Поръчението за отиване при всеки човек
През есента на 1934 г училището преживява едно чудно време. Рано сутрин Рийс Хауелс прекарва много часове насаме с Бога, разглеждайки четирите евангелия, и получава изобилна светлина от Святия Дух относно живота и личността на Спасителя. Той идва на сутрешните събрания направо от Божието присъствие и Елизабет, която познава действията на Духа с него, има съзнанието, че Господ го приготвя за нещо.
На втория ден от Рождество сутринта Святият Дух започва да му говори по-рано отколкото друг път – преди още да е станал, и Елизабет, която е също будна, го чува да повтаря: „Всеки човек, всеки човек.“ В три часа сутринта той има чувството, че Бог иска да му каже нещо определено, затова се облича и слиза в стаята си. Там Господ го пита дали вярва, че Спасителят иска да се изпълни Неговата последна заповед? „Вярвам“, отговаря той. „Тогава вярваш ли, че мога да дам евангелието на всеки човек?“ Той отговаря: „Вярвам, Ти можеш. Ти си Бог.“ Тогава Господ казва: „Аз живея в теб. Мога ли да разчитам на теб?“
Години поред Рийс Хауелс се моли да бъде занесено благовестието по целия свят. Преди да отиде в Африка, Святият Дух му припомня Божието обещание към Своя Син в Псалом 2:8, и той не пропуска нито ден без да се моли Спасителят да има „народите за Негово наследство и земните краища за Негово притежание,“ и приемането на Божието призвание в Африка е до голяма степен отговор на неговите молитви. Той е развълнуван от обяснението на Андрю Мъри върху Словото на Спасителя в Матея 9:38 – „Затова, молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата си“. Андрю Мъри посочва в този стих, че броят на мисионерите зависи от това доколкото някой е послушен на тази заповед и се е молил за работници; и Господ призовава Рийс Хауелс да се моли. Това в последствие става един от Божиите пътища да го приготви за създаването на Библейското училище.
Но тази нова заръка от Господа не е обикновено съгласяване с общата заповед да се благовества на всеки човек. Това означава, че той и всички, които я приемат с него, ще бъдат слуги – закрепостени до края на живота си към тази единствена задача – да се застъпват, да вървят, да служат на хората, които благовестват. Святият Дух обяснява на Рийс Хауелс, че през следващите тридесет години Святият Дух ще намери 10,000 свидетели от целия свят – мъже и жени, които Той ще изпълни, и които ще Му позволят да бъде Господар в тях за изпълнението на тази задача, така както преди години той самият е станал притежание на Господа. Ще има нужда от голяма материална подкрепа, но Онзи, Който е дал милиони на Давид за храма, може да даде също на онези, които строят далеч по-скъпоценен храм, „храм неръкотворен, вечен на небесата“.
Рийс Хауелс излиза от стаята си с бреме, което никога не се отмахва – „На всеки човек“. Той говори това слово пред персонала и учениците и новогодишният ден в 1935 г започва с пост и молитва. Божието присъствие се чувства много реално, те не омаловажават огромността на задачата и едно дълбоко, растящо убеждение обзема мнозина, че Бог ще извърши нещо ново – както Спасителят дойде в този свят да извърши изкупление за всеки човек, така Святият Дух идва да направи познато това изкупление на всяка твар и Той ще го извърши в тяхното поколение. В нов смисъл светът започва да става тяхна енория. Те започват да очакват от Бога да им възлага молитви, които да допринесат за достигне на благовестието до всеки човек. Поемат отговорността да се молят за страни и народи, както и за отделни мисионери и общества. Училището става „дом за молитва за всички народи“. Те трябва да се изправят срещу неприятеля и да водят борба за свободата на благовестването. Бог приготвя свой инструмент – една група, която да воюва на колене.
