8 – Пъкълът

Що е светът, солдати?

Това съм аз;

Аз, този вечен сняг,

туй северно небе.

Солдати, тази самота,

през която крачим с вас,

това съм аз.

W. de la Mare. Napoleon

Ричард обича Ричард; тоест аз съм аз.

Шекспир

В една от досегашните глави приехме, че болката, която може единствена да стресне злия човек, да осъзнае той, че не всичко е наред, понякога води и до един окончателен, непокаян бунт. През цялото време допускахме, че човек притежава свободна воля и затова всичките му заложби са нож с две остриета. Оттук директно следва, че не можем да сме сигурни в успеха на Божественото дело за спасението на света от вечно проклятие, когато става дума за спасението на всяка отделна душа. Някои няма да бъдат спасени. В християнството няма друга доктрина, която бих изхвърлил с по-голямо желание от тази, естествено, ако това зависеше от мен. Но тази доктрина се уповава изцяло на Светото Писание и, което е по-важно, позовава се на думите на нашия Господ. Тя винаги е била поддържана от християнството и има своите разумни основания. Щом се играе някаква игра, съществува възможността някой да загуби. Ако щастието на едно създание се състои в себеотдаването, никой друг, освен него, не може да извърши необходимото. Възможно е мнозина да му предлагат помощ, за да го стори, а то да отказва. Готов съм на всичко, за да мога с основание да изрека: „До един ще бъдат спасени“, но разумът ми веднага отвръща: „По тяхната воля или против нея?“ Ако кажа: „против тяхната воля“, забелязвам веднага противоречие -възможно ли е най-върховният доброволен акт на себеотдаването да бъде противен на волята? Ако кажа: „съгласно волята им“, разумът ми напомня: „Ами ако те не пожелая да се подчинят?“

Христовите слова за пъкъла са отправени като всички Господни думи към съвестта и волята, не към интелектуалното ни любопитство. Когато тези думи са успявали да ни подтикнат към действие, убедително представяйки ни някаква ужасна възможност, сигурно са изпълнявали цялото си предназначение и ако всички хора по света бяха убедени християни, би било излишно да се добавя и думичката повече. Но при сегашното състояние на нещата, християнството бива атакувано като варварско предимно заради тази доктрина, а добротата на Бог бива поставяна под съмнение. Говорят ни, че това е една ненавистна доктрина – вярно, аз също я ненавиждам от дъното на душата си – и ни напомнят за трагедиите в човешкия живот, произтекли от вярата в нея. За другите трагедии, които са се разиграли поради неверие в нея, не се казва почти нищо. Поради тези и само тези причини, става наложително да се спрем на въпроса малко по-подробно.

Проблемът не е само в един Бог, който обрича някои от Своите създания на гибел. Това щеше да е проблем, ако бяхме мохамедани. Придържайки се, както винаги, към сложната действителност, християнството ни изправя пред нещо много по- заплетено, многозначително и сложно за разбиране: един Бог, изпълнен до такава степен с милосърдие, че да стане човек и да умре в мъки, за да предотврати надвисналата тъкмо над създанията Му гибел, но и който, при все това изглежда несклонен, неспособен дори, да спре погублението им, когато героичният Му жест се проваля. Преди миг аз казах лекомислено, че съм готов на „всичко“, за да премахна тази доктрина. Излъгах ви. Аз не мога да извърша и една частичка от онова, което Бог вече е извършил, за да отстрани самия факт. И ето го истинския проблем – толкова много милост и все пак пъкълът съществува.

Не ще опитвам да направя тази доктрина по- приемлива. Нека не се лъжем – тя не е приемлива. Но от друга страна, мисля, че е възможно да се докаже, че е етична и това ще направим като разгледаме критично някои от основните гласни и негласни възражения, които тя предизвиква.

