждава, че е прав така че да може да ни предпази да не умрем в нашите грехове. Ако не се покорим, ние ще продължим да вървим в пътища, които носят унищожение. Но ако се съгласим с Бог, признаем Бог за истинен, и Го оправдаем в това, което казва (относно нас), тогава ще се обърнем и ще се установим на пътя на живота. Йоан, в своето първо послание ни казва, че ако ние „изповядаме нашите грехове, Бог е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от нашата неправда“ (1 Йоан 1:9). Думата „изповядаме“ в този контекст означава да се „съгласим с това, което Бог казва относно нас.“ Това съгласяване докосва Божията вярност и праведност и причинява Неговата доброта на изчистване.

Тогава ние сме отворени да приемем добротата на Бог. Това е Неговата доброта изтичаща през нас, която донася възстановяване. Ако местното Тяло от вярващи е пълно с Божията доброта, възстановяването със сигурност ще потече.

Съкрушено сърце и разкаян дух, сърце предадено на Бог, човек вършещ волята на Бог, ще носи помазанието, което донася освобождение на пленниците и изцеление на тези, които са в нужда. Реката на Бог тече през смирени сърца. Всяко място, което реката докосва, тя му носи живот защото е река на живот. 

4. Поклонение в Духа 

„Защото всеки първосвещеник се поставя, за да принася дарове, и жертви; затова е нужно и този Първосвещеник да има също да принася нещо“ (Евреи 8:3). 

Ако ще бъдем свещеници на Бог, необходимо е и ние, както цитираното по-горе писание говори за Исус, също да имаме „нещо“ да принасяме на Бог. Тъй като Господ е наш пример, ние трябва да гледаме на Него, за да видим какво е приемлива жертва в очите на Бог. Ние знаем от думите на Господа, че олтарът освещава дарът (Матеи 23:19). За какъв олтар говори Той?

5. Олтарът на Бог

Когато Мойсей беше инструктиран да издигне скинията, беше му казано да направи всичко според небесният модел. Тъй като имаше един златен олтар в земната скиния, от това следва, че има само един „златен“ олтар в небесната скиния, „който Бог е издигнал, а не човек.“ (Вижте Евреи 8:5).Ние откриваме този небесен олтар описан в откровението дадено на Йоан от Господа: 

„И дойде друг ангел и застана пред олтара, държейки златна кадилница; и на него се даде много тамян, за да го прибави към молитвите на всичките светии върху златния олтар, който беше пред престола“ (Откровени 3:8). 

Истинският олтар обаче не е буквален олтар. Това, което Йоан видя, той го видя в Духа. Златния олтар в небето не е там за украса. Той е там за да могат светиите на Бог да принасят духовни жертви на Господа. Славни неща, свещени неща, много скъпи и скъпоценни неща са били принасяни на този олтар. Първата жертва принесена на него беше направена от Самия Бог. Исус Христос е Агнето на Бог „убито от основаването на света.“ Но как Бог принесе Своя Син в това време и място? Как Синът принесе Себе Си? 

„Христос, който чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога,…“ (Евреи 9:14). 

А как ние ще принесем себе си на Бог? Само чрез вечния Дух! Чрез лична, жива, ежедневна жертва знанието за Бог е познато за вярващия (Вижте Римляни 12:1).

Всяка такава жертва от вярващия намира своя източник в жертвата на Сина чрез Татко върху златния олтар. Такива жертви са направени чрез вечния Дух и имат божествено качество.

Две неща се принасят на олтара: тамян и молитви. Тези молитви на светиите са породени от работата извършена в тях от Духът на Бога.Те се молят волята на Бог да бъде извършена чрез техния живот. Сам нашият Господ се моли Божията воля да бъде извършена във и чрез Него въпреки Неговото желание „чашата да Го отмине.“Тамянът е това, което е освободено в духа от този, който е извършил волята на Бога. Един пример за такова освобождаване се намира в Стефановите думи на прошка към неговите нападатели докато беше замерван с камъни до смърт. Той беше за Бог сладка, ароматна миризма: 

„Но благодаря на Бога, който винаги ни води в победно шествие в Христос и на всяко място изявява чрез нас благоуханието на познанието за Него. Защото за Бога ние сме благоуханието на Христос сред тези, които погиват. За едните — смъртоносно ухание, което докарва смърт, а за другите — животворно ухание, което докарва живот. И кой е способен на това?“ (2 Коринтяни 2:14-16). 

