ГЛАВА ПЪРВА – ПОКАЯНИЕ ОТ ДЕЛА, КОИТО ВОДЯТ ДО СМЪРТ

Покаянието е средството, чрез което човек променя своята природа от грешна в такава, която е постоянно управлявана от Духа, и също означава променен начин на мислене.  

В своето писмо до Римляните, Павел пише: „Тези, които живеят според грешната природа са поставили умовете си върху това, което тази природа желае; а тези, които живеят според Духа са поставили умовете си на това, което Духа желае“.[1]

Павел определя грешната природа като контраст на живеенето според Духа, като всяко едно си има определен начин на мислене. Следователно, промяната от грешната природа към духовната се извършва основно чрез промяна на начина на мислене. Тази основна промяна на начина на мислене се отнася за конфликта между душата и духа на човека.[2]

Човешкото същество се състои от три части: духът, душата и тялото.[3]

На духа в човешките същества, произлизащ от Божията личност като дар от Самия Бог, му е присъщ Божия свят, този на духа и на Небето.[4] Душата свързва бездната между естествения свят и този на духа, пренасяйки Божествената природа на Бог и вечните Му цели в естествения свят. Бог създаде човечеството, за да може Той да бъде видян и разбран в естествения свят. Направата на човечеството като дух, душа и тяло улеснява Божията основна цел в поставянето на Неговия син на земята.

И духа и душата имат по три компонента: ум, воля и сърце. Ума събира и асимилира информация, върху която духа или душата основават своето виждане за реалността. Волята събира източниците, които са на разположение на духа или душата, за да се свърже с творението и да пресъздаде тази реалност. Сърцето снабдява мотивацията за преследването на реалността. Във възнамеряваното хармонично функциониране на двете, душата на човека управлява действията на неговото тяло, а от своя страна, ума, волята и сърцето на душата са предназначени да бъдат информирани от духа и да му угаждат.

Духа е частта от човешкото същество, която в близко взаимоотношение и общение с Бог по всяко време.[5] Ума, волята и сърцето на духа се информират от Святия Дух. Следователно, когато някой е воден от Духа, неговото виждане за реалността е същото като Божието виждане. Това позволява на Бог да действа със заместници чрез човечеството и Му позволява да бъде видян в естествения свят.

Падението разруши този елегантен баланс и освободи душата да действа независимо от духа. Решението да не се покори на Бог и моменталните последици от това решение представя разбиране в процеса на душата да взема решения и нейното виждане на реалността, в контраст на някой воден от Духа.

Когато жената видя, че плода на дървото беше добър за храна, приятен за очите и желателен за придобиване на мъдрост, тя откъсна и яде. Тя също даде и на мъжа си, който беше с нея, и той яде (Битие 3:6 NIV).  

Ева избра да яде от плода въз основата на неговия апел към чувствата и апела на аргумента на врага, че той ще даде скрита мъдрост. Този процес на вземане на решение контрастира на сляпото покорство на Бог, произлизащо от тяхното пълно доверие в Бога, което преди това управляваше нейното съществуване и това на Адам.

Това покорство може да бъде характеризирано като сляпо покорство, понеже очите на душите им бяха затворени, което означава, че умът, волята и сърцето на душата, които поставиха човечеството в съревнование с Бог, все още не бяха покварили виждането си за реалността, получаващо информация единствено от Божия Дух. Веднага щом душите им „очите…се отвориха“, тяхното променено виждане на реалността веднага се изтъкна: 

Те осъзнаха, че са голи; така че съшиха смокинови листа и си направиха препаски. Тогава човека и жена му чуха звука на Господ Бог, когато ходеше в градината в хладината на деня, и те се скриха от Господ Бог сред дърветата на градината. Но Господ Бог извика към Човека: „Къде си?“ Той отговори: „Чух Те в градината и се уплаших, защото съм гол; така че се скрих“ (Битие 3:7-10 NIV).

Те повече не се виждаха като духовни същества, облечени в плът, а се виждаха единствено като плът, голи и уязвими.

С това ново виждане на реалността, техните нужди станаха фокусирани на оцеляване и неотложните им приоритети бяха за снабдяване и защита. Преди, те знаеха, че са духовни същества облечени в плът, и следователно не са голи; и бяха близки с Бог, Който също е дух.  

