Ранни години

Рийс Хауелс е роден на 10 октомври 1879 г, шестият в семейство с единадесет деца. Малката им къщичка, измазана с вар, още стои на улица Ландило в село Бринаман, Южен Уелс, където Тома и Маргарита Хауелс отглеждат своите три момичета и осем момчета. Чудно, как е могла тази къщичка да ги побере!

Първите години на семейството са много трудни. Бащата на Рийс работи в железодобивна фабрика, а след това в мина за въглища. Неговата заплата – единствения доход на семейството – е 2 шилинга и 3 пенса на ден, а по време на стачка не получава нищо. По-късно той отваря в селото едно магазинче за продажба и поправка на обувки. Животът им става по-лек едва когато по-големите деца напускат училище и отиват да работят. Но те са едно щастливо семейство, защото благочестието и любовта преобладават в този дом. Едно от най-дълбоките впечатления в живота на младия Рийс е майчината му любов, особено когато наблюдава нейните непрестанни грижи за трите по-малки деца, които по-късно са им отнети.

Единственото си образование децата получават в селското училище. По това време се счита, след 13 годишна възраст децата могат да работят. Повечето от децата започват работа в местната тенекеджийска фабрика в долината край селото. Когато Рийс е само на 12 години и носи храна на братята си във фабриката, управителят го пита дали не би искал да поработи малко. Нямало да го записва в списъка на работниците, но щял да му плаща на името на брат му Моисей. Така на 12 години Рийс приключва с училището и следващите десет години прекарва в тенекеджийската фабрика. Той се оказва добър работник. Работата му налага да работи дванадесет часа на ден – става в шест сутринта и в шест вечерта се прибира у дома.

Най-очебийно, обаче, още в ранните години на Рийс, е неговото съзнание за Бога. Като че ли едно невидимо Присъствие го осенява още от рождението му. Онзи, Който отдели Павел още от майчината утроба, призовава и Рийс чрез Своята благодат. В това отношение дядото и бабата на Рийс имат най-силно влияние върху неговите първи години. Техният дом също е една малка варосана къщичка в планината, наречена Пентуин. „Да прекрачиш прага й“ – казва по-късно Рийс – „значеше да минеш от земята в небето“. Те приемат Христа по време на съживлението през 1859 г. Рийс винаги смята, че тяхното благословение е върху него.

Бащата на семейството е мъдър човек, който отглежда децата си с разкази от Библията. Рийс е много възхитен от хора като Йосиф и Давид, които са служили на Бога със страх още от младини. Най-ранните спомени на Рийс са от тези вечерни четения – историята за Спасителя, Неговото раждане, живот и смърт заема първо място над всичко друго и това го пази да не си служи с името Му напразно или да греши против Него.

Обикновените светски удоволствия не го привличат. Готов е да извърви много мили, за да чуе някой проповедник и да се намери под Божието влияние, но не и за да слуша концерт. Само веднъж присъства на мач. Когато тълпата вика и крещи около него, той разбира, че мястото му не е там, и се заклева никога вече да не стъпи на мач. И наистина, никога не отива.

Апостол Павел заявява, че е служил на Бога както бащите му, с чиста съвест. Рийс изглежда е друг такъв пример. По-късно той казва: „Не се увлякох в греха. Винаги имаше нещо, което ме спираше. Някои хора изглежда са много по-чувствителни към греха, отколкото други, даже преди новорождението си. Веднъж опетних съвестта си, когато баща ми ме изпрати да занеса обувките на един клиент. Аз му поисках 1 шилинг и 10 пенса, а цената беше 1 шилинг и 9 пенса, и похарчих 1 пени за ябълки. Въпреки, че изповядах греха си на баща ми, никога не съм го забравил – особено когато видя ябълки! Понеже това беше страшно изобличение за мен, аз бях предпазен от по-големи грехове.“

На 13-годишна възраст Рийс става член на църквата и решава, според светлината, която има, „да живее съгласно учението на Спасителя“. Тази мисъл му се втълпява от четене на книгата „По Неговите стъпки“ от Шелдън.

Приятелството с други младежи във фабриката изобщо не променя неговите вкусове. Големият град Суонси се намира само на около 20 мили. Но той казва: „Градският повърхностен живот никога не ме привличаше. Театърът не ме изкушаваше – не обичах тези места. Чувствах се у дома си, когато бях на молитвено събрание и в църквата. Природата – хълмовете, долините и потоците ме привличаха. Неделя сутрин беше най-чудното време за мен – тишината, мълчанието в природата. Чувствах, че мога да срещна Бога всяка вечер, защото животът ми беше чист и в Уелс имаше стотици хора, които живееха като мен“.