Съдържание Цялата книга на една страница

Бригада без шапка

Скоро след като Рийс Хауелс предава мисията на своя приятел, очакваното писмо от Лондон пристига с покана да бъде гост на Джон Госет през следващата седмица. Първата му мисъл е, че той няма да може да отиде, поради новото си призвание на застъпничество, а то ще продължи три месеца. Той си ляга с чувството, че е направил истинска жертва, но на другата сутрин Господ го пита: „Защо не отидеш в Лондон?“ „Заради застъпничеството“. „Защо, не можеш ли да се молиш в Лондон?“ Святият Дух винаги изпитва същината на себето, което иска да засегне. „Кажи ми истинската причина“, казва Той. Рийс Хауелс трябва да изповяда, че не може да си представи как ще отиде в Лондон без шапка. „Имах победата у дома“, казва той, „но да отида без шапка като гост на хора от ранг беше изключено. Знаех, че Джон Госет никога няма да ми позволи да го обидя. Бях чувствителен към чувствата на другите хора и след неговата добрина бих предпочел да се откажа от каквато и да е сума пари, отколкото да направя това. Колко много извинения дава плътта! Но Святият Дух не приемаше нито едно от тях. Той е замислил всичко това, за да изпита, дали ще слушам Него, а не човек. Понякога хората говорят много лекомислено, че е чест да те смятат за луд поради Христа, но в действителност съвсем друго нещо е да си призван от Святия Дух да го направиш.“

Борбата е голяма. Даже за миг му минава през ума дали не ще бъде по-добре да се откаже от „този живот на отдаване, този живот на робство, това всекидневно умиране“, и да живее един обикновен християнски живот, да проповядва благовестието и да помага на бедните, както много от приятелите му правят. Но Святият Дух му припомня за живота му като мъченик, в който не може да има повече претенции за себе си на земята, отколкото един мъртъв човек. Както винаги, той възразява, но после се съгласява с това, което върши Святият Дух. Той знае, че няма избор и не смее да покаже нежелание, за да не би да загуби привилегията да бъде мъченик.

Божият Дух, „Който никога не настоява“, го привлича с връзките на любовта, като му посочва горчивия кръст, който Господ е носил. Както Писанието казва: „Нямаше благообразие, нито приличие, та да Го гледаме; Той бе презрян и отхвърлен от човеците, поразен от Бога и наскърбен“. „В мисията“, казва Рийс Хауелс, „ние често пеехме:

Слушам зова на Исуса
Дигни кръста свой и следвай Ме!
Аз ще ида след Исуса
Ще Го следвам вярно в пътя Му.
Ще премина през Голгота
Със Христа – през скърби и печал.

Но каква горчива борба беше да вървя с Него сега! Помолих Го да ми покаже в Словото, че Той и преди е призовавал Своите слуги да вършат подобно нещо, в случай, че Джон Госет и приятелите му поискат да им дам примери от Словото за това, което върша. Казах на Бога, че ако ми даде такива примери, ще отида. За миг Той ми посочи Йоан кръстител и Илия: единият облечен само с камилска кожа и се храни с акриди и див мед; а другият прекарва три и половина години в пещера и в дома на една вдовица, където всеки ден яде последното ядене. Това е техният път от кръста до силата.

Господ винаги ме притискаше до стената и тогава се смеех и казвах: „Да, Господи, Ти ми помогна!“ Така аз приех волята Му, но този път малко негодувах и когато Той ми припомни Йоан кръстител, страхувах се да не ме изпрати в Лондон без нищо друго освен шапката! И затова гледах да съм зает през целия ден, да не би да прибави нещо повече към послушанието ми“.

В деня, когато трябва да тръгне за Лондон, майка му, която е свикнала да го гледа без шапка в собствения им град, я приготвя и изчетква добре. Сутринта това е първото изпитание! Лукавият също му внушава да вземе един каскет в джоба си, за в случай, че завали дъжд. Но Рийс казва, че чадърът е много по-подходящ!

