Баща на сираци

След смъртта си, туберкулозната жена оставя четири малки деца. Това е такова изпитание за бащата, че той започва да пие и не се грижи за тях. Един ден Рийс Хауелс започва да чувства мъка за тях и Господ му показва ясно, че трябва да се направи нещо за тези деца. Той го пита какво ще прави с тях. Рийс Хауелс не може да отговори. Той казва: „Ако ти не ми кажеш, те ще трябва да отидат в приюта за бедни“. Тогава Господ го пита: „Ако се случи нещо на брат ти или на снаха ти, ще позволиш ли децата им да отидат там?“ „Разбира се, не“, отговаря Рийс Хауелс. „Защо отговаряш толкова бързо за собствените си хора“, казва му Господ, „а не можеш нищо да кажеш за тези четири дечица?“ „Да, разбира се, кръвта не се обръща на вода“. „Да, но духът е повече от кръв!“

Нещата стигат до там, че бащата напуска децата си. Първата мисъл на Рийс Хауелс е да плаща на някоя жена да отиде в къщата да се грижи за тях. Това е повече, отколкото други биха направили, но Господ му казва: „Те се нуждаят от баща, а не от опекун. Аз съм Бащата на сираците, но не мога да им бъда Баща от небето, затова ще им бъда Баща чрез теб“.

Той трябва да си помисли какво значи това – да създаде дом за тях и да печели достатъчно да се грижи за тях, докато най-малкото порасне. Това ще значи 15-20 години от живота му и всичките му надежди да благовества на света ще бъдат осуетени. Освен това, те не са негови деца; няма бащинска любов към тях и нищо в него не го привлича да се занимава с тях. Това е първият изпит за истинността на положението му на мъченик, и той идва така ненадейно. Святият Дух го предизвиква. Рийс е трябвало да заеме мястото на майката в болестта и смъртта й. Но Господ я е взел и го е направил „жив мъченик“. Ако това е така, той трябва да заеме нейното място и да се грижи за четирите малки деца. Рийс не посмява да възрази на господството на Святия Дух в неговия живот. „Но“, казва той, „трябва да имаш Божието естество, за да обичаш чуждите деца като свои собствени“. И така той казва на Господа: „Готов съм да бъдеш Баща чрез мен, за да не са осиновени, но да са мои собствени. Затова, Ти трябва да промениш моето естество“.

Никога не е мислил, че Бог може да направи това. Но Той го прави. Една вечер, като коленичи до леглото си, Божията любов се излива в сърцето му – Неговата любов към сираците. Тя няма мярка, тя прелива към тези четири дечица – нищо не може да го спре да отиде да живее при тях. Той чувства, че имат право над него. Той казва: „Всяко дете без родители има право да иска Бог да е негов Баща, затова тези четири сираци имат право да искат Святият Дух да бъде за тях Баща чрез мен“. Но Божията любов не може да се ограничава само за четирима. Той казва: „Чувствах, че обичам всяко малко дете в света, за което няма кой да се грижи. Това беше Божията любов, която се изливаше чрез мен“.

Рийс нарежда някой да се грижи за децата временно, докато се приготви да отиде при тях. Сега това не е изпитание за него, а пълна радост. Обаче в деня, когато той се готви да отиде, три сестри на майка им заявяват, че искат да ги вземат и да им създадат дом. Господ му показва, че това е Неговото провидение за тях, но че той е стигнал до положение на „баща на сираците“.

Доказателство за истинността за това се вижда през следващите години. Никой, който е живял с Рийс Хауелс по-късно в Библейското училище и го е виждал заедно с госпожа Хауелс да взимат и обичат децата на мисионери и децата на евреи бежанци в собствения им дом, или в дома за мисионерски деца наблизо, не може да не разбере до каква степен Бог им е дал сърце на баща и майка, за да приберат не четири, но седемдесет под закрилата си.

Коментирайки това по-късно, Рийс Хауелс казва: „Застъпничеството, постигнато по това време, важеше и сега. Нямаше нужда Бог да го поставя на изпит отново, освен ако бях станал безразличен или бях отстъпил. В това постигнато положение на застъпник човек може да се моли постоянно за сираци и да иска Господ да им бъде Баща дори и чрез други хора, защото се моли на Отца да извърши чрез друг това, което той би желал Господ да извърши чрез него. Това е законът на застъпничеството при всяко положение в живота: само доколкото сме изпитани и сме доказали, че сме готови да вършим нещо ние самите, дотолкова можем да се застъпваме за другите.“