Когато човечеството избра независимост от Бог, ума на духа, който е напълно зависим от Святия Дух, повече не беше източника на тяхната информация. Така, те бяха ограничени да тълкуват своята физическа среда, за да конструират виждане за реалността. Единствената воля, чрез която можеха да функционират беше тяхната. Така че, те снабдяваха за себе си и се защитаваха чрез собствената си сила, като си направиха облекло за себе си и се скриха от Бог. И, те показаха променените си сърца, когато обясниха, че са направили тези неща от страх. Човешката природа се промени в този момент, от управлявана от духа в управлявана от душата.            

Действията на Адам вмъкнаха ума, волята и сърцето на душата му между човешкия дух и Божия Дух, Който преди информираше всеки аспект от човешкото същество. Събуждането и господството на душата беше следствието от избирането да живее чрез реалност независима от Бог. Резултата беше променено виждане за реалността и отделяне от Бог, самото описание на греха. Загубата на общение с Бог също доведе до загубата на снабдяване и защита, снабдявани от Духа. Човечеството приема, че тези два товара, които са станали основните неотложни приоритети, постоянно оформят човешката цивилизация.            

Като следствие от събуждането и независимостта на душата, човек е способен да има два различни начина на мислене, както учи Павел в своето писмо до Римляните. Има начин на мислене, който е податлив към грешната природа, и има начин на мислене, който е в хармония с Духа. Бог даде на човешките същества дух, от собствената Си личност, така че те да могат да бъдат водени от Божия Дух:   Защото кой сред хората знае мислите на човека, освен духа на човека, който е в него? По същия начин, никой не знае мислите на Бог, освен Божия Дух. Ние не сме приели духа на света, а Духа, който е от Бога, за да можем да разбираме това, което Бог ни е дал безплатно. Това е, което говорим, не с думи научени от човешка мъдрост, а с думи научени от Духа, изразявайки духовни истини с духовни думи. Човека без Духа не приема нещата, които идват от Божия Дух, защото те са глупост за него, и той не може да ги разбере, защото те се разпознават духовно (1 Коринтяни 2:11-14 NIV).              

Само някой, който е воден от Духа може да знае ума на Бога. Този, който не е воден, не може. Такъв човек трябва да има различен източник на информация, такава, която се обърква от духовните неща. „Тази мъдрост не е отгоре, а е земна, плътска, дяволска“.[6] Ума на духа се разпознава духовно, а ума на душата получава своята информация от три източника: света, плътта и дявола. Като пример за „мъдрост“, която не се разпознава духовно, Ева видя, че плода на дървото беше приятно за очите (плътска); тя имаше желанието да притежава мъдростта, която той обещаваше (земна или светска); а информацията относно възможността за скритата мъдрост беше доставена от дявола, чиято мотивация беше да отклони човека от доверие в Божията мъдрост (дяволска). Тези въздействия не са само поддаване на манипулацията на врага, но също изключват мъдростта, която идва от Божия Дух. Те са покварени, и начина на мислене, който е основан на тях е също покварен. Когато човек е управляван от душата си, той може да подслонява само плътската природа, понеже реалността, която определя мислите и действията му е противна на тази, която Божия Дух ще предаде на ума, волята и сърцето на духа на човека. Ако мислите и действията на някого идват от реалност, която не е духовно разпозната, този човек също така не може да бъде воден от Божия Дух. Това състояние правилно се определя като да имаш грешна природа.            

Когато Божия Дух информира ума на човешкия дух, този човек може да разбира и духовните неща и естествения свят с Божията мъдрост. „Ума на грешния човек е смърт, а ума управляван от Духа е живот и мир; грешния ум е враждебен на Бог. Той не се подчинява на Божия закон, нито пък може“.[7] Докато, ума на духа не е податлив на измамите на врага, ума управляван от грешната природа е враждебен на Бог и не е способен да се съобразява с Божията воля. Произтичащото поведение е „дела, който водят до смърт“.            

Смъртта, в този контекст, най-добре се разбира като състояние да бъдеш отделен от Бог.[8] Делата, които водят до смърт са делата, които отделят човека от Бога. „Бог…ни съживи с Христос дори когато бяхме мъртви в престъпленията си – чрез благодат бяхте спасени“.[9] Следователно, възможно е да бъдете мъртви докато още сте живи.