От времето на специално посвещение на 29 март 1936 г, когато много от персонала и учениците полагат живота си на Божия олтар за застъпничество, Святият Дух работи в училището. Кулминационният момент идва на Нова година – 1937. За училището това е една истинска петдесятница. Доктор Кингсли Приди, член на персонала и сега директор на училището, дава следното описание на тези дни:
„През коледната ваканция на 1936 г времето беше посветено на молитва. Като наближаваше Нова година на 1937 г, се чувстваше едно растящо съзнание за Божието присъствие. Тогава чухме как Святият Дух се е изявил в славата на Своята Божествена Личност на някои от ученичките, че те са плакали пред Него с часове – сломени от покварата на собствените си сърца, изявена чрез светлината на Неговата святост. Едно страшно чувство на Божията близост се разнесе из цялото училище. Имаше тържествено очакване. Припомни ни се за 120 души в горницата на петдесятницата. Като тях, ние желаехме да прекараме времето си само „в молитва и моления“ – съзнавайки, че Той щеше да извърши нещо. И през следващите дни Той дойде.
Той не дойде като фученето на силен вятър. Постепенно Личността на Святия Дух изпълни всички наши мисли, Неговото присъствие изпълни мястото, и Неговата светлина като че ли проникна във всички скрити вдлъбнатини на нашите сърца. Той говореше чрез директора във всяко събрание, но в тишината на нашите стаи Той откри Себе Си на мнозина от нас. Чувствахме, че Святият Дух е бил истинска Личност за нас и преди; доколкото знаехме, ние Го бяхме приели и някои от нас познавахме много от Неговите действия в живота си. Но сега откровението за Неговата Личност беше толкова изумително, че всичките ни минали опитности бяха нищо. Нямаше видимо явление, но Той се изяви така реално на духовните ни очи, че това беше една опитност „лице с лице.“
В светлината на Неговата чистота най-отчетливо видяхме не толкова греха си, колкото себето. Видяхме гордостта и себичните подбуди, намиращи се под всичко, което сме вършили. Страст и самосъжаление там, където никога не сме ги очаквали. И трябваше да изповядаме, че не знаем нищо за Святия Дух като пребъдваща Личност. Знаехме, че нашите тела са предназначени да бъдат храм на Святия Дух, но когато Той постави въпроса: „Кой живее в тялото ви?“, не можехме да кажем, че Той живее. По-рано бихме казали така, но сега Го видяхме. В Своето естество Той е точно като Исуса. Той никога не би живял за себето, но винаги за другите. Бяхме хора, напуснали всичко, за да следват Спасителя, и бяхме оставили всичко от добрините на този свят, за да влезем в живота на вяра, и доколкото знаехме, бяхме отдали напълно живота си на Онзи, Който умря за нас. Но Той ни показа, че „има голяма разлика между твоето отдаване в Моите ръце и Аз да живея Моя живот в твоето тяло“. И това, което Святият Дух искаше от нас, беше нашата воля и тяло. „И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива …“ (Римляни 12:1). Струваше ни се, че никога не бяхме виждали този стих по-рано. Той го направи така ясен, че не искаше служение, а жертва. „Нашият Бог е пояждащ огън“, и ако Святият Дух заемеше тези тела, тогава Неговият живот щеше да изгори всичко там, което е наше. Често пеехме „Искам да бъда като Исуса“, но когато дойде предложение от Лицето, Което е както Спасителя, да дойде и да живее този живот всеки ден и всеки час в нас, ние открихме колко сме били неискрени. Колко много имаше още в нас, което още искаше да живее своя собствен живот – което се отдръпва с ужас от тази присъда на смърт! Тогава започнахме да разбираме значението на думите на Спасителя в Лука 9:24: „Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси.“
Защо се изяви Той по този начин на нас? Той направи това съвсем ясно. Защото имаше едно дело да се извърши в света днес, което само Той можеше да свърши (Йоан 16:8). Не е чудно, че Учителят каза на своите ученици да не напускат Ерусалим, докато не получат „Обещаното от Отца. “ Но когато Той дойде, те трябваше бъдат Негови свидетели в Ерусалим, и в цяла Юдея и в Самария и до края на земята.
