Отново в Тибет

С настъпването на удобния сезон за пътуване в Тибет, през юли 1919 година Сундар отново обръща гръб на културния юг и самотен потегля към ледените планини на своята избрана област за работа. На приятелите си той казва, че не очаква да се върне жив — Сундар живее с мечтата да умре като мъченик. В записките си за това пътуване той разказва:

„В началото на юли напуснах Котгар заедно с Таниат, един християнин от Тибет. Тибетската граница е почти на 200 километра от Котгар, и благовествайки в Хират, Рампур-Бушахер, Гура, Сашан, Чаура, Транда, Пунта, Хачар, Котгаон, Карча и Кемферан, пристигнахме в Янгпа, първия град на Тибет. От там нататък в продължение на 50 километра вървяхме през девствена гора — джунгла, в която няма нито едно селище, само тук-там се срещат стада от овци и говеда. Пет вечери замръквахме в тази необитаема пустиня. Една нощ прекарахме под дърветата, друга — в пещера. От там нататък няма дървета, защото поради голямата височина е много студено и рядко се среща дори и тревица. Докъдето ти стига окото се виждат само голи, зъбести планини и планински поляни.

…На 16 юли пристигнахме в тибетското село Муд, където вождът на селото ни посрещна много добре и ни покани в дома си. Той повика един лама, който разбира индийски да вечеря заедно с нас и ние проповядвахме Словото. Вождът слушаше с голямо внимание и удоволствие и не пречеше на другите да слушат.

…Трудностите при пътуване в Тибет са много. Няма пътища, а реки и потоци има в изобилие. Няма никакви мостове, а водата е студена като лед. Където водата беше спокойна, лесно я преплувахме или прегазвахме, но имаше и места, където водата е така бърза и дъното на реката така каменисто, че не можеше да се плува. Едва преплувахме река Моранг, като с мъка се добрахме до отсрещния бряг. Водата така режеше, че се вцепенихме от студ. В река Таниат три пъти потъвахме до дъното и пълзяхме по него, докато с голяма мъка и усилия успеем да излезем от водата. Много хора, които са влизали в тази река, не са успели да излязат живи.

…От Кивар отидохме в Чикан, а от там в Скайт, Хаузе, Сасар и Пангар, където имахме отлични възможности да проповядваме. Но в този край има рядко населени места и опасността от разбойници е много голяма. Един добър човек каза: „Тук не може да се ходи без пистолети или кама, защото мнозина са били убити.“ Аз му отговорих:

„Имам само една завивка и тази Библия — тя е Божия меч, и Господарят на живота е с мен — Той ще ме пази“. Така, благодарение на Него, минахме през тези места, като благовествахме сред закоравели престъпници и извършихме нашата мисия. Нищо лошо не ни се случи. Срещнахме хора, на които разбойници бяха отрязали ръце и крака, но нас Бог преведе безопасно с крепката Си ръка.

…Къщите в Тибет са много малки и неописуемо мръсни. Те са изградени от камъни и кал, но вонята на обитателите им е нетърпима. В град Лара срещнах един човек, който беше почернял от мръсотии и ми се струваше, че поне от 15 години не се е къпал. Дрехите им са тъкани от бяла вълна, но са толкова мръсни, че изглеждат като че ли са от черна кожа, защото никога не се перат.

Един ден ние перяхме дрехите си в едно поточе край село Кивар. Всички селяни дойдоха да видят какво става. Те бяха много учудени, че перем дрехите си, но един виден техен лама се намеси, като им обясни: „Съвсем нормално е грешни хора да перат дрехите си, но за добри хора това е много лошо.“

Макар да са мръсни и простовати, тибетците са много религиозни. В някои краища има обичай най-големия син да остава в къщи за да охранява имуществото, а останалите синове стават лами. Мнозина пишат на хартия или плат стихове от техните свещени книги (от които има 108 тома, наречени Хангирюр тангирюр), и ги развяват като флагове по покривите на къщите си. Или пишат няколко пъти на листче хартия свещените за тях думи „ом мане падме хум“, сгъват го и го слагат в молитвено колело, което въртят. Някои го свързват с воденично колело. А често пишат тези думи на камъни, натрупват ги на куп и обикалят около тях. Това са техните молитви, с които се надяват да получат прощение на греховете си и благословението на небето. За живия Бог тези хора не знаят нищо…

Животът на тибетските отшелници е много странен — те се затварят в някоя тъмна стая за месеци, години или за цял живот. Затварят се така, че да не видят слънце, и никога не излизат навън. В тъмното постоянно въртят молитвено колело в ръката си, като че ли се намират в гроба. Обикновено са в малки килии, в които има дупка и през нея им подават храна. Опитах се да заговоря един такъв затворник, но нямаше резултат. Най-многото, което можах да направя, беше да пъхна през дупката части от Божието слово с надеждата, че ще ги прочетат, ако някой ден излязат на видело.

…Този път посетих 48 места в Тибет, като всеки ден ми се падаха средно по 15 километра път. Бих желал да кажа по нещо за всяко едно селище, посетено от мен, но няма място за повече от този кратък отчет… В Церинг има едно момче, което добре знае индийски и много искаше да дойде с мен в Индия, но майка му не го пусна. Надявам се идната година да дойде и като получи повече подготовка, ще бъде добър работник сред народа си в Тибет. Така че семето на Божието слово, което е посято по време на това пътуване, чрез Божията благодат ще порасне и в определеното си време ще даде изобилен плод.“