Покаянието от дела, които водят до смърт е първоначалния принцип на промяна на начина на мислене на човека от виждането на реалността наследено от Адам, което се противопоставя на начина на живот подкрепян от Божия Дух.   Христос изпълнява първото повторение на  този принцип, когато човек избира да умре за своята наследена грешна природа и да бъде новороден от Духа. Това първо покаяние представлява смъртта за правото човек да управлява собствения си живот. Променения начин на мислене идва от променения суверенитет, който управлява живота на човека. Това е първата стъпка от процеса да бъдеш новороден и пренесен в Тялото на Христос. (Забележете, че този процес също така включва две от Кръщенията, за които се говори по-нататък в Глава трета на тези серии от поучения).[10] Това покаяние слага началото на преселването от управлението на себето, което е податливо на „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта на живота“,[11] към управлението на Христос и природа, която постоянно е управлявана от Божия Дух.[12] „Всичко това е чрез Бог, Който ни примири със Себе Си чрез Христос и ни даде служението на примирението: че Бог примиряваше света със Себе Си в Христос, като не задържаше греховете на хората срещу тях“.[13] В Христос, ние сме събрани в едно духовно тяло, което означава, че сме свързани отново към духовната реалност на Самия Бог.            

Обаче, пълната промяна от душа към дух не се извършва моментално. Христос изработва тази промяна във всеки вярващ с течение на времето. Покаянието от дела, които водят към смърт е необходимо и за да се победят плановете на врага и за да узреем като Божий син. Това е един постоянно повтарящ се процес за отделните хора, докато те узряват в Христос и за корпоративния Син, докато новото откровение от Божия Дух прави Христовото Тяло да узрее.            

Делата, които водят до смърт, присъщо са дела на грях. Павел учи: „Защото заплатата на греха е смърт, а Божия дар е вечен живот в Христос Исус нашия Господ“.[14] Такива дела не винаги са открито противоположни на заповедите ясно заявени в Писанието. Много от изборите, които водят до грешни действия са осведомявани от виждане на реалността повлияно от „мъдростта“ на света, плътта и плановете на врага. Версията на човека за реалността се отнася директно към идентичността на този човек като син на Бог.     

Възстановяване на идентичността на син

Когато човечеството започна да вижда себе си като плът и същество различно от Бог, Който е дух, то загуби своята идентичност като Божии синове. Бог е Бащата на нашите Духове, и това е в нашата природа като духове, че ние сме Божии синове.[15] Когато Адам се скри от Бог, той отхвърли напълно една идентичност свързана с Бог. Неговия начин на мислене се промени от това да бъде син и наследник на Бог в това просто да бъде едно създадено същество. Той загуби идентичността на син, която му беше дадена чрез неговата уникална връзка с Бог.[16] Когато Адам повече не беше информиран от духа си, той не можеше да хваща взаимоотношение с Бог, дух, като негов Баща. Той стана без баща. Веднага, той се настрои на това да осигурява собственото си снабдяване и защита, създавайки една култура на оцеляване около тези два неотложни приоритета. Този нов начин на мислене, който издига себе-снабдяването и защитата като най-висшите нужди и не е свързано с идентичността на човека в неговия Баща, създаде културата на сирака, която е управлявала човешката история.            

В културата на сирака, изискванията за снабдяване и защита неутрализират мандатите на духовния живот. Тази култура може да бъде толкова дълбоко проникнала в човека, че тези неща могат да не бъдат съзнателни или открити грешни избори. Обаче, страха мотивиращ и крепящ тази култура, държейки човека податлив към страстните желания за снабдяване и защита, ефективно отделя този човек от Бога.            

Културата на сирака е несъвместима с културата на син. Сатана въведе културата на сирака като алтернатива на съществуването на Адам като син на Бог. Самия Сатана е ангел, и като всички ангели, той е бил създаден да служи.[17] Тази култура се корени в природата на Сатана като слуга.   Слугата никога не може да разбере позицията на син, тъй като слугата няма взаимоотношението с Бог, което сина има. Докато, сина е съсредоточен на представянето на своя баща и той е наследника на всичко, което баща му има, слугата вижда своята цел като такъв, който изпълнява задача и получава отплата или награда. Слугата търси взаимозависимостта на размяната, в която да открие своята стойност, и неговата цел е справедлива награда за неговата служба. Сина не е заинтересован за това неговата съдба да бъде свързана с неговата готовност за изпълнение на задача. Той вече има всичко, което баща му има да му предложи. Главната цел на сина е точно и прецизно да отразява характера на баща си.            

