Призван на неизвестен живот

Не след дълго се появява нова нужда от застъпничество. Въпреки, че много пияници в селото са новородени, има още някои, които трябва да се доведат при Христа. Те посещават събранията и показват желание да следват Господа, но са такива страшни роби на пиенето, че лукавият продължава да ги държи. Необходимо е пак „да се върже силния човек и да се ограби покъщнината“. В действителност, застъпничеството се оказва първата стъпка на откъсване от обществения живот към един неизвестен, скрит живот.

Всеки ден след работа в продължение на три години Рийс Хауелс отива в мисията. Провеждат пет вечерни събрания в седмицата, а другите две вечери са посветени на посещения. Той работи в мината от седем часа сутринта до четири и половина след обяд и след това минава по две мили на отиване и на връщане. Няма време да посещава други събрания, тъй като почти никога не оставя своите в селото, освен за събора в Ландриндод. Работата върви така добре, че много хора идват от околностите на вечерните служби и това е едно постоянно съживление. Външното въздействие върху селото е такова, че докато три години преди това пивоварницата е изпращала два вагона и една кола с бурета бира на всеки четиринадесет дена, сега пристига само една кола пълна до половината.

Трудността пред Рийс Хауелс е да намери време за молитва. Всъщност има една възможност – по пътя за мисията и обратно – едната миля се минава през пуста общинска земя. Той винаги гледа да върви сам през това място и след като отминава последната къща, сваля шапката си и продължава пътя си в молитва. По онова време обществото държи хората да са с покрита глава, когато са навън, но когато се намира сам, Божието присъствие е така реално, че той винаги сваля шапката си. Това става така обичайно за него, че той никога не минава общинската земя без да свали каскета си, и когато се връща късно вечер, след като лампите в града са изгасени, върви така постоянно. Но колкото и да ни се вижда чудно това сега, тогава нищо не може да го накара да върви без шапка през деня!

Този привидно незначителен навик е първото нещо, което Святият Дух употребява, за да го направи мъртъв към влиянието на обществото. Една неделя сутрин, в много ранен час, той е на молитва пред Господа и казва: „Славата на тази сутрин беше много по-бляскава от светлината на слънцето. Имаше такова спокойствие и тържествено мълчание, че почувствах мястото като свято. Чувствал съм го и друг път, но тази сутрин беше много по-силно. Тогава Господ ми показа, че мястото на пребъдване в молитва, на което ме е призвал, е да бъда в състояние на молитва цял ден. За пръв път не трябваше да взимам шапката си! Да ходя така през града до мисията беше невъзможно. Не можех да го направя. Никога! Славата скоро си замина и уви, тъмнина ме обзе! Как ми се искаше да не излизам тази сутрин. Даже постът не можеше да се сравни с това. Само в къщи знаеха за моя пост, а това щеше да стане зрелище за целия град. Никога не бяха виждали човек навън без шапка!“

Когато идва време да отиде в мисията, Святият Дух му казва, че ако не послуша, не може да отиде. Докато е на колене, Господ го пита кои са причините да не се подчини. Иска ли да излезе от Божието присъствие? Разбира се, не. Единствената причина е, че влиянието на обществото е по-силно, отколкото може да понесе. Господ му казва, че точно за това го кара да го направи и че не трябва да проповядва да станем мъртви към света, докато самият той няма победа над него. „Колко малко светлина има в нас, когато мислим, че сме умрели за света!“ – коментира Рийс Хауелс. „Имах обичай да се смея на един човек, който носеше шапката на „Армия на спасението“, но в този момент бях съгласен Святият Дух да ми позволи да нося дори такава шапка! Но Той не позволяваше компромис и аз трябваше да кажа: Аз съм роб. Помогни ми!“

„Бях горе и се молех“, казва той, „като се опитвах да получа колкото се може повече сила. Но Господ ми се струваше много далече. Често пъти в изпитание ни се струва, че Бог се е оттеглил.“

Майка му разбира, че е закъснял, и го чува да слиза по стълбите. Тя го посреща, държейки шапката му в ръката си, като я четка с майчинска любяща грижа. „Когато й казах, че няма да взема шапката си“, казва той, „помислих си за думите на стария Симеон към Мария: „меч ще прониже душата ти“. Какво ли чувстват родителите, когато виждат някои от синовете им да поемат странен път в живота!

Няма никога да забравя този ден, когато вървях през града, минавайки покрай хора, които отиваха в други църкви. Кажи сега, че си умрял за света! Всеки нерв в мен беше чувствителен към влиянието му! Не се чувствах по-добре от един сляп човек. Като че ли дяволът бе събрал всичките сили на пъкъла, за да атакува това просто послушание. Само по себе си то е нищо; но бях призван да прекарам деня в молитва и това значеше едно малко отделяне от света. О, какви дълбочини се крият в това почтено себично естество! Какво облекчение почувствах, когато стигнах в мисията. Това беше като град за прибежище от отмъстителя, а след изпитанието винаги имаше радост“.

Но молитвената позиция трябва да се подържа не само в неделя. Било че работи, ходи или върши нещо друго, душите, за които той се моли са в сърцето му: а това значи всеки ден да върви без шапка. „До голяма степен имах победа“, казва той, „но беше истинска смърт да вървиш на работа без шапка. Обаче след време стана по-трудно да не слушам, отколкото да съм послушен, и хората свикнаха“.

Като го отделя за Себе Си, Господ го приготвя за нещо по-голямо. Той ще го повика съвсем настрана от общественото служение. Но следващата стъпка е предшествана от една атака на лукавия над неговия близък приятел и съработник в мисията. Те се обичат и „по природа“, казва Рийс Хауелс, „той е един от най-любящите хора, които съм срещал. Като Аполос е красноречив и силен в Словото“. Но неприятелят, чрез някои вярващи, започва да говори на приятеля на Рийс, че докато работи с него в селото никога няма да има успех. Трябва да има своя собствена мисия. Господ показва на Рийс Хауелс сериозността на тази атака и че той е единственият, който може да избави приятеля си: „Единственото нещо, което можеш да направиш, е да му дадеш това, което неприятелят му казва, че никога няма да получи. Защо не оставиш ръководството на мисията на него? Отдръпни се и стани застъпник за него. Моли се мисията да има по-голям успех в неговите ръце, отколкото в твоите“. И Той му припомня, че това е едно от нещата, които му е говорил преди години в Ландриндод.

Рийс започва мисли как ще се отрази това на живота му. „Три години давах всичкото си време, пари, всичко за мисията“, казва той, „и всяка вечер бях там. И сега, когато очаквахме големи неща, Господ искаше да се отдръпна и да помагам на приятеля си, както по-рано той ми е помагал. Мисията растеше и щеше да стане още по-известна, и естествено хората щяха да припишат целия успех на приятеля ми. Те нямаше никога да видят или да си спомнят, че е имало нужда някой да постави основите. Три дена аз не бях готов да приема, но знаех, че ще бъда освободен. Това е Божият начин да дари човека с много радост в скрития живот, така както в един явен, успешен живот. Ако целта в живота ми беше да върша Божията воля, можех наистина да кажа, че при всяко положение ще ми бъде радостно“.

Бог прави нова дълбока промяна в неговото естество. Както Йонатан, той успява да обикне човека, който заема неговото място. Той разказва на приятеля си как Господ го води, и че мисията ще бъде вече негова, а той ще се моли за него. „Господ ще спаси души чрез теб, и аз ще се моля за теб. Искам мисията да има по-голям успех чрез теб, отколкото имаше чрез мен.“