Когато влакът пристига в Падингтон, той се чувства като човек, който отива на бесилката! Джон Госет е там и го посреща най-любезно, когато слиза от вагона. След това поглежда в купето и казва: „Забравил си шапката си“. „Не, аз не я взех със себе си“. „Как! В Лондон без шапка? О, не! Рийс, трябва да разбереш, че не си в провинцията сега. Не можеш да дойдеш без шапка в Лондон“. „Тогава трябва да се върна“. „Не е въпрос да се връщаш“, отговаря Джон Госет, „въпросът е да носиш шапка!“

„Никога не съм съжалявал така човек, както моя домакин“, казва Рийс Хауелс, „когато тръгнахме от Падингтон за Пикадили в отворената кола. Той беше червен като рак. По пътя ми каза: „имам нов каскет у дома, много скъп, но не ми отива, ще ти го дам“. Трябваше да му кажа, че ако ми дадат всички каскети в Лондон да ги нося за Рождество, не бих ги приел, защото ходенето ми без шапка е една от позициите за пребъдване, за да постигна място на застъпничество. По-късно той ми каза, че гордостта му никога не е била така засегната, както тогава. Той каза, че през това пътуване се е червил повече, отколкото всеки друг път в живота си“.

Ако каскетът е създал такъв конфликт, какво ще бъде с поста и скромната храна? Какво би помислил той за „менюто на Данаил?“ Докато чакат обеда, той прочита на Рийс Хауелс всичките покани за вечеря. „Какъв товар почувствах!“ – казва Рийс Хауелс. „Аз можех да се храня само два пъти на ден с най-проста храна – каква нужда имаше от тези вечери? Не казах нито дума; не можех да говоря освен по принуждение, а нямах достатъчно сила да го кажа даже тогава! Звънецът би и седнахме да вечеряме. „Това е приготвено за теб“, каза той, „и аз искам да опиташ от всичко, което има на масата“. Трябваше да изповядам, че през следващите три месеца щях да се храня само два пъти на ден с хляб, сирене и супа! Той вдигна ръцете си и извика: „Какво правиш, Рийс? Какво ще кажат хората за моя гост? Че е някой от старите пророци?“ Много се смяхме и аз му разправих за изпита си да бъда послушен на Господа и да отида в Лондон. Казах му, че да го оскърбя след тази добрина е повече, отколкото бих очаквал, когато приех мястото на пребъдване. „И като си помисля, че ти вършиш всичко това за погиващите души“, беше неговият отговор, „и ето ме вече стар човек, а нищо не съм направил за тях!“ Тогава той ми каза: „Бъди послушен на Бога, даже ако кралят би те поканил на вечеря, но все пак не мога да вървя с теб в Пикадили! Ще трябва да вървиш два метра пред мен или два зад мен!“ Смяхме се дълго време. Какъв кръст, но каква чудна победа!“

Джон Госет го завежда при своите приятели. Рийс Хауелс получава сърдечен прием и прекарва прекрасно с всички тях, особено с Лорд Радсток и сър Роберт Андерсън. „Бог ме изпитваше, за да види дали тази класа от обществото ще ме вълнува, но можех да кажа, че съм мъртъв към всичко.“

Едва в последния ден истинската Божия цел за посещението му става явна. Вечерта преди да напусне Джон Госет отива в стаята му и казва: „Бог ми откри нещо. Той ми каза, че ще благослови дома ми, защото си тук, както благослови къщата на Овид-едом, защото Божият ковчег е там“. „Както говореше“, казва Рийс Хауелс, „мястото се изпълни с Божието присъствие и аз едвам можех да стоя“. На следващата сутрин Господ подбужда Рийс Хауелс да чете за сунамката и да каже на Джон Госет: „Знаеш ли, че ти направи точно същото за мен, както жената за пророка? И аз също трябва да питам: „Какво да направя за теб? Каквото и благословение да искаш от Бога, Той ще ти го даде“. Джон Госет се трогва и се разплаква. Той има едно голямо желание: синът му – капитан Ралф Госет, който е в армията, да не опетни семейството. Той е напуснал пътя, в който е възпитан, и се връща от Африка. „Бог ще направи повече от това“, отговаря Рийс Хауелс. „Той няма да се върне в армията преди да се покае“. Това ще бъде изпълнение на думите на Спасителя към седемдесетте: „И в която къща влезете, първо казвайте: Мир на тоя дом! И ако бъде там някой син на мира, вашият мир ще почива на него“.

следваща глава Обрекът на назирей