Като син на Бог, на Адам беше отдаден на представянето на интересите на Баща си, но неговото решение да се отдели от Бог отхвърли тази божествена цел и предаде идентичността на син свързан с Бог като Баща. Той се отвори за една идентичност основана на неговото постижение.   Бог призна тази промяна, когато каза на Адам: „С потта на челото си ще ядеш храната си докато се върнеш в земята, тъй като от нея си взет; защото си пръст и в пръстта ще се върнеш“.[18] Бог не осъждаше Адам на живот на тежко блъскане като наказание за неговото нарушение, по-скоро Бог признаваше естествените последици от избора на Адам. Отхвърляйки своята идентичност като син, единствения друг избор за съдба, който оставаше за Адам беше тази на слуга.            

Като част от тялото на Христос, вярващия, който е син се предполага да оформя живота си според Христос, модела за Син. Святия Дух дава възможност за този начин на живот, докато конфликта, въведен в градината  изтъква начина на живот на Сатана. Сатана успешно измами Адам да промени виждането на реалността от духа на душата, и от син в слуга и сирак. Промяната във виждането беше очевидна веднага когато последвалите първи действия на Адам бяха да снабди за себе си и да се защити, като се покри и се скри от Бог. Той премина от това да вижда Бог като Баща, в това да Го вижда като враг. В този момент, взаимоотношението на човечеството с Бог се промени от това да бъдат синове в това търсят взаимодействие на размяна, възприемано в подредбата, чрез която човека се бори да угоди на Бог в замяна на Божието благоволение. Святия Дух не упълномощава сина с Божия начин на живот в културата на сирака. Покаянието и промяната на начина на мислене дава възможност за промяната на културата на човека, докато този човек узрява в син, който може да представя Татко Бог чрез своя начин на живот.  

Плановете на врага

Вярващия е податлив за плановете на врага, когато културата на сирака продължава влияе в някои области от живота на човека. Промяната на културата на човека включва процес, който трябва да работи през времето. Ето защо покаянието и промяната на начина на мислене на човека е постоянно повтарящ се процес докато вярващия узрява.            

Когато сина е правилно подреден в своето взаимоотношение с Бог, неговия дух управлява душата му. Когато, обаче, той вземе начина на мислене на слуга този баланс е изкривен, което води до това, че душата потопява духа с грижи свързани със снабдяване и защита. Неотложностите присъщи за този стремеж оставят човека отворен и податлив за предложенията на врага. Каквито и действия да последват, този стремеж неизбежно отделя човека от живота, който се насърчава от Духа.   За вярващите, тези стремежи са области, в които човека не осъществява собствените си способности и ресурси. Изискванията за снабдяване и защита заслепяват човека за идентичността и съдбата като син на Бог, изтъквайки културата на сирака като основа, чрез която човек става отделен от своята съдба и се въвлича в дела, които водят до смърт.            

Действието на покаяние и обръщане на начина на мислене към духа, позволява на Святия Дух да разкрие господството на душата, което е първата стъпка към възстановяването на идентичност на Божий син. Идентичността на човек като дух и Божий син, и пътя на съдбата му произлизаща от Святия Дух, анулират плътските, сетивните и дяволските влияния, които поглъщат изцяло човека с взелите връх изисквания за снабдяване и защита. Този процес освобождава вярващия от културата на сирака и от затвора на похотите и себе-запазването. Той поставя отново Божия син за активно преследване на Бог с целта да бъде примирен със Самия Бог.            

Във всяка област, където душата на човека е в превъзходство над духа, човека е уловен от измамите на врага, дори в неговите или нейните усилия за промяна. Човек може да разпознава това състояние в разкриването на природата на душата, управляваща реалността на човека. Ума на душата произвежда културата на сирака, определяйки себе си далеч от Бог като Баща и търсейки оцеляване чрез стремежите за снабдяване и защита. Волята на душата е, за да осъществи промяна чрез собствената сила на човека или способностите му. Освен това, душата е мотивирана от страх, и всички опити да се промени състоянието на човек, които са вкоренени в душата са мотивирани от страх от провал и загуба. Без промяна на начина на мислене, човек може да желае да промени грешната си природа, но дори в това желание, остава под влиянието на врага.  

Кога е необходимо покаяние?

