7 – Усложненията на религията

„…А на тези,  които Го приеха и приветстваха,  даде право (сила,  привилегия,  авторитет) да станат деца на Бога,  тоест на тези,  които вярват в (прилепват се към и разчитат на) Неговото име…“

Йоан 1:12

Исус ни е поканил да имаме взаимоотношения чрез Него с Бог Отец. Взаимоотношенията и религията са съвсем различни неща.

В обществото днес често чуваме въпроса: „Каква религия изповядвате?“ в смисъл „Какви доктрини следвате?“ или „Към какви правила се придържате?“

Когато ми зададат този въпрос, аз обикновено отговарям: „Член съм на неденоминационна харизматична църква, но не съм религиозна. Аз имам лични взаимоотношения с Исус Христос“. Разбира се, понякога след това ме гледат доста странно.

Нека да изследваме тези две идеи – религия и взаимоотношения – и да видим каква е разликата между тях. 

Религия

Част от определението на Уебстър на думата религия е: „Вяра в и страхопочитание към свръхестествена сила,  приемана за създател и господар на вселената… Специфична единна система на изразяването на това.“[1] Религията не ми се струва нещо твърде лично. Сякаш няма и грам топлина в смисъла на тази дума.

Религията се обяснява като „система“. Аз не искам някаква си система. Светът не се нуждае от система; ние се нуждаем от това,  което Исус ни даде чрез смъртта Си – имаме нужда от живот. Религията не може да ни послужи и да ни даде живот – тя дава смърт.

Религията е сложно нещо. Наистина,  в нея няма простота! Религията представлява това,  което ние правим,  за да следваме системата от правила,  за да спечелим Божието благоволение.

Веднъж на една от моите конференции една жена сподели с мен определение за религия,  което смяташе,  че Бог й е дал. И то е: „Религия е човешката представа за това,  което Бог очаква“.

Фарисеите в Библията са били религиозни. Всъщност те са били религиозният елит на онова време,  а Исус ги е нарекъл ехидни (змии) (Матей 12:34) и варосани гробници (Матей 23:27).

В своите експозитивни тълкувания на някои новозаветни книги,  Бен Кемпбъл Джонсън нарича фарисеите „спазващи правилата“. Те наистина са правели всичко възможно да спазват правилата,  но не са имали милост или състрадание,  нито богоугодни сърца. Те са били сурови,  легалисти,  груби,  корави,  остри и оказващи натиск. Те са били взискателни. Според тях,  нещата е трябвало да бъдат свършени само по определен начин,  иначе не били приемливи.

Това е добро описание на религия. 

Взаимоотношение

Уебстър определя взаимоотношение като „състояние или фактът на това да си свързан… Връзка по кръвен път или чрез брак: РОДНИНСТВО“.[2]

Аз наистина харесвам повече думата „взаимоотношение“,  отколкото „религия“ – дори няма нужда да изследвам повече. Само като чета определението за „взаимоотношение“,  се чувствам по-добре. То звучи някак топло и приветливо и сякаш ми напомня много повече за живот,  отколкото думата „религия“.

В Езекиил 36:26-28 Бог обещава,  че ще дойде ден,  в който Той ще даде на хората Своето сърце,  ще постави Своя Дух в тях,  ще ги направи да ходят в Неговите повеления и ще ги доведе до близки взаимоотношения с Него:

„Ще ви дам ново сърце и ще поставя нов дух във вас и ще отнема каменното сърце от вашата плът и ще ви дам ново сърце от плът.

И ще сложа Своя Дух във вас и ще ви направя да ходите в Моите повеления и вие ще слушате Моите заповеди и ще ги вършите.

И ще живеете в земята,  която дадох на бащите ви; вие ще ми бъдете народ,  а Аз ще бъда ваш Бог“.

Ние живеем във възможността да имаме достъп до осъществяването на това обещание.

Господ казва,  че ще отнеме каменното сърце от човека. Законът е даден на каменни плочи; вярвам,  че нашето сърце става каменно,  когато в продължение на години се стараем да изпълняваме закона и неизбежно се проваляме.

Легализмът ни прави с твърди сърца.