Истинската, живата, наредената от Бога жертва има два аспекта в себе си. Първият аспект се вижда в естественото. Това е умъртвяване на плътта, завършващо в смърт за себичния живот. Тези, които могат да виждат само в естественото са отблъснати от такива действия. Това е уханието на смърт за смърт. Вторият аспект се вижда от Божията гледна точка. Смъртното тяло може да бъде оживено или направено живо чрез Духът на Бог за да изтощи себе си във волята на Бог, и резултатът ще бъде живот произведен в другите. Това е уханието на живот за живот.

Златото представлява божествеността. Молитвата и тамянът принасяни на златния олтар представляват това, което е извършено във вярващия от Святия Дух според волята на Бог. 

„И ако живее във вас Духът на Този, който възкреси Исус от мъртвите, то Този, който възкреси Христос от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който живее във вас“ (Римляни 8:11). 

Ако същия този Дух обитава във вашето смъртно тяло, Той ще ви оживи за да принесете себе си на волята на Бог за вашия живот. Ние, които бяхме мъртви в престъпления и грехове и не бяхме способни да се подчиним на волята на Бог, ще бъдем направени живи за да се покорим чрез вечния Дух. 

„Като казва първо: „Жертви и приноси, и всеизгаряния, и жертви за грях не си поискал, нито са Ти угодни“ — които се принасят според закона — а после казва: „Ето, дойдох да изпълня волята Ти,“ Той отменя първото, за да постанови второто“ (Евреи 10:8-9). 

Той отменя първото, това е нашия опит да служим на Бога чрез делата на закона, и Той постанови второто в хората, което е поклонение на Бог в дух и в истина.

6. Участване в олтара на Бог

„Ние имаме олтар, от който нямат право да ядат онези, които служат в скинията“ (Евреи 13:10). 

Това е този божествен олтар, в който ние имаме „правото да участваме, в който тези, които служат в (земната) скиния нямат право.“ Думата „право“ в този стих означава „способност, власт, авторитет, свобода, сила, и/или компетентност.“ Ние всички участваме в него до различни степени. До каквато степен сме принесли себе си на Бог върху този олтар, това ще бъде степента, до която ще сме способни да участваме в него.

Авраам даде удивителен пример за тази истина. Когато Бог за първи път се яви на Авраам след като той отиде в Ханаанската земя, Авраам построи олтар (Битие 12:7). Нашето желание да строим олтари идва от Божията благодат към нас. След това Авраам сложи нещо върху този олтар. Докато Бог не „удостои“ Авраам, той не сложи нищо върху олтара. Но вечния Дух работи в Авраам и скоро той принесе естествения си живот и всички свои привързаности върху олтара на Бог. Това принасяне на него самия на Бог му даде възможност да бъде променен. Тази промяна му даде възможност да приеме нещата на Духът на Бога.

„Естественият човек не приема!“ Трябва да има промяна в нас. Тази промяна е причинена от нашето съдействане на работата на Бог в нас. Ние принасяме духовни жертви на Бог като даваме себе си за да изпълним Неговата воля. Такова поклонение носи живот за другите. Дори днес, ние сме участници в олтарите, които Авраам построи. Благословението на Авраам идва върху всички, които вярват. Също така, когато пожертваме себе си върху олтара на Бог, ние сме благословени и способни да благославяме. Това е наша привилегия да принесем нещо обратно на Бог, който ни е дал всичко, което има.

