Едно село, незасегнато от Съживлението
На половин миля от къщата на Джим Стейкс се намира едно село без един единствен християнин. По време на съживлението хората били започнали да се молят, но в скоро време отпаднали. След като Джим Стейкс и жена му са благословени, Господ казва на Рийс Хауелс: „Както изпита голяма радост да помогнеш на тези двама, не би ли искал да помогнеш на цялото село? Когато отидеш там, ще трябва да научиш и един друг урок – ти пръв да страдаш“. Това означава, че той трябва да е като баща, който пръв страда в семейството си, или като добър пастир, който дава живота си за овцете.
Една неделна утрин Рийс Хауелс заедно с приятеля си Джони Луис, Елизабет Анна Джонс – по-късно госпожа Хауелс, и други млади християнски работници, посещават селото. Те никога преди това не са виждали такава гледка. Бурета с бира са поставени на открито, хората пият и играят на комар и други игри. Това място с право било наречено „пъкленият огън“. Но Рийс казва: „имах само една мисъл, че Святият Дух отива там и Той има власт да изпъжда зли духове, да прощава грехове“.
Това е доказано още в първата къща, която посещава. Домакинята не иска да каже, че пече хляб в неделя, и затова оставя хляба да изгори в пещта. Когато Рийс разбира за това, той се връща и казва на жената, че идва да плати щетата, която й е направил, и оставя на масата една златна лира.
Доброто дело има крила и много скоро селяните научават, че тази група млади хора, самите те работници в мина или магазин, идват с нещо повече от приказки. Жената отваря къщата си за събрания и заедно със съпруга си стават първите, които се покайват.
Святият Дух съвършено ясно обяснява на Рийс, че той трябва да покаже Библията с живота си. Тъй като техните дрехи са различни от неговите, той трябва да се облича по-просто, за да не привлича вниманието върху себе си. Рийс си е купил от Америка златен часовник, освен това е дал по един на братята и сестрите си, но не трябва повече да носи своя. „Ако пръв трябва да страдаш, не носи нещо, което тези хора не могат да имат“, му казва Господ. Почти всички в селото са в нужда и Святият Дух му припомня проповедта на планината: „Дай на оногова, който иска от теб“.
Най-голямата промяна настъпва когато Господ докосва главния алкохолик. Дълго време Рийс Хауелс се моли за него, да му се даде възможност да се срещне с него. Този човек вижда Божията любов, изявена към други, но сам той не я е изпитал. И ето че идва благоприятен момент. Някъде извън селото става нещастие, този човек е заплетен в него и случаят стига до съд. Господ казва на Рийс: „Сега е твоят случай. Предложи да му уредиш делото“. Той отива у дома му и го пита: „Ще те улесни ли, ако делото се уреди без съд? Ако другите хора са готови да приемат компенсация, искаш ли да я платя за теб?“ Той онемява. „Голи думи не го засягаха“ – казва Рийс, „но когато видя Божията любов, беше дълбоко докоснат и не удържа повече. Той изповяда, че има голяма вина и започна да идва на събранията.“
Не след дълго повече от дванадесет души се покайват и започват да провеждат редовни молитвени събрания, даже неделно училище. Толкова много хора напускат кръчмите и се обръщат към Господа, че групата благовестители чувстват нужда да посветят цялото си време за тях. През седмицата имат пет събрания, а през свободните вечери посещават семействата. Делото на Святия Дух бързо се разпростира извън селото и в цялата околност. Благовестието е съпроводено с такава сила, че когато Рийс посещава някой дом, хората казват: „Внимавайте, тук някой ще се покае!“
Рийс получава седмичната си заплата от каменовъглената мина. Той има и спестявания, но вижда, че ако продължи да живее така, парите му скоро ще се свършат. Тогава Святият Дух му показва една заповед, която същевременно е и обещание. На богатия младеж Спасителят заповядва: „Продай имота си и дай на сиромасите… и дойди та Ме следвай“. А на тези, които така Го следват, обещава: „Няма никой, който да е оставил къща, или братя, или сестри, или майка, или баща, или чада, или нивя заради Мене и заради благовестието, който да не получи стократно сега в настоящето време“. Рийс разбира, че ако даде една лира, Спасителят казва, че ще получи 100 лири. Може ли това да е истина? Ако е така, той е готов да чака деня, когато ще бъде в крайна нужда.