Опитите,  провалите и постоянното разочарование ни прави студени и безжизнени като камък,  както Павел отбелязва в Галатяни 3:10: „И всички,  които зависят от закона [които търсят да бъдат оправдани чрез покорство на закона от ритуали],  са под проклятие и са обречени на разочарование и унищожение…“

Господ ни е обещал,  че ще сме способни да пазим заповедите Му,  защото Той ще ни даде сърце да Го следваме и Неговият Дух ще ни направи способни.

Новороденият вярващ не трябва да „опитва“ да следва Божиите пътища; той трябва да иска,  да копнее да го прави. Мотивите трябва да са правилни.

Моят отклик на Исус е мотивиран от това,  което Той вече е направил за мен; не е усилие да Го накарам да направи нещо. Вече няма нужда да се опитвам да угодя на Бог,  за да спечеля любовта Му. Безвъзмездно съм получила Неговата любов и затова копнея да Му угодя поради това,  което Той вече е направил за мен.

Това,  което написах току-що,  е особено важно. Прочетете го отново. За мен точно това е най-съществената разлика между религия и взаимоотношение. 

Религия срещу взаимоотношение

Във II Коринтяни 3:6 апостол Павел казва,  че той и неговите приятели апостолите са определени „… за служители и разпространители на един Нов завет на [спасение чрез Христос],  не [служители] на буквата (на законно написаната система от правила),  но на Духа; защото системата от правила [на закона] убива,  а [Светият] Дух оживотворява“.

Понякога ми се струва,  че религията убива хората. Има толкова много прекрасни и ценни хора,  които търсят връзка с Бога. А религиозното общество продължава да им казва какво още трябва да „правят“,  за да бъдат угодни и приети от Бог.

Не се обиждайте от начина,  по който използвам думата „религия“. Осъзнавам,  че тази дума е била популярна в продължение на векове и звучи доста духовно. Аз само се опитвам да поставя ясна граница между безличната система от правила и наставления,  и личното взаимоотношение с живия Бог.

Исус е говорил за Неговите лични взаимоотношения с Отец,  докато религиозните водачи от онова време са Го преследвали.

Учудена съм как някои хора винаги искат да застанат срещу този,  който говори за Бога по по-личен начин,  или срещу този,  който смята,  че има връзка с Бога. Явно е,  че Сатана мрази личните взаимоотношения с Бога,  както и силата,  която те дават в живота на вярващия.

Ако вие или аз говорим за Бога,  че Го познаваме,  в някои религиозни кръгове ще бъдем осъдени и критикувани. Хората ще питат: „За какъв се имаш?“ Религията винаги иска да ни представи Бог като много отдалечен,  някъде високо в небето,  недостижим за никого,  освен за елита на Църквата. Освен това искат да вярваме,  че Той може да бъде достигнат само със строгото спазване на правилата и чрез добро поведение.

Този „религиозен дух“ е съществувал и в Исусово време. И макар че Христос е умрял,  за да сложи край точно на този дух и да доведе хората до близки взаимоотношения със Себе Си,  със Святия Дух и с Бог Отец,  същият този дух тормози хората и до днес,  ако те не познават истината.

Аз обичах Бога през по-голямата част от живота си. Приех Исус за личен Спасител,  когато бях само на девет години. Но трагедията е там,  че докато не станах на четиридесет,  никога не се бях наслаждавала на Бога. Цялото ми отношение към Него беше религиозно. То беше основано на това какво аз мога да направя,  а не какво Той вече беше направил за мен. Бях стриктно спазваща правилата,  един модерен фарисей. Не само че се стремях да спазвам правилата,  ами и настоявах всички други да спазват моите правила.

Когато успявах в това,  бях горда. А когато се провалях,  се чувствах осъдена. Опитвах се да бъда праведна (в правилни отношения с Бога) чрез делата си. Не осъзнавах,  че моята праведност никога няма да се окаже достатъчна,  за да ме оправдае в Божиите очи: „Защото никой човек не може да бъде оправдан (праведен,  освободен от отговорност или сметнат за приемлив) в Неговите очи поради вършене на делата,  определени от закона. Защото [истинската функция на] закона е да прави хората да разпознаят и да осъзнаят греха си [не просто да имат идея,  но да се запознаят с греха,  което води към покаяние,  вяра и свят характер] (Римляни 3:20).