Колкото повече „азът“ е смален в нас, толкова повече нашата способност да участваме в олтара на Бог се увеличава. Когато ние принасяме себе си на Бог, такива жертви се поставят върху „златния олтар.“ Помислете за страхотната привилегия, която имаме да поставяме „нещо“ върху този олтар. Помислете за жертвите, които са били поставяни от Църквата на Господа върху този олтар — славни и свещени жертви. Мнозина са поставили всичко върху този олтар, без да задържат нищо, така че да могат да вършат волята на Бог за техния живот. Мъченик е този, който поставя даже последния си дъх върху този олтар.

7. Никакъв заместител

„Но ако Ми издигнеш каменен олтар, да не го съзидаш от дялани камъни, защото, ако вдигнеш на него сечиво, ще го оскверниш“ (Изход 20:25). 

Ние не трябва да „вдигаме нашето сечиво на олтара.“ Това означава, че ние не трябва да отнемаме или да прибавяме към това, което Бог иска от нас. Ако нашите приноси носят болка за другите (а това често ще бъде), ние трябва да следваме водителството на Бог. Ние трябва да дадем на Бог това, което Той изисква. Да Му дадеш заместител е да оскверниш олтара. Господ има велика цел в това, което определя като принос. Ние можем да не я разбираме, или да не виждаме крайната цел, но трябва да се покорим напълно. Ако Бог ни е призовал на мисионерското поле, множеството на нашите финансови дарения за мисии няма да бъде заместител на нашето действително отиване. Да се покориш е по-добро от жертва. Ние получаваме пълното одобрение на Бог в нашите сърца когато напълно се подчиним на Неговите заповеди.

Вярата дава на Бог днес това, което става основата за Божията работа утре. Ние не разбираме как Бог ще използва това, което изисква. Ние ходим чрез вяра, не чрез виждане.

Каин усети, че Авел носеше в своето сърце одобрението на Бог. Духът на Бог свидетелстваше чрез Авел на Каин. Но Каин искаше одобрението на Бог за своята жертва без да даде на Бог това, което Той искаше. Божият отговор към беше „Ако правиш добро, не е ли прието“ (Битие 4:7)? Това означава, „Каин, ти ще получиш Моето одобрение в своето сърце, ако Ми дадеш това, което Аз искам от теб. Но не очаквай Моето одобрение върху заместител на това, което искам.“ Грехът победи Каин защото той не даде на Бог това, което Бог изискваше.

Ние не разбираме защо Бог иска точно определено нещо. Но можем да бъдем сигурни, че ако Бог го иска, от наша полза ще е (може би много по-нататък по пътя), ако дадем на Бог това, което Той желае. Нашия духовен прогрес може да зависи напълно от нашето даване на правилната жертва на Господа. 

„Изпрати светлината Си и истината Си — нека те ме водят, нека те ме заведат на святата Ти планина и в Твоите обиталища. Тогава ще отида при Божия олтар, при Бога на веселието и на радостта ми; и ще Те славя, Боже, Боже мой“ (Псалм 43:3-4)! 

Без истина, ние никога няма да дойдем при Божия олтар. Можем да правим жертви, но всички те ще бъдат напразно. Те ще бъдат това, което Словото нарича „напразно поклонение.“ Давид знаеше, че без Божията светлина и без Божията истина, той не можеше правилно да се доближи до олтара на Бог.

Ако ще участваме в златния олтар на Бог, тогава ние трябва да поставим себе си върху него. Колкото повече от себе си поставяме на олтара, толкова по-голям ще бъде нашия капацитет да участваме в този олтар. Ето защо Авраам разпозна, че Мелхиседек беше от Бог. Той не само разпозна, че Мелхиседек беше от Бог, но той високо оцени този човек. Той отвори себе си за да приеме това, което този свещеник на Бог би му предал.

Когато Мелхиседек поздрави Авраам, той го направи по този начин: 

„И го благослови, като каза: Благосдловен да бъде Авраам от Всевишния Бог, Владетел на небето и на земята…“ (Битие 14:19). 