През тези дни на посещение бяхме прострени пред Неговите нозе. Мислехме, че има някаква сила в нашето отдаване, и че с хиляди други ще бъдем хората, които ще евангелизират това поколение. Но сега Той е дойде и ние бяхме вън от това – освен доколкото нашите тела биха станали храмове, в които Той ще пребивава и чрез които ще работи. Той каза: „Не дойдох да ви дам радост, или мир, или победа. Не съм дошъл да ви дам някакво благословение. Всичко, от което се нуждаете, ще намерите в Исуса. Но Аз дойдох да ви сложа на кръста, за да живея в тялото ви заради един изгубен свят.“ (Колосяни 3:3; 2 Коринтяни 4:10; Галатяни 2:20).
Той ни предупреди, че изпитанията преди тази задача да се изпълни ще бъдат толкова големи и атаките на Сатана толкова свирепи, че „плът и кръв“ никога не ще могат да устоят. Той ни показа, че в навечерието на разпятието, когато дойде истинското стълкновение със силите на тъмнината, само Спасителят устоя. Ние видяхме как всеки един от учениците отпадна в този час – въпреки цялото им отдаване, всичките им обещания и преданост към Учителя. И взирайки се в бъдещите години – мрака на последните дни от този век, крайната борба между небето и пъкъла за царствата на този свят – виждахме само Едно Лице, Което е „способно за това дело,“ славното Трето Лице на Божеството в онези, в които Той можеше да обитава.
Един след друг Той ни срещна. Един след друг ние плакахме със сълзи на разкаяние пред Него. От всеки един дойде вик, както Исая, когато „видя Господа“, „Горко ми, защото загинах… нечист!“ Един по един, волята ни беше пречупена; ние се предавахме на Него безусловно. На всеки един дойде славното осъзнаване – че Той е влязъл; и чудото на тази привилегия просто ни съкруши. Разбрахме, че разпъването е бавна смърт и че Той ще има много работа с нас преди наистина да бъде в състояние да извърши делото Си чрез нас. Но знаехме едно нещо – Той е дошъл и никога няма да ни изневери, и победата е винаги Негова.
Неговото посещение имаше много по-голямо значение за света, отколкото за нас лично. Ние Го видяхме като Онзи, за Когото „народите са като капка от ведро, и се считат като ситен прашец на везните.“ Прострени пред Него, ние можехме само да кажем със страхопочитание в сърцата: „Святи Душе, Ти си дошъл да разклатиш света.“ През тези дни нямаше никаква възбуда, никакъв ентусиазъм на плътта. Когато Неговата сила дойде върху нас след 29 март ние бяхме възторжени, пеехме и славехме Бога на висок глас. Но през тези дни имаше такова благоговение пред святото величие на Неговата Личност, че едва издигахме гласовете си в събранията. Даже земята отвън изглеждаше изпълнена с Неговото присъствие. Излизайки заедно изведнъж усещахме, че говорим шепнешком. Ставаше късно, но никой не мислеше да спи, защото Бог е там. Струваше ни се, че това е предвкусване на святия град – „нощ не ще има вече.“ Два и три часа през нощта често изглеждаха като полунощ в общение и в молитва с някои, които „се предаваха“, или пребъдвахме пред Бога в затишието на сърцата си. Неговото посещение трая около три седмици, въпреки, че за слава на Бога, Той дойде да „пребъдва“ и продължи с нас до сега.“
Чрез слезлия огън върху жертвата, Духът запечатва за Себе Си една група застъпници за всяко творение. Преподаватели и учители, доктори и медицински сестри, домакини и служащи, градинари и механици – техните задължения са различни, но тяхното поръчение – едно. Много от учениците остават като част от този молитстваща и работеща група. Има времена в Божиите отношения със слугите Си, когато Той отделя настрана не само отделни хора, но групи, кръстени от един Дух в едно тяло за една Божия определена цел.