Скитниците
Всеки млад Божий служител трябва да се научи да поробва тялото си, и през ранните дни на своето обучение да мине през необходимата дисциплина. „Ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я…“
Бог започва да се справя с апетита на Рийс към храната. Това се случва по времето, когато той има големи проблеми заради една конференция, която се проваля поради нападките на неприятеля. Господ иска от него да прекара един ден в молитва и пост, което е нещо ново за него. Свикнал на уютен дом и четири солидни яденета на ден, той е изненадан, когато разбира, че трябва да се лиши от храна, и е неспокоен. Дали само един път ще му се случи това? Ами ако Бог го накара да се лишава всеки ден от храна?
Когато става време за обяд, той коленичи в спалнята си, но не успява да се помоли. „Не знаех, че съществува в мен такава похот“, казва той по-късно. „Моето неспокойствие беше доказателство за властта, която храната имаше върху мен. Ако не е така, защо спорех?“
В един часа майка му го вика и той й казва, че няма да обядва. Но тя втори път го вика, както всяка майка би направила, и настоява: „Няма да ти отнеме време“. Приятната миризма от стълбището е много силна и той слиза долу. Но след като се нахранва и се връща в стаята си, осъзнава, че не може да застане в Божието присъствие. Той вижда непослушанието си към Святия Дух. „Почувствах се като човека в Едемската градина“, казва той. „Отидох в планината и вървях доста време, проклинайки „стария човек“ в себе си. Имах чувството, че ако Бог иска да ми отнеме обяда до края на живота ми – Той щеше да има пълно право да го направи. За някои хора това може да изглежда нищо, но когато станеш Божий проводник, по никакъв начин не можеш да си непокорен или да вмъкваш собствените си разбирания. Много плаках – струваше ми се, че Бог никога вече няма да ми позволи да се върна в Неговото присъствие, докато Той каза: „Ще ти простя, но не без наказание. Ще издигаш ръцете си, като се молиш от 6 до 9 часа“. (Изход 17:11-12; 1 Тимотей 2:8). Колкото човек е по-близо до Бога, толкова по-ужасен изглежда и най-малкият грях.“
Много дни след това Рийс не вечеря, но прекарва времето с Бога. Както казва по-късно: „От момента, когато имах победата, не ми беше вече трудно да го правя; това е едно стъпало до следващото Божие възвание. Когато искаме нещо, умът ни е в него, но когато се издигнем над него, Той може да ни го даде обратно, но ние сме вече безразлични към това нещо“.
Тези уроци го подготвят за следващото поръчение. Господ му възлага грижата за скитниците, които се намират в неговия район. Те се скитат без дом и без работа от едно място на друго. Рийс ще трябва да помага на всеки скитник, който идва в мисията. Божествената любов към незаслужаващия грешник трябва да се изяви на практика. Святият Дух им обяснява какво трябва да правят: да дадат на всеки човек нов комплект дрехи, да му намерят жилище и работа и да му плащат наема, докато получи първата си заплата.
„Бяхме повикани да изпълним Исая 58 глава на практика“, казва Рийс. „Да разделяш хляба си с гладния, да въвеждаш в дома си сиромаси без покрив; и когато видиш голия, да го обличаш. В първата си любов ние упреквахме всички, които не вярваха, че Библията е истинна, и Святият Дух сега ни заставяше да покажем на практика нашата вяра! Проповедта на планината постановяваше законите на небесното царство и ние трябваше да ги изпълняваме до край. „На тогова, който би поискал да ти вземе ризата, остави му и горната си дреха… Дай на оногова, който проси от тебе… обичайте неприятелите си…“
Не след дълго разбрах, че целта на Святия Дух е да ме доведе на тази висота в живота да мога да обичам непривлекателните. Моето себично естество и естествена любов трябваше да се превърнат в Божествено естество и любов, преди да започна да обичам един скитник като собствен брат. Помагането на хората в селото е сравнително по-лесно, отколкото да помагаш на скитниците, защото те обикновено бяха хора, които не искат да си помагат, и често пъти не оценяваха помощта, която им се оказваше от другите. Но аз трябваше да се отнасям към всеки точно както бих се отнесъл, ако е мой собствен брат.“
В деня на това поръчение те за пръв път виждат един скитник в събранието. Той се скита по пътищата с месеци без работа и без жилище и когато минава наблизо, чува, че вътре се пее. Той е изумен от приема, който му оказват. Един от вярващите му дава подслон и му намира работа. След два дена идва друг. „Известията на милост са като радиото“, казва Рийс, „разпространяват се за кратко време. Дойдоха повече скитници, отколкото очаквахме. Не трябваше да им пречим; ако идваха от само себе си, не смеехме да ги връщаме. Не ги наричах скитници – предпочитах името, с което Спасителят ги наричаше, и ги наричах блудни синове. Разбрах от 1 Йоан 4:20, че не можеш да обичаш Спасителя ни най-малко, ако не обичаш най-нищожния, за когото Той е умрял.“
Във всичко това Святият Дух води Своя слуга все повече и повече в тайната на застъпничеството – отъждествяване на застъпника с онези, за които се моли. Той го е повикал да се сближи с Уил Батери и това докосва гордостта му. Задължава го да изплати задълженията на Джим Стейкс, което докосва парите му. Сега Той го вика да споделя физическите страдания на нуждаещите се, което засяга тялото му. Трябва да разбере как те се чувстват и да седи там, където те седят. Скитниците имат оскъдна храна и Бог го призовава да слезе на тяхното равнище. Държавата осигурява по две яденета на ден на скитници и Господ казва на Рийс да живее на същия принцип, по две яденета на ден с хляб, сирене и супа. Обедният пост е подготовка за това.