Един ден той остава само с една лира. Тогава Святият Дух му казва: „Скъсай въжетата и се хвани за обещанията“. Това е Божият апел да се хване за вярата. Но много по-лесно е да дадеш 100 лири от излишъка си, отколкото да се разделиш с последната лира и да нямаш повече спестени пари – за пръв път след 15 години. Рийс разказва: „Дяволът толкова ме съжаляваше, че ми поднесе много силни аргументи. Каза ми, че това е една стъпка в мрака и в случай на конференция или нещо подобно няма да имам възможност да отида, като нямам спестена една лира. Но Святият Дух ми показа, че ако Бог иска да отида някъде, Той със сигурност ще промисли за средствата. Опасността идваше от другаде – докато човек има пари, той не търси Божията воля, както Йона, който имаше пари за кораба да бяга от Бога! Всъщност, не можем да бъдем Божии слуги, докато Бог няма контрол над парите ни.“
И така, Рийс прави решителна стъпка и научава благословената истина, че Бог действа тогава, когато ние не можем. Той разбира, че може да иска от Бога това, което сам не може да даде. Затова, щом Духът му казва, че хората в селото имат нужда от неговите пари, той може да разчита на Бога да посрещне неговите собствени нужди. Първата седмица той има нужда от две лири. „Аз поисках от Господа да направи само това, което сам бих направил, ако имах парите; и това е за Неговото дело. Парите дойдоха, и каква радост изпитах като разбрах, че е свършено с човешките ограничени средства и започват неограничените Божии източници! Божиите обещания бяха заменили парите в банката и ми станаха като текущи пари. Нямаше нужда да нося своето богатство с мен, където и да отида, защото знаех къде е небесното съкровище и как да стигна до него.“
Най-голямото изпитание в селото идва когато стачката става неизбежна. Тя продължава осем месеца с големи изпитания за работниците и Рийс схваща, че и следващата може да продължи толкова време. Под товара на тази загриженост Господ му задава един въпрос. Би ли оставил Святият Дух да извърши чрез него за хората в селото това, което той би извършил за собственото си семейство? Словото обещава, че хлябът и водата са осигурени. Би ли дал той това обещание на селото, че ще им достави хляб, сирене, чай и захар? Той знае, че двамата продавачи му имат доверие повече, отколкото на другите хора в селото. Би ли дал 100 лири? Това е голямо изпитание. В неделя вечер, преди да започне стачката, той решава да говори. Рийс казва в събранието: „Тази стачка може да продължи девет месеца, но никой от вас няма да остане в нужда, защото Бог е обещал. Няма защо да се страхувате или безпокоите.“ Същата вечер на събранието има голямо благословение. „Струваше ни се, че песните отиват в небето и ангелите слизат да ни посрещнат“.
На следващата сутрин Рийс среща един добре познат в селото атеист, който веднага започва да говори, че църквата е безполезна и ругае управата на мината, че е виновна за стачката. „Е добре, какво ще направите вие за страдащите хора?“ – пита го Рийс, след което му казва, какво го е накарал Господ да обещае на хората предната вечер. Човекът не може да продума. Това е християнство, срещу което няма аргумент. Преди да се опомни, вестникарчето пристига с новината, че стачката е приключена.
Всяка вечер, три години по ред, Рийс отива до селото пеша две мили път до там и две обратно след работния ден. Времето никога не му пречи. Една вечер, когато се връща у дома мокър, след като е прекосил пустата местност в проливния дъжд, баща му казва: „И за 20 лири не бих минал от там тази вечер“. „Нито пък аз за 20 лири!“ – отговаря Рийс.