Първо, в съзнанието на мнозина е налице несъгласие с идеята за наказанието като възмездие. На този въпрос се спряхме отчасти в една от предходните глави. Там поддържахме тезата, че всяко наказание става несправедливо, ако в него не присъстват понятията „заслужено“ и „възмездие“. Казахме още, че в сърцевината на жаждата за мъст, в настояването злият човек да не бъде оставен безнаказано да доволства от злото си, а да бъде принуден да го види с очите на другите такова, каквото в действителност е, откриваме справедливи основания.

Когато споменах, че болката побива знамето на истината сред една разбунтувала се крепост, ставаше дума за онази болка, която все още би могла да доведе до покаяние. Ами ако това не стане? Ако след побиването на знамето не последва никаква друга победна атака? Нека опитаме да бъдем искрени със себе си. Представете си човек, домогнал се до власт и богатство благодарение на нескончаемото си коварство и жестокост, човек, експлоатиращ за чисто себични цели благородните мотиви на своите жертви, надсмивайки се същевременно на тяхната наивност, който постигнал успеха, го използва за утоляване на похотта и омразата си и в крайна сметка се разделя и с последното късче доблест като предава своите довчерашни съучастници и се наслаждава на последните им мигове на озадачено разочарование. Накрая си представете, че нашият субект върши всичко това не както ни се иска на нас, т.е. измъчван от угризения или поне от съмнения и страх, не, той се радва на добър апетит, здрав сън и добро здраве – един весел, червендалест човек, без грам житейски грижи, твърдо уверен до последния момент, че единствен е намерил отговора на житейската загадка; абсолютно сигурен, че Бог и хората са глупаци, които е надхитрил категорично, а неговият начин на живот е напълно успешен, задоволен и неопровержим. На това място трябва много да внимаваме. И най-малкото поддаване на жаждата за мъст е тежък смъртен грях. Християнското милосърдие ни съветва да направим всички възможни усилия за духовния прелом на този човек, да желаем обръщението му пред неговото наказание, дори с опасност за собствения ни живот, а навярно и за собствената ни душа, да го желаем до безкрайност. Но не тук е проблемът. В случай, че самият той просто не желае да се обърне, каква участ във вечния свят може според вас подобаващо да му се отреди? Нима оставайки какъвто си е (а може сам да избира, щом притежава свободна воля), той трябва завинаги да тъне в своето доволство, да е абсолютно убеден во веки веков, че правото е на негова страна? Ако не сте в състояние да сметнете това за приемливо, не е ли вашата собствена поквара, която ви пречи да го признаете – само се погледнете? Не откривате ли тогава, в собствената си глава, онзи сблъсък между справедливост и милосърдие, който често ви е приличал на старомодно богословие, не го ли усещате като нещо, идващо отгоре, а не отдолу? Вие сте движени не от мисълта за болката, която злото създание трябва да изпита, а от чисто нравствената необходимост -правото трябва да възтържествува и знамето да бъде побито в тази ужасно размирна душа, дори след това да не последва по-добро и по-пълно завоевание. В определен смисъл за създанието е по-добре да осъзнае себе си като провал, като грешка (дори самото то да не стане по-добро). Едва ли има милост, която може да пожелае един такъв човек да остане завинаги необезпокояван в плена на толкова ужасна и противна заблуда. Тома Аквински казва за страданието същото, което Аристотел е казал за срама – че то е нещо добро не само по себе си, а нещо, което може да носи някакво добро при определени обстоятелства. С други думи, това означава, че ако пред нас има зло, то болката от осъзнаването на това зло, която е вид познание, е относително добро нещо. Така е, защото в противен случай, душата ще бъде в неведение по отношение на злото или в неведение, че то е противно на нейната природа, а едното и другото неведение, казва философът, са явно и определено лоши[1]. Аз мисля, че макар и да потръпваме, ние сме съгласни.

Изискването Бог да прости на такъв човек докато той остава какъвто си е, се основава на едно объркване между оневиняване и прошка. Да оневиниш едно зло, просто означава да го пренебрегнеш, да го третираш сякаш е добро. Но, ако трябва да е пълна, прошката освен че е нужно да се предложи, трябва и да се приеме; а човек, който не признава вината си, не може да приеме опрощение.