Законът е даден,  за да покаже на човека,  че той има нужда от Спасител. Ние трябва да се опитваме да спазваме закона,  докато не осъзнаем,  че няма да успеем никога,  а след това смирено да помолим Бог да ни помогне,  което Той вече е направил чрез Исус Христос.

Религията казва: „Трябва да намериш начин,  независимо колко невъзможно изглежда. Налага се да го направиш… Пази правилата или понеси наказанието“.

Но взаимоотношението казва: „Направи най-доброто,  на което си способен,  защото Ме обичаш. Аз познавам сърцето ти. Признай грешките си,  покай се и просто продължи да ме обичаш“. 

Благодат или закон

„А сега и независимо от закон се яви правдата от Бога,  за която свидетелствуват законът и пророците,  сиреч правдата от Бога,  чрез вяра в Исуса Христа,  за всички (и на всички),  които вярват; защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога,  а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението,  което е в Христа Исуса,  Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори за да покаже правдата Си в прощаване на греховете извършени по-напред,  когато Бог дълготърпеше,  за да покаже,  казвам правдата Си в настоящето време,  та да се познае,  че Той е праведен и че оправдава този,  който вярва в Исуса.“

Римляни 3:21-26

Задачата на апостол Павел е била определена когато му е дадено поръчението да проповядва благовестието на съвременниците му евреи. Те са се опитвали да спазват закона дълго време. С векове са живели под „системата от правила“. Когато са успявали,  са се чувствали добре,  а когато са се проваляли,  са чувствали осъждение

Както Павел обяснява тук в Римляни 3:21-26,  на тях им е било трудно да разберат новия ред на нещата,  затова той е трябвало да ги учи на Божията благодат,  която оправдава и приема за праведни всички,  които имат вяра в Исус Христос,  Който е самото въплъщение на закона.

След като Павел прилага благата вест и за евреите,  което е наистина добра вест,  той заявява нещо,  което обаче за религиозните хора не е добра новина. 

Вяра или дела

„И тъй,  где остава хвалбата? Изключена е. Чрез какъв закон? чрез закона на делата ли? Не,  но чрез закона на вярата. И така,  ние заключаваме,  че човек се оправдава чрез вяра,  без делата на закона.“

Римляни 3:27-28

Плътта на човека иска да има нещо,  с което да се гордее. Тя иска признание. В Божия нов план няма да има,  нито може да има признание за човека. Исус е направил всичко,  а за хората остава да повярват!

Всичко,  което човек получава от Бога,  е в резултат на вяра,  а не на дела.

Първо,  човек трябва да има вяра. След това определено ще може да върши добри дела,  но той винаги трябва да помни,  че тези „дела“ не са му от особена полза пред Бога. Той трябва да ги върши с „чисти помисли“,  което всъщност е израз на желанието да дадеш,  а не да вземеш! 

Живот и светлина на света,  живи послания

Църквата трябва да изобилства от живот. Тя трябва да е трептяща,  жива,  активна,  енергична,  мирна и пълна с радост. Вярвам с цялото си сърце като резултат от моите собствени преживявания,  освен това,  което съм наблюдавала да се случва и на други хора,  че един погрешен подход към Бога напълно ще провали такъв вид бликащ,  изобилен живот.

Легалистичният и религиозен начин на отношение ограбва живота,  а не го подхранва. Помнете,  че Павел е казал: „Законът убива,  но духът оживотворява.“ Когато следваме Духа,  се чувстваме живи. Когато следваме закона,  той буквално изсмуква живота от нас.

Църквата на Исус Христос трябва да е славна Църква (Ефесяни 5:27). Естествено не можем да забравим,  че Църквата се състои от отделни индивиди. Как тогава Църквата може да бъде славна,  когато тези,  които са приели Христос за техен спасител,  не са славни?

Всеки от нас трябва да си задава въпроса: „Дали хората биха поискали това,  което имам,  като наблюдават живота ми и виждат излъчването ми?“ Ние трябва да сме светлината на света (Матей 5:14),  живи послания,  които всички човеци да четат (II Коринтяни 3:2). Ако сме такива,  тогава животът ни ще бъде писмо за света.

