Отхвърлен от семейството

Когато става съвършено ясно, че Сундар е взел твърдо решение да следва Христос, домашните му правят нов опит да бъде отклонен и спечелен за бащината си вяра.

Един негов почтен чичо, собственик на несметни богатства, го завежда в подземието на къщата си. След като влизат вътре, чичото заключва вратата и на Сундар му минава през ума дали не е наближил последният му час. Като го завежда по-навътре, чичо му отваря едно скривалище, където пред очите им блясва богатство, каквото той не бил и сънувал — пачки с пари, много скъпоценни камъни и злато. Тогава чичо му го помолва „да не омърсява доброто име на фамилията“ със своето християнство. Той снема шапката от главата си и я слага пред краката на младежа, и като последно и най-покорно увещание, казва: „Всичко това е твое, ако останеш с нас.“

Очите на Сундар се наливат със сълзи, като гледал чичовата му шапка до краката си, знак на оня позор, който ще претърпи родът му от неговото решение. Но в този момент сърцето му се препълва с такава небесна любов, че отказът от само себе си се изтръгва от устата му, последван от чувство на Божествено одобрение от любезния Спасител, който от този момент нататък все повече затвърждава решението му да бъде верен на своя Господ. След този нещастен опит баща му открито заявява, че не го счита за син, но за отхвърлен от рода.

Лесно е да се досетим, че след като увещанията и съблазните за бляскава кариера не успяват да върнат Сундар от твърдото му решение, са пуснати в ход страшни заплахи. Рождените му братя се оказват най-лошите му врагове. Те не остават нито една дума, която да не е оскърбителна и унизителна срещу него и неговия Господ Исус. С удвоена енергия Сундар подбира моменти когато никой не го вижда, за да чете своя скъпоценен Нов завет. Отписват го от Мисионерското училище, което е закрито поради враждебното отношение на селяните. Малката християнска община е принудена да се пресели към по-благоприятни места, защото не им позволяват да купуват храна от пазаря. Така Сундар остава сам и без приятели.

Бурята взема обширни размери и Сундар се убеждава, че не е възможно да остане под бащината си стреха. Той отива при американската презвитерианска мисия в Лудиана, където е любезно приет от мисионерите. Скоро се записва във висше училище, за да продължи образованието си. Обаче Сундар разбира, че повечето му съученици са християни само по име и поведението на някои от тях е причина да напусне училището и да се прибере у дома.

Когато се връща в Рампур, домашните му мислят, че се е отрекъл от християнството, и затова го приемат радушно. Но много скоро са разочаровани — Сундар е още по-твърд в решението си да бъде Христов последовател. Той прави последната крачка, с която завинаги скъсва с бащината си вяра: остригва дългата си коса, което означава, че престава да се счита за сикх. В свещената книга на сикхите — „Грант“ — е забранено за един сикх да подстригва косата си — тя е неговата гордост. За Сундар това е една необратима изповед, че Христос е заел Своето място в неговото сърце и кръста е понесен. Очаква го презрение, гонение, преследване и третиране като най-долен от долните касти, и това е участта на едно момче едва на 16 години. Започват да му оставят храна пред вратата на къщата, където и нощува.

В това време, когато местният раджа чува, че е станал християнин, го вика да се яви на съд пред първенците в Дурбар и да каже защо е постъпил така. Раджата започва с увещания и му очертава една привлекателна и светла кариера, а накрая решително и строго говори за гордостта и привилегията на кастата, към която принадлежи. Това изобщо не поклаща Сундар от решението му да следва Христос.

Тогава баща му му заявява, че още на другия ден ще трябва да напусне бащиния покрив. За последен път той нощува пред прага на бащината си стреха. Бащата го изгонва още преди изгрева на слънцето, само с дрехите които са на него и с пари за път с влака до Патиала. Сундар оставя зад себе си домашния кът с песента:

Аз Исусе кръста вдигнах
Тебе веч да следвам,
от света днес се отрекох,
Твой аз ученик да съм.

Като влиза във вагона му идва на ум, че в Ропур има малка група християни от Рампур, където той бил прибягнал при преследването след като повярвал. Така, още като се качва на влака, той намисля да отиде при един индиец — християнски проповедник и неговата съпруга. Това се оказва Божие провидение, защото веднага след пристигането си ляга тежко болен. Повикват лекар, който открива, че в храната, която е изял на тръгване, е имало отрова. Неговите близки предпочитат да го видят мъртъв, отколкото между християните.

През цялата нощ благородната съпруга на домакина бди до него. Лекарят заявява, че няма надежда да оздравее, и обещава да дойде сутринта да присъства на смъртта и погребението на момчето. Сундар лежи в предсмъртна агония. От устата му тече кръв и силите му го напускат. Но в мъките си той чувства, че Бог не го е призвал да излезе от мрака, за да свърши така, без да свидетелства за чудното си обръщение, и при тази мисъл той се помолва от все сърце. На сутринта Сундар все още се бори със смъртта, макар и крайно изтощен. Когато лекаря идва и вижда болния жив, той е така дълбоко трогнат от причината за неговото устояване срещу смъртта — вярата — че взима един Нов Завет и започва да го чете. Лекарят повярва в Христос и става мисионер в Бирма.

Разбирайки нуждата да бъде настанен някъде, където да бъде неуязвим от неприятелите, християните го изпращат в Американската медицинска мисия в Сабату, малко градче на 35 километра от Симла. Там Сундар намира време и спокойствие, за да се задълбочи в изследване на Новия завет. През септември 1905 г. в Симла Сундар приема и водно кръщение. Съзнанието, че вече е погребан с Христос чрез кръщението, и възкресен с Него чрез вяра (Колосяни 2:12) препълва сърцето му с небесно щастие. Тежките изпитания на изминалите месеци бледнеят пред небесната радост, която преживява.