Една от многото причини да се изучават принципите на покаянието е за да се предостави на човека откровението, че покаянието е необходимо, както за самия човек, така и за подпомагане на другите. Нуждата от покаяние и променен начин на мислене е разкрита частично чрез състоянието на самоувереност в продължителни периоди от време. Човек в това състояние развива заучените отклици, мотивиран от страх. Страха и културата на сирака правят място за света, за плътта и за дявола да повлияят на отделния индивид, често неуловимо. Себе-запазването заедно със себе-снабдяването оформят затвора, в който е пленена човешката душа. Преследването на тези два неотложни приоритета ще подчертаят плановете на врага за човека, тъй като емоциите и мотивациите на човека показват сфера на страхове, чрез който той или тя взема решения. Това влияние се е тълкувало правилно като демонична активност присъстваща в живота на този човек.            

Въпреки че обикновения човек показващ някои или повечето от тези белези, може в действителност да не е контролиран от демонично същество, живеещо в човека, по-широката сфера на демонична активност влияе не само на виждането на човека за живота, но също и на емоционалните отклици, които обикновено съпровождат тези виждания. Човек може да показва емоционална парализа, депресия, безнадеждност, отчаяние, гняв и др. подобни, докато цели области от живота на човека са контролирани от страх. Това са белези класически свързвани с демонична активност. Демоничната активност не трябва да се тълкува изключително като свързана с местожителство на демонично присъствие в тялото на човека, но трябва да се разглежда в по-широкия обсег на влиянието на заключения от демонични източници и емоциите, които те раздвижват. Лекарството, обаче, е същото.            

За да се преобърнат последствията от демонична активност в живота на вярващия, необходимо е да се възстанови божествения ред на духа над душата. Този процес започва с промяна на начина на мислене от този на слуга или сирак в такъв на син.   Докато сина израства в зрялост, той трябва да бъде инструктиран, и трябва да се обучава да разбира, съперничещите виждания на душата и духа, научавайки се да идентифицира начините на мислене, които правят човека податлив на демонично влияние и грях. Въпреки че са били поставяни много ударения на освобождението (изгонване на пребиваващото демонично присъствие), неуспеха да се промени скритата култура на податливост за демонично влияние, оставя човек свободен от съществото, но все още податлив за същите влияния, които са произвели проникването на първо място. Несъмнено, където демонично присъствие е намерило пребивание в нечия душа, лекарството включва изгонването на демона. Обаче, ако къщата е почистена и пометена, но скритото състояние не е било излекувано, демона е способен да се върне, водейки своите другари със себе си.[19] Затова е нужно да се справим със скритото състояние, чрез което човека остава отворен за атака и влияние. Този процес води до основна промяна на оперативния начин на мислене.

Вярващия трябва, следователно, да бъде лично инструктиран в този процес, понеже възприемчивостта на всеки човек е толкова уникална колкото е и самия човек, и общите инструкции рядко произвеждат ефективен резултат. Всеки вярващ трябва да е запознат с това основно поучение като средства, чрез които могат да подреждат своя статус, редовно, за да отразяват правилно подравняване с небесата и да се пазят от падане в капаните на врага, предназначени да попречат на напредъка към зрялост. Това е нормалния път на растеж на вярващия, и трябва да бъде практикуван редовно в живота на човека.  

Покаянието е неразделно от практиките свързани със зрялостта. Врага е непреклонен в своето търсене на възможност да спъне вярващия; и като Божий син всеки вярващ трябва да бъде бдителен и непреклонен в отхвърляне на тези настъпления. Врагът ще изобретява нови и уникални подходи, но той е ограничен от своята природа на слуга. Освен  това, неговите планове винаги са основани на тези познати методологии.  

Ролята на духовните бащи

Необходима и задължителна помощ в този процес е това да има някой в ролята на духовен баща, който постоянно да бди за душата на човека и който да помага да установява отклонението от пътя на син в този на сирак. Духовния баща може да разпознае и да спре начина на мислене преди да е пуснал корени и преди духовния син да осъзнае отклонението от своя път. И, духовния баща е някой, който носи благодатта и влиянието, необходими за копаене в дълбоките корени на културата без бащи и тази на сирака, която прави човека отворен за измамите на врага.[20]            

Духовния баща е човек, чиято компетентност да прави това е добре известна. Йоан описва духовния баща като някой, който познава Татко Бог. Такъв баща е способен да помага на по-младите Божии синове да узреят и да побеждават плановете и измамите на врага. Йоан пише: „“Писах на вас, бащи, защото познавате Този, Който е от началото. Писах на вас, младежи, защото сте силни, и Божието слово живее във вас, и сте победили злият“.[21]            

Това е основа на подредбата в Божия Дом за узряването на Неговите синове. Научаването на етапа на покаяние от дела, които водят към смърт е основно за узряването на човека в Христос. И, покаянието от дела, които водят към смърт е необходимо за избягване, или завладяване и побеждаване, на усилията на врага да отдели Божия син от Татко Бог, след като сина е бил примирен с Бог.            