Когато той благослови Авраам, Авраам прие нещо в своя вътрешен човек. Той се отдели от Мелхиседек с повече отколкото в началото когато го срещна. Тяхното общение причини Авраам да бъде нахранен от човек, който на това място, беше направил по-голямо посвещение на Бог отколкото Авраам. Ние виждаме доказателството за това благословение на Авраам от Мелхиседек когато Авраам отговори на царя на Содом: 

„Но Авраам каза на содомския цар: Аз вдигнах ръката си пред Господа, Всевишния Бог, Владетел на небето и на земята, и се заклех, че няма да взема нищо от твоето, нито конец нито ремък за обувки, да не би да кажеш: Аз обогатих Авраам…“ (Битие 14:22-23). 

Откъде взе Авраам силата да отхвърли приноса на заря на Содом? Забележете внимателно неговите думи в ст.22. Как описва той Господа? — като „Всевишния Бог, Владетел на небето и на земята!“ Той не беше говорил  по този начин докато не се срещна с Мелхиседек. Но това е точно описанието, което Мелхиседек използва за Бог когато поздрави Авраам. Авраамовото откровение за Бог се увеличи поради срещата му със свещеника на Всевишния Бог. Тези двама мъже се свързаха заедно поради принасянето на себе си (чрез вечния Дух) на златния олтар на Бог.

В своята поема за страданието, Х. Е. Хамилтън Кинг представя тези мисли: 

Ако Той ще те призове от твоя кръст днес,
Казвайки, Свърши се! — този твой твърд кръст
От който ти се молиш за избавление,
Мислещ, че нямаш никакво страстно разкаяние
Би ли победил? Ти би казал, „Толкова скоро?
Нека се върна и да пострадам още веднъж
По-търпеливо — Аз все още не съм прославил Бог!“

Ние все още прославили ли сме Бог: Какво от нас е било поставено върху златния олтар на Бог в покорство и любов към Него? Покорили ли сме се толкова на Бог само за да ни отхвърлят другите, да ни презрат, да ни преценяват неправилно, и дори да ни мразят? Тогава се радвайте силно, защото всички тези лоши отношения ви дават нещо повече да принесете на Бога. Господ не скри лицето Си от срам и заплюване. Той го постави на олтара и продължи към Своите преследвачи с любов и дълготърпение.

Защо в църквата присъстват борба и разделение? Това е защото себичния живот не е поставен върху олтара. Ако църквата ще принася на Бог това, което Го прославя, членовете на Местното Тяло трябва да минат през изчистващ процес. 

„Но кой може да издържи деня на идването Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото Той е като огън, който пречиства, и като сапуна на перачи. Ще седне като един, който претопява и пречиства сребро, и ще очисти синовете на Леви и ще ги пречисти като златото и като среброто; и те ще принасят на Господа приноси с правда“ (Малахия 3:2-3). 

Приносите на правда следват очистването. Господ желае да очисти Своя храм.

 8. Храмът на Господа

Къде става поклонението? В храмът! Павел пита коринтяните: 

„Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?“ Петър добавя: „Вие също като живи камъни се съграждате в духовен дом, свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исус Христос“ (1 Петрово 2:5). 

Тези духовни жертви имат за цел да донесат живот в другите. Тези жертви намират своето изразяване от нашето смъртно тяло. Когато ние се предадем на Духът на Бог, хората виждат нашите добри дела и „прославят нашия Баща в небето.“ Римляни 12:1 ни казва, че ние трябва да „принесем нашите тела в жива жертва, която е нашето разумно служение.“ Думата „служение“ в този стих означава „поклонение.“ Когато ние се предадем на Духът на Бог, когато платим цената в естествената област за да изразим Духът на Бог, това е истинско поклонение. Това е „разумно“ да принесем себе си напълно на Господа, тъй както Той принесе Себе Си напълно за нас. 

„Затова Христос, като влиза в света, казва: „Жертва и принос не си поискал, но приготвил Си Ми тяло“…“ (Евреи 10:5). 