Къде е славата на Църквата?

„Но,  ако служението на онова,  което докарва смърт,  написано с букви,  издълбани на камък,  стана с такава слава,  щото израилтяните не можеха да гледат Мойсей в лице,  поради блясъка на лицето му,  който впрочем преминаваше,  как не ще бъде служението на духа с по-голяма слава?“

2 Коринтяни 3:7-8

В тези стихове апостол Павел открива колко славна трябва да бъде новото служение (съдба), като използва пример от дните на Мойсей и децата на Израел.

Когато Мойсей слиза от планината, след като е получил закона, славата Господна така осветява лицето му, че трябва да носи покривало, когато говори с хората (Изход 34:28-34).

Павел използва това като пример. Евреите от времето на Павел вече опитали да спазват закона, и знаели, че това не им носи живот, а смърт. Павел им казал, че ако това, което води до смърт, е дошло с такава слава, която се е излъчвала от лицето на Мойсей , колко по-славен трябва да е Новият завет, който води до живот?

Има някои събрания на разни места, които биват посещавани понякога от Божията слава. Дали трябва да чакаме Бог суверенно да разпредели славата или трябва да я носим със себе си? Вероятно, ако лично ние сме по-славни, няма да има нужда да се молим Бог да изяви славата Си. Ще я носим със себе си и в църквата, и където и другаде да отидем.

Ако всички християни са облечени в Божията слава когато отиват на работа или да пазаруват,  или на училище,  няма да мине много време докато целият свят бъде повлиян по много положителен начин.

Ние вярващите говорим за славата,  проповядваме за славата,  пеем за славата,  но всъщност светът има нужда да я види! Светът се нуждае да види жива църква,  изградена от живи камъни. 

Живи камъни 

„Ако сте опитали,  „че Господ е благ;“ при Когото идвайки,  като при жив камък,  от човеците отхвърлен,  а от Бога избран и скъпоценен,  и вие,  като живи камъни,  се съграждате в духовен дом,  за да станете свето свещенство,  да принасяте духовни жертви,  благоприятни на Бога чрез Исуса Христа.“

I Петрово 2:3-5

Обърнете внимание,  че апостолът започва,  като казва,  че трябва първо да опитаме от добротата и благостта на Бога и да „идем при Него“. След това – като „живи камъни“ – трябва да водим посветен,  отдаден на Бога живот,  който ще включва духовни жертви,  но само такива,  които са угодни на Бога и приемливи пред Него.

Единственият вид духовни жертви,  които са угодни на Бога и приемливи пред Него,  са тези,  които правим с правилни мотиви. Те са сторени от любов към Него,  а не с цел да Го принудят да ни обича. Извършени са поради това,  което Той вече е направил,  а не за да го изнудим да направи нещо за нас.

Бог не се продава!

Ние не можем да си купим любовта Му,  нито благоволението,  милостта,  помазанието,  отговорите на молитвите – нищо! 

Законът е покривало

„И не сме като Мойсей,  който туряше покривало на лицето си,  за да не могат израилтяните да гледат изчезването на това,  което преминаваше. Но техните умове бяха заслепени; защото и до днес,  когато прочитат Стария завет,  същото покривало остава,  като не им е открито,  че тоя завет преминава в Христа. А и до днес,  при прочитането на Мойсея,  покривало лежи на сърцето им.“

II Коринтяни 3:13-15

Този пасаж от Павловото писмо към коринтските вярващи ни говори,  че когато законът се чете,  има покривало върху сърцата и умовете на хората.

Покривалото разделя.

Докато четем Библията като закон,  винаги ще бъдем разделени от Бога и няма да имаме правилни взаимоотношения с Него. И макар Старият завет вече да е отминал и приключил,  ако още държим на буквата на закона,  ще виждаме и четем само правила в Библията.

Помнете,  че легалистите са хора,  които спазват правила. Те издигат правилата над взаимоотношенията.

Не бъдете легалисти,  криещи се зад покривало от закони и правила,  но елате при Бог такива,  каквито сте,  с отворени сърца и неприкрити лица. 

Елате с неприкрито лице

„А ние всички,  с открито лице,  като в огледало,  гледайки Господната слава,  се преобразяваме в същия образ,  от слава в слава,  както от Духа Господен“.