Промяната в съдбата на човека, ставайки Божий син, с обновен начин на мислене е явна от живота, който човека живее. Божия син не живее като роб или сирак. Ако някой претендира, че е син, а живее като роб, такъв човек не е приел следващото Първоначално учение, Вяра в Бог. Докато Покаянието от дела, които водят до смърт започва и позволява тези промени, Вярата в Бог снабдява доказателството за действителната промяна, докато позволява на Духа да работи във вярващия, за да донесе промяна в неговите или нейните обстоятелства.



[1]Римляни 8:5 NIV.
[2]Вижте, пак там, Матей 26:38, 41 NIV: „Душата Ми е залята от скръб до точката смърт. Стойте тука и бдете с Мене. … Бдете и се молете, за да не паднете е изкушение. Духа е склонен, но тялото е слабо“.
[3]Вижте 1 Солунци 5:23 NIV: „Нека Сам Бог, Бога на мира, да ви овети напълно. Нека духът ви, душата ви и тялото да бъдат запазени безупречни при идването на нашия Господ Исус Христос“.
[4]Вижте Битие 2:7 NIV.
[5]Вижте, пак там, Римляни 8:16 NIV: „Самият Дух свидетелства с нашия дух, че сме Божии деца“.; вижте също Евреи 10:15-16 NIV: „Святия Дух също ни свидетелства за това. Първо Той казва: Това е завета, който ще направя с тях след това, казва Господ. Ще поставя законите Си в сърцата им, и ще ги напиша в умовете им“.
[6]Яков 3:15 KJV.
[7]Римляни 8:6-7 NIV.
[8]Вижте Римляни 6:23 NIV: „Защото заплатата на греха е смърт, а Божия дар е вечен живот в Христос Исус нашия Господ“.; вижте Римляни 8:2 NIV „Чрез Христос Исус закона на Духа на живота ме освободи от закона на греха и на смъртта“.
[9]Ефесяни 2:4б-5 NIV.
[10]Вижте Римляни 6:1б-7 NIV:„Да продължаваме ли да грешим, за да може да се умножи благодатта? В никакъв случай! Ние умряхме за греха; как можем да живеем в него повече? Или не знаете, че всички, които сме кръстени в Христос Исус сме кръстени в Неговата смърт? …понеже, който е умрял е освободен от греха“.
[11]1 Йоан 2:16б KJV.
[12]Вижте Йоан 3:6 NIV: „Плътта ражда плът, а Духа ражда дух“.
[13]2 Коринтяни 5:18-19а NIV.
[14]Римляни 6:23 NIV.
[15]Вижте Евреи 12:9 NIV: „Освен това, всички сме имали човешки бащи, които са ни дисциплинирали и ние ги почитаме заради това. Колко повече трябва да се подчиним на Бащата на нашите духове и да живеем!“; също вижте Римляни 8:14 NIV: „Понеже водените от Духа на Бог са Божии синове“.; също вижте Йоан 1:12-13 NIV: „А на онези, които Го приеха, на онези, които повярваха в Неговото име, Той им даде правото да станат Божии деца – деца родени не по естествен произход, нито поради човешко желание или съпружеска воля, а родени от Бог“.
[16]Вижте Лука 3:38 NIV: „…Адам, сина на Бог“.
[17]Вижте Евреи 1:5, 14 NIV: „Защото на кого от ангелите Бог някога е казвал: Ти си Мой Син; днес Аз станах твойБаща? Или отново: Аз ще му бъда Баща, и той ще Ми бъде Син? …Не са ли всички ангели служещи духове, изпращани да служат на онези, които ще наследят спасение?“
[18]Битие 3:19 NIV.
[19]Вижте Матей 12:43-45 NIV; също вижте Лука 11:24-26 NIV.
[20]Вижте Сам Солейн с Николас Солейн, Татко Мой! Татко Мой! (2012г.) за пълно разискване на ролята на духовните бащи.
[21]1 Йоан 2:14 NIV.