Последни години

До края на 1922 и през 1923 г той работи както обикновено в Индия и Тибет. Когато пристигат покани от други страни, той остава верен на своето главно призвание и отговаря: „Не бих искал да напусна Индия заради други страни, освен Тибет.“

Вече 34-годишен, Сундар започва да боледува. Той е изтощен до крайност от 16-те години живот в крайно тежки условия — глад, измръзване, умора, преследване, постоянно на път, многолюдни събрания и срещи с много хора всеки ден. Той получава сърдечни кризи, влошава се зрението му, заболява от язва. Така Сундар е принуден да остане в своя дом в Сабату. От тук той пише много писма до приятелите си в целия свят и отделя достатъчно време, за да напише няколко малки книжки за нещата, които е преживял и проповядвал: „В нозете на Учителя“ (1922), „Религия и реалност“ (1923), „Търсене отвъд реалността“ (1924), „Духовният живот“ (1925), „Духовният свят“ (1926), „Истинският живот“ (1927), „С Христос и без Христос“ (1928). Тези книжки той написва на езика урду и превежда на английски с помощта на своите приятели Артър и Ребека Паркър, Ридъл, Апасами и Пийпълз.

През април 1929 година, против съветите на приятелите си, Сундар започва своето последно пътуване в Тибет. През април стига до Калка, малко градче близо до Симла, където е видян за последен път. Неизвестно как, той загубва живота си сред ледените хималайски планини, и отива при своя Спасител, за когото дава целия си съзнателен живот. С този живот на себежертва той оставя една ярка следа, като жив и реален образ на Спасителя.