Разбира се, най-голямата трудност е в собствения му дом, където майка му ни най-малко не желае да го остави да живее така, докато работи тежка работа в мината. Обаче той настоява, като се основава на пасажа за четиримата младежи във Вавилон, които след дните на въздържание изглеждаха „по-красиви и по-пълни“ от останалите. Майката е принудена да се примири, но с майчина изобретателност слага всичката хранителност, която може, във вечерната супа…
Сутрин той закусва в 6.30 часа, а другото ядене е в 5.30 часа вечерта, след дневната работа в мината преди да тръгне за селото. В началото борбата е и физическа и умствена – да ядеш на същата маса с другите и да имаш различна храна. „Голямо беше съмнението какъв ще бъде краят на това“, казва той, „и каква е моята цел. Нито те, нито аз бяхме срещали човек да пости, и те мислеха, че „експериментът“ скоро ще свърши. Но за по-малко от две седмици Господ така промени апетита ми, че аз предпочитах тези две яденета на ден, отколкото четирите, на които бях свикнал. Това силно желание за храна беше отнето от мен, и през цялото време здравето ми беше по-добро от на когото и да е. Нито веднъж не почувствах главоболие и тялото ми беше от здраво по-здраво“. Той живее така цели две години и половина.
Задоволяването на нуждите на скитниците в скоро време глътва всичките доходи на малката група в мисията и те са принудени да живеят с още по-силна вяра. Притчата за приятеля през нощта е много реална през онези дни, с единствената разлика, че той отива само един път да безпокои приятеля си, а те са принудени да ходят всяка вечер! „Те доказваха“, казва Рийс, „това, което Еван Хопкинс обясняваше за трите положения: да водиш борба, да сграбчиш и да почиваш. Примерът на Еван Хопкинс беше за корабокрушенците. Те се борят с вълните и се нуждаят от помощ. В положение на сграбчване, те се държат за кораба; те са спасени, но не могат да помогнат на никого, защото и двете им ръце са заети. В положение на почивка – те седят в кораба и двете им ръце са свободни, за да помагат на другите. Трябва да сме винаги в положение на почиваща вяра. След много трудни опитности ние намерихме почиващото място. Бяхме като сервитьори в ресторант. Не беше наша работа дали ще дойдат 15 или 20 души – знаехме, че Управителят няма да пропусне да ни снабди с това, което е нужно. Казахме на Господа да изпрати, колкото Той иска! Плащахме сметката на бакалина всеки две седмици, като се събирахме и изпразвахме джобовете си. Един път, когато знаехме, че сметката е голяма, наш болен брат, който не печелеше пари, каза: „Срам ме е, че имам само 4 и половина пенса. Да ги дам ли?“ Отговорът беше: „Дай ги. Това ще бъде като лептата на вдовицата.“ Влязохме в магазина, дадоха ни сметката и видяхме, че 4 и половина пенса попълваха точната сума. Тази вечер ние се научихме да не презираме малките подаръци. Много пъти парите идваха до последната стотинка и това ни даваше повече радост, отколкото ако бяхме имали 10 лири в повече.“
За три месеца групата помага на много от скитниците. Всеки получава по един нов комплект дрехи, намерена му е работа и е настанен в добро жилище. Една вечер 16-тина от тях присъстват на събранието, добре облечени и пеят: „Все добре е за мен“.
Но само онези, които са вършили такава работа, могат да знаят колко струва това. Има случаи, когато същият бездомник се връща, след като му е даден нов костюм. Той го е продал и идва за друг! Една възрастна жена, много изпаднала поради пиянство, се разхожда из улиците. Намират й жилище, но когато се разболява от пневмония, нито сина й, нито дъщеря й искат да се грижат за нея. Рийс Хауелс остава при нея цяла нощ и като се връща у дома на другата сутрин, дори майка му го упреква, че е стоял цяла нощ да гледа „тази стара грешница“.
При друг случай той намира къща за едно семейство скитници и работа на бащата. Когато друго семейство пристига за помощ, той моли първото да си поделят къщата с тях, тъй като е доста голяма. „Няма да приемем скитници в нашия дом!“ – е отговорът, който той получава. Без да каже дума, той излиза и търси друго място за тях.
„След много месеци в това училище на вяра“, казва Рийс Хауелс, „Святият Дух изпълни сърцата ни с такава любов към тези хора, че предпочитахме ние да сме лишени, а не те. Бяхме за тях като бащи. Преживяхме много разочарования, но им беше позволено да ни разочароват, защото това беше част от обучението ни. Някои не оценяваха добрината, но често огорчаваха Святия Дух и потъпкваха кръвта на Завета. Но имахме достатъчно доказателства, за да затворим устата на критиците, които бяха доста.“