II Коринтяни 3:18

В този пасаж четем,  че трябва да дойдем с открито лице,  за да приемем това,  което Бог иска да ни даде от Новия завет.

За мен това означава,  че когато спра да бъда религиозна легалистка и просто дойда при Исус,  когато оставя настрани всички „мои“ дела и започна да виждам Него,  когато Му позволя да махне покривалото пред очите ми,  тогава Той и аз можем да навлезем в лични взаимоотношения,  които неизбежно ще ме променят и ще ме направят повече като Него.

Днес поставяме ударението върху личното време с Бога и това е правилно. Повече от всичко друго ние имаме нужда от Неговото присъствие. Той е единственият,  Който може да извърши за нас това,  което да остане завинаги.

За нещастие,  много хора са били изнервяни от постоянно поставяния акцент върху поучението. Те искат да прекарат повече време с Бога,  но се чувстват неудобно. Или пък не знаят какво да правят през това време.

Трябва да се научим да „бъдем“,  а не винаги да чувстваме,  че трябва да „правим“.

Някои казват,  че никога не усещат Божието присъствие. За тях молитвата и общението са сякаш сухи. Вярвам,  че една от причините за това е тази – хората все още живеят под закона,  вместо по благодат. Благодатта не е свобода да грешим; тя е сила за свят живот.

Но благодатта също вижда,  когато нашето сърце е право пред Бога и макар поведението ни не винаги да е перфектно,  благодатта прощава и ни помага да се измъкнем от там,  където сме,  за да стигнем там,  където трябва да бъдем.

Законът осъжда. Благодатта (живеем в нейното време) премахва осъждането и ни освобождава – свободни от и свободни за. Свободни от осъждение,  себеомраза,  себеотхвърляне,  нездрав страх от Бога и още много негативни капани. И свободни за да служим на Бога без принуда,  свободни да използваме живота и енергията,  която имаме,  за да имаме по-добро поведение вместо да се борим с осъждението.

Покривалото е махнато!

„Но когато влизаше пред Господа да говори с Него,  Мойсей вдигаше покривалото догде да излезе; тогава излизаше и говореше на израилтяните онова,  което му беше заповядано. И израилтяните виждаха лицето на Мойсей,  че кожата на лицето му блестеше; а Мойсей пак туряше покривалото на лицето си,  догде да влезе да говори с Господа.“

Изход 34:34-35

Докато размишлявах върху покривалото,  за което говори ап. Павел във II Коринтяни глава 3,  Бог ми даде невероятен пример. Когато един мъж и една жена встъпват в брак: булката идва при младоженеца с воал или покривало пред лицето си. В края на церемонията,  когато те вече са обявени за съпрузи и имат право на първа целувка,  младоженецът вдига булото и той и съпругата му влизат в много по-интимни взаимоотношения,  първоначално символизирани от целувката.

Те никога не биха имали такъв тип близки лични отношения,  ако булката откаже да махне воала си. Само си представете що за живот биха имали те,  ако сватбеният воал или покривало никога не е махнат от лицето на булката.

Дори когато Мойсей е получил заповедите и е трябвало да сложи покривало,  когато е сред хората,  Библията казва,  че когато отново е влизал в присъствието на Бога,  е трябвало да маха покривалото. Мойсей не е можел да стои пред Бога с покривало на лицето си; ние също не можем.

Точно както за да има нормален брачен съюз трябва да бъде махнато булото,  така и взаимоотношенията между нас и Господ не могат да са нормални,  ако не е махнато покривалото на легализма.

Младоженецът е този,  който маха булото от лицето на невястата си. Исус е младоженецът,  а ние сме Неговата невяста. Той е дошъл и е махнал воала на закона. Той е изпълнил закона за нас и е платил наказанието за нашите престъпления.

За тези „в Христос“ воалът е вдигнат!

Не бъдете невяста,  която държи воалът й да остане пуснат пред лицето й,  когато женихът се опитва да го вдигне. Не се придържайте към старите порядки на легализма,  но се предайте на новия път – любовта.



[1] Webster s II Riverside Universin  Dictionary,  s.v. religion.

[2] Webster s II New Riverside University Dictionary,  s.v. relationship.