Повикан да напусне работата си
Трудно можем да разберем как през тези три години на интензивна борба и много победи в Духа, Рийс Хауелс е работил всеки ден най-тежките работи, които човек може да върши – долу в мината, да копае въглища. Неговият живот не е този на монах, а живот в Духа сред света, но не и от него. Когато слиза в мината – време от десет до петнадесет минути, през което мъжете привикват на тъмнината – ако той се намира между тях, нито една мръсна дума не излиза от устата им. Впечатлението, което прави на мнозина от тези младежи долу в мината може най-добре да се прецени от един случай десет години по-късно, когато той се връща в Бринаман след африканската си мисионерска дейност. На едно многолюдно събрание в неговата родна църква, предната редица е заета от същите мъже, мнозина от които рядко влизат в църква. Един млад миньор – Томи Хауелс, който наскоро се е покаял – така е засегнат от практическата реалност, която вижда в този живот „пълен с вяра и Святия Дух“, че в това събрание сърцата им се свързват както на Йонатан и Давид, и през всичките следващи години Томи става негов предан съработник и партньор в молитвата.
Но сега Рийс Хауелс е повикан да се откъсне още повече от своя затворен, скован живот. Той излиза на разходка из любимата си планина, където тишината често пъти е за него врата към небето, и Бог му говори: „За седем часа на ден ти взимаш по два шилинга на час. Но няма защо повече да работиш за един земен господар. Не искаш ли да се откажеш от тези седем часа на ден и да работиш за Мен?“ Рийс Хауелс застава на едно дървено мостче над потока и Господ го пита: „Обещаваш ли Ми, че няма да разчиташ на никого да се грижи за теб? Ако си съгласен – вдигни ръката си и повтори: „Няма да взема ни конец, ни ремък за обуща от някого, освен ако Господ ми каже“.
Както Авраам взима това решение, когато отказва плячката, на която има право, да не би мъжете да кажат, че благословението му произлиза от света, така Бог иска от слугата Си да вземе същото решение за останалата част от живота си. На този мост той вдига ръката си и дава тържествено обещание, като прибавя: „Наистина вярвам, че Ти можеш да се грижиш за мен по-добре от минната компания“. Това не е недостойно решение, защото Рийс Хауелс отдавна не взема активно участие в мисията и между братята християни, което би заставило хората да му дават. В момента, когато дава това обещание, Господ му показва същността на нещата, като му казва: „Запомни, че не трябва никога да се храниш у дома, ако не си плащаш, иначе братята ти биха казали, че се грижат за теб“. Не че семейството има нещо против да му помогне, но Господ иска да му каже, че истинският живот на вяра означава всичко, от което се нуждае да получава от Бога и да може да си плаща, като използува всичките си часове за Бога, да не е зависим от човек, още повече от семейството си.
Още един път послушанието му към Бога ще се изпита с цената на майчиното огорчение. Тя е толкова доволна, че не живее вече като назирей и не върши други „чудновати“ неща, и мисли, че сега ще започне един нормален живот. Така че когато й съобщава новото слово от Бога до него, тя не може отначало да го приеме. Това е истинска борба, която трае няколко дни. „Какво ще каже баща ти?“, пита тя. „Ако ти ни плащаш, ще бъдеш като квартирант, а не син.“ Но това е обещание пред Бога. „Ако ми позволиш да си плащам храната, ще остана в къщи“, й казва той, „ако не, трябва да напусна след обяд“.
Господ му дава един месец почивка, която той прекарва с Възлюбения на сърцето си. Всеки ден е в планината, където не вижда човешко лице. Това не са дни на застъпничество или носене на тежки товари, а едно живо общение, вдълбочено в Божието присъствие. Той често говори за това време като за едно от най-скъпоценните неща в живота му.
Започва месеца с едно пени и Господ не прибавя нищо към това; така че, като изкачва планината първите няколко дена, дяволът му повтаря всяка сутрин: „Още не си получил отговор на молитвата“. Тогава, една сутрин, като минава през желязната врата, където оставя зад себе си къщи и ниви, Господ му казва: „От момента, когато затвориш вратата след себе си, не позволявай на лукавия да ти говори пак. Няма да имаш нужда от стотинка до деня, когато платиш на майка си“. „И така, аз отвърнах на неприятеля“, казва Рийс, „и му казах, че няма да се моля нито веднъж за пари до края на месеца. Никога не съм се съмнявал, че хората за които съм работил ще ми плащат всяка събота, тогава защо да се съмнявам в Бога? Нито един път не се молих, но живях в поклонение на моя небесен Жених.“
В последния ден на месеца към обед Господ му казва да слезе от планината и да си отиде у дома. Веднага, щом пристига, баща му идва за обяд. Този е последният изпит на новото му призвание на живот на вяра. „Директорът каза, че ти е запазил мястото и можеш да се върнеш, ако искаш“, казва баща му. „Колко глупав човек, защо е направил това?“ – се провиква Рийс. „Но ако нямаш намерение да работиш за прехраната си“, продължава баща му, „кой ще се грижи за теб?“ „Не си ли съгласен, че ако работя за Бога, Той ще се грижи за мен, както този земен господар се грижеше?“ – пита Рийс. „Но можеш ли да посочиш друго лице, което живее такъв живот?“ – пита баща му. „Джордж Мюлер“, отговаря Рийс. „Но той умря. Трябва ли да повикаш мъртвите да ти помогнат?“ „Ех“, казва Рийс, „не вярваш ли думите на Спасителя, Не носете ни кесия, ни торба… работникът заслужава своята заплата?“ Този цитат като че ли убеждава бащата, който само добавя: „Исках само да ти предам думите му“.
Докато говорят, пощаджията пристига с писмо за Рийс. То е от Джон Госет, който му предлага работа в мисията на Лондон сити и му съобщава, че заплатата му ще бъде сто лири на година. Той прибавя: „Тези, които проповядват евангелието, трябва да живеят от евангелието“. Рийс вижда как лицето на баща му се променя. Той сигурно си мисли: „Колко е късметлия, всичко е в негова полза“. „Виждаш ли?“ – казва той на Рийс. „Тези, които проповядват евангелието, трябва да живеят от евангелието!“ „Разбира се“, отговаря Рийс, „и тези, които проповядват вяра, трябва да живеят чрез вяра“.
Победата е спечелена, баща му се смее; за половин час Господ е изпратил нужното избавление. Това е добро начало на четиридесетгодишно молитстване, доказвайки Господната молитва: „Давай ни всеки ден ежедневния ни хляб“.