Бог ни е дал средство за поклонение. Ние изразяваме поклонение от нашето смъртно тяло. Нещата, които претърпяваме докато вършим волята на Бог стават наша жертва за Господа.

Ние пеем, „Носим Ти жертвата на хвала в Твоя дом, Господи.“ Може би по-точната песен ще бъде „Носим Ти жертвата, която произвежда хвала в Твоя дом, Господи.“ Със сигурност, когато предадем себе си в покорство на Бог, ние ще видим Неговата слава, и ще се роди хваление в нашите сърца. Но без тази „жива жертва,“ ние ще бъдем заслепени за Господните дела. Те няма да бъдат „чудесни в нашите очи,“ и ние ще бъдем отвън. Бивайки отвън, ние няма да бъдем способни да благославяме другите. Павел увещава коринтяните, „Както Господ ви е направил да преуспявате, така правете и вие другите да преуспяват.“ Не може да бъде по друг начин, и когато ние „представим нашите тела в жертва,“ преуспяването на Господа ще прелее от нас. Да бъдем жива жертва и последващото я преуспяване е основата на нашето общение с Господа.

9. Радостта на Господа

Радостта на Господа принадлежи първо на Него, и после Той я споделя с нас. „Добре свършено, добри и верни слуго!… Влез в радостта на господаря си“ (Матей 25:21). Тука, верността на слугата беше причината за радостта на Господаря. Това беше вярност, която беше извършена посред обстоятелства, които биха те накарали да си неверен. Господарят замина надалече. Той се бави дълго време. Средата беше враждебна за тези слуги. Въпреки това, те останаха верни и донесоха радост на своя господар. Неговите думи на одобрение тогава ги изпълниха с радост.

Когато четете Новия Завет, забележете колко често радостта на Господа е посред неприятни за плътта обстоятелства. Радостта на Господа не е основана на обстоятелства; тя властва над негативните ситуации. Когато изтощим себе си, за да вършим волята на Бога, ние увеличаваме нашия капацитет да споделим радостта на Господа.

Павел посочва някои от нещата, които той претърпя вършейки волята на Бога. Те включваха: корабокрушение, постене, глад, бой и други подобни. Но от неговата жертва дойдоха църквите в Коринт, и Галатия, и Филипи. Във всяка дадена жертва, Павел щеше да седне и да слуша свидетелствата на тези, които бяха доведени при Господа поради неговите жертви. Духът на Бог щеше да му каже, „Добре свършено, добри и верни слуго; влез в радостта на Господаря си.“ В дълбочините на Павловото сърце, и поради огромната цена, която той плати в естественото, той можеше наистина да влезе в радостта на Господа.

Да, новородените бебета в Христос в тези църкви бяха се възгордели от това, което Господ беше направил за тях. Но те не познаваха дълбочината на радостта носена от апостола — радост, която беше резултата от неговата вярност и жертва.

Павел наистина „носеше жертвата на хвала в дома на Господа.“ Това се разбира от неговия бит гръб, контузеното от замерване с камъни тяло, загубването на предимствата му от това да бъде юдеин от юдеи. 

„Като гледаме на Исус, Начинателя и Завършителя на нашата вяра, който заради предстоящата Му радост издържа кръста, като презря срама, и седна отдясно на Божия престол“ (Евреи 12:2). 

Радостта, за която се говори тук беше и е споделена от Бог Бащата, от Самият Син, и от всички, които биха били доведени при Бог чрез „мъката на душата Му“ (Исая 53:11). Това беше радост, която беше поставена пред Исус, човешкият син. Той не я притежаваше преди кръста. Той трябваше да издържи за да я получи. Също така, когато издържим във волята на Бог, ние ще получим това, което сме нямали преди това издържане.

Радостта на Господа за слугата следваше верността. Радостта на Господа следваше мъката на душата Му. Радостта на Павел беше християните във всичките църкви, които Господ го използва да започне. Истинското поклонение ще донесе възстановяване в другите чрез поклонника и ще изпълни този поклонник с радостта на Господа. „Татко търси такива!“