По един чуден начин Господ употребява Рийс Хауелс, за да открие Своята любов и на бащата, който е оставил децата си. Повече от шестнадесет години, откакто е момче, Рийс внася пари в спомагателна каса за болни. Сега Господ му казва, че трябва да прекъсне тази вноска. „Тъй като Господ притежаваше парите ми“, казва Рийс Хауелс, „не можех да ги употребявам без Неговото позволение. Дяволът се зае да ме предупреждава, че няма да имам спестявания за лоши дни и краят ми ще бъде в приюта за бедни. Винаги съм се страхувал даже от името на това място! Но Господ ми посочи един стих: „Който беше събрал много, нямаше излишък; и който беше събрал малко, не му беше оскъдно“ (2 Коринтяни 8:15). Така че касата трябваше да отиде на олтара.“

Обаче три месеца след като човекът оставя децата си и е принуден да напусне окръга заради извършен грях, Рийс Хауелс е воден от Духа да изплати на човека вноските, дължими от него на спомагателната каса, и след това да ги внася редовно. Това е неочаквано водене, защото ако не плаща собствените си задължения към касата, как може да изплаща тези за бащата? Но Святият Дух му открива, че проблемът не е в самото внасяне на пари в касата, а в мотива му да подържа свои резервни пари. Бог го е призвал в училището на вярата и следователно, щом е стигнал до това положение на вяра, няма нужда от касата. „Но също така е вярно“, казва Рийс Хауелс, „че не всяко нещо, от което ние сме призвани да се отречем, е погрешно за другите: това зависи от нашата позиция или посвещение в живота“. И така, той изплаща в касата вноските на този човек и никой не знае за това.

Само след пет месеца той получава от него писмо, в което му съобщава, че е на легло, болен от туберкулоза и има тежък кръвоизлив. Две седмици човекът се е борил със себе си дали да коленичи и поиска Господ да му прости, но е много засрамен, защото е опозорил Божието Име. Една неделя сутрин хора от „Армията на спасението“ пристигат пред къщата му и докато пеят той става от леглото, коленичи и получава прощение и мир. Сега пише на Рийс за да каже колко съжалява, че се е подал на изкушение и е опозорил мисията чрез своя грях. Моли приятелите да му простят, тъй като Господ му е простил. Няма пари да си плати наема, но докторът е наредил да го вземат в приюта за бедни.

Когато разбира какво е направил Рийс Хауелс за него, Божията любов го съкрушава. Вместо да отиде в приюта, той е заведен в дома на баща си и получава по 21 шилинга всяка седмица в продължение на пет месеца, докато преминава спокойно в Божието присъствие. След смъртта си оставя на децата си 38 лири. Този случай засяга сърцата на много хора в селото и е доказателство за Рийс Хауелс, че Господ не само може да го пази от приюта, но също да пази и други чрез него, ако е напълно послушен на Святия Дух.

Във всички тези опитности Господ има двояка цел – да благослови нуждаещите се и да промени Своя слуга. „Святият Дух ме водеше от едно стъпало на друго“, казва той. „Заместването на естествения човек с Божественото естество е много бавен и горчив процес. Това е едно всекидневно умиране и изявяване на Христовия живот, но този живот е живот на жертва. Христос е най-голямата жертва от страната на кръста, но най-големият Победител от другата страна. Всекидневният път е пътя на кръста: Святият Дух веднага се справяше с всяка егоистична подбуда и всяка егоистична мисъл. В моето детство най-строгият човек, когото познавах, беше моят учител, но много пъти съм казвал, че Святият Дух е хиляди пъти по-строг – учителят можеше да съди според делата, а Святият Дух съди според подбудата“.

Една вечер, например, когато Рийс и един негов приятел проповядват на открито, приятелят му говори пръв, и Святият Дух така го употребява, че Рийс започва да се чуди как ще проповядва след него – той няма дар слово да говори на открито, и в него се появява завист.

„Никой не знаеше“, казва той, „но тази нощ Святият Дух ме удряше с камшик и ме смири в пръстта и ми показа колко е грозна завистта и как дяволът ще се възползва от нея, за да увреди душите на тези хора. Никога не бях мислил, че завистта е толкова омразно нещо, и ми идваше да се прокълна за това. „Не отиде ли там, за да бъдат благословени тези хора?“ – каза Той. „И ако е така, има ли значение чрез кого ще ги благословя?“ Той ми каза да изповядам греха си на приятеля си, и че ако отново го открие в мен, ще трябва да го изповядам публично.
От този ден аз не посмях да храня завистлива мисъл, защото и Святият Дух нито веднъж не ме е упреквал. Имах различни предупреждения за наказание и ако не бях послушен в нещо, трябваше да изтърпя цялото наказание. Някой може да си помисли, че това е живот на страх и робия. За плътта – да, но за новия човек в Христа е живот на най-пълна свобода. В началото имах склонност да се самосъжалявам и да се сърдя на наказанието за непослушание, но по-късно разбрах, че трябва или да се освободя от това гнило себе докато съм тук на земята, или да нося вечно срама му след този живот. Тогава започнах да взимам страната на Святия Дух и гледах на изобличенията Му като на освобождение, а не загуба.“