Съдържание Цялата книга на една страница

БОГ ИСКА ПЛАМЕННА МОЛИТВА

3. Покаянието разчиства пътя – дори и за разрешение за строеж

Нека да нямаме погрешно схващане за чудесата. Удовлетворяването на една молба никога не следва механично, както когато в телефонната кабина пуснем монетата и получим сигнал. Преживяването на чудеса означава докосване до живия и свят Бог – с изгарящ огън, който е несъвместим с нашите грехове. Когато започнахме на практика да следваме Бога и да се приближаваме до Него, ние открихме, че Неговото славно проявление в живота ни почти винаги беше предшествано от тежко осъждение и наказание. Така беше и този път – преди наистина да можем да започнем строителството на църквата и нашия дом.

Господ е близо”. Този призив имаше предназначението да ни настрои преди да започне строителството. Имахме много малко време да осъществим нещата и отлагане началото на строежа с всеки ден бе за нас тежко бреме. Не беше ли необходимо в нашето време, което вече носи белезите на „последните дни” да завършим за дни това, което обичайно отнема месеци и години? След като получихме разрешителното за строеж, ние представихме за одобрение нашите планове. Естествено, молбите ни потънаха в обичайните процедури на Регистъра на земята, Инспектората и други официални инстанции, заедно с молбите на много други кандидати. Винаги нещо липсваше или пречеше, така че да не можем да започнем. По време на продължителните посещения на тези инстанции, молейки се за одобрение за започване на строежа, някои от нас започнаха да се обезсърчават. Духовното ни състояние се промени от първоначалната ревност до нещо такова: „Всеки трябва да чака като другите, не можем винаги да упражняваме натиск…”

Сестра Еулалия, която тогава отговаряше за всичко, свързано със строителството, си спомня тази ситуация изключително добре. Тя разказва: „След сериозна дискусия с нашите майки разбрах, че не ставаше въпрос за човешко безпокойство; това беше вътрешен отговор на покорство на Божията неотложност. Всъщност, ако ние, сестрите, застанем срещу Бога с нашите разсъждения, казвайки, че чакането е най-правилният път, тогава как може Той да се намеси? Бях водена към дълбоко покаяние, що се отнася до моята съпротива. Извиках отново към Бога, уверена, че Неговата мощ и подкрепа могат да обърнат нашата безнадеждна ситуация. Няколко часа по-късно – беше 25 юли 1950 година – аз отново стоях в офиса, където толкова често бяхме идвали напразно, но сега имах различно сърце, молейки се с покаяние и твърдост Бог да се намеси. Но… преживях същото поклащане на глава, както и преди. „Не става така бързо. Половин година е най-краткото време за обработка на искане за строителство. В действителност често отнема цяла година.” И тогава вратата към вътрешния офис се отвори за момент. Началникът на отдел „Строителство” подаде някакви документи. Вратата почти се затвори отново, когато той добави: „Какво иска сестрата?” Секретарката отвърна: „Сестрата иска да строи на всяка цена.” Той: „Кажи на сестрата да влезе за момент… Ако сте абсолютно решени да строите, аз не желая да заставам на пътя ви.” Тези думи бяха последвани от няколко телефонни разговора и сякаш изведнъж аз вече държах в ръцете си разрешението. Беше абсолютно необяснимо. Когато се върнах в дома ни, последва изблик на радост и благодарност. Как само се радваха сърцата ни!

Ние славехме Бога, Който върши чудеса. Той само бе чакал докато ние, както Христо, умъртвим нашето човешко мислене, което ни обърква, и направим обиталище за любовта, която съдейства и вярва в Неговата кауза. По-късно чухме това, което се говореше между строителните чиновници. Такова нещо никога не се беше случвало в Дармщадт, откакто Строителното управление съществува – строително разрешение да се издаде преди завършените планове да бъдат инспектирани – и то толкова бързо! Естествено, ние нямахме финансов план, който да представим, както е нормално при всяко ново строителство. Можехме само да свидетелстваме за това, което се беше превърнало в увереност дълбоко в сърцата ни: Сам Господ ще се погрижи за финансирането. В този случай това означаваше, че Небесният ни Баща ще осигури липсващите 61990 долара за нашия строеж на обща стойност 62000 долара. Но официалните разпоредби никъде не предвиждаха възможността като „доказан финансов източник” да бъде приет Бог.

От този момент нататък обаче, това трябваше да се превърне в неписан закон. Завършихме нашия дом и църквата и ги посветихме в служение без никакви задължения. По-късно подадохме молба за разрешението на строежа на нашата „Исусова работилница”. Когато стана въпрос за финансирането, ни казаха с лека шега: „Предполагаме, че имате същия финансов гарант, както и миналия път?” И одобриха молбата, без никакво колебание. Мълвата се разнесе наоколо: „С гарант като Този, как биха могли да се провалят?! Строежът ще бъде в сигурни ръце!”

Ако бяхме продължили да следваме гласа на нашата човешка преценка, Бог никога нямаше да се прослави пред очите на строителните инстанции и фирмите, с които сключвахме договори. Ако бяхме спрели да преследваме целта, в която вярвахме и не бяхме щурмували небето с нашите молитви, то живият Бог нямаше да може да извърши чудесата Си. Тази опитност затвърди дълбоко в сърцата ни нашата отговорност да стоим във вярата, когато ситуацията изглежда безнадеждна. Защото именно тогава Името на Господа може да бъде прославено пред много хора.