В началото изходих от схващането за Пъкъла като една определено положителна наказателна мярка, налагана от Бога, тъй като, в тази си форма, доктрината е най-отблъскваща и исках да подхвана най-силното възражение. Но макар нашият Господ често да говори за Пъкъла като за присъда, произнесена от някакъв съд, Той казва също на други места, че осъждането се състои в самия факт, че хората предпочитат мрака пред светлината и че не Той, а Неговото „слово“ съди хората[2]. След като двете понятия означават в крайна сметка, едно и също, ние сме свободни да мислим за проклятието или вечната смърт на този зъл човек не като за присъда, изпълнена срещу него, а като за обикновен факт- той просто остава какъвто си е. Характеристиката на изгубените души е „тяхното отричане на всичко що е извън самите тях“[3]. Нашият въображаем егоист се опитва да превърне всичко по пътя си в придатък на своето Аз. Усещането за другото, т.е. самата способност да се наслаждаваш на доброто, у него е потисната почти напълно и само тялото му все още го държи в някаква закърняла, твърде елементарна връзка с материалния свят. Смъртта премахва и тази последна връзка. Той постига своето желание – да почива изцяло в Аз-а си и да се радва на най- доброто, което ще открие там. А това, което открива там, е Пъкъла.

Друго едно възражение е насочено към очевидното несъответствие между преходната греховност и вечното проклятие. И ако за нас вечността е чисто и просто едно продължаване на времето, това наистина е диспропорция. Но мнозина биха отхвърлили такива представи за вечността. Ако мислим за времето като за права линия, това е една добра образност, защото отделните моменти във времето са последователни и които и два от тях да вземем, те не могат да съществуват паралелно. С други думи, времето няма ширина, а само дължина и, в такъв случай, вероятно сме длъжни да мислим за вечността като за равнина или дори пространство. Така целокупната действителност, свързана с едно човешко същество, би представлявала някакво триизмерно тяло. Тази фигура ще бъде предимно творение на Бог, действащ чрез благодатта и природата, а свободната човешка воля би се вписала с една линия в основата, която наричаме земен живот и ако начертаете основната линия накриво, цялата триизмерна фигура ще се окаже на грешно място. фактът, че животът е кратък или, фигуративно казано, че нашият принос е само една малка линия към цялата сложна форма, може да се счита за Божествена милост. Защото ако начертаването дори на тази малка линия, заделено за свободната ни воля, е понякога толкова нескопосно, че проваля цялото, каква ли каша бихме забъркали, ако ни беше поверено начертаването на по-голяма част от фигурата? Един по-прост вариант на същото възражение се крие в твърдението, че смъртта не трябва да бъде безвъзвратна, сиреч трябва да съществува някакъв повторен шанс[4]. Вярвам, че ако милион такива шансове биха довели до нещо минимално добро, те щяха да ни бъдат дадени. Но учителят често знае неща, които ученици и родители не разбират, например, че е наистина безполезно да изпрати някой ученик на поправителен изпит за пореден път. Краят все някога трябва да настъпи и не се изисква кой знае колко силна вяра, за да признаем, че Всеведението е такова именно защото знае кога трябва да стане това.

Едно трето възражение е насочено към потресаващата сила на пъклените мъчения, както са представени в средновековното изкуство, а наистина и в някои пасажи от Светото Писание. Тук Фон Хюгел ни предупреждава да не бъркаме самата доктрина с художествените образи и метафори, чрез които тя може да бъде предадена. Нашият Господ говори за Пъкъла посредством три символични обозначения: първо -това за наказанието („вечно наказание“ – Матей 25:46); второ – това за унищожението („бойте се от оногова, който може и душа и тяло да погуби в пъкъла“ – Матей 10:28) и трето- това за отлъчването, изоставянето или хвърлянето във „външната тъмнина“, както в притчите за човека без сватбената дреха, или за мъдрите и глупавите девици. Преобладаващият образ на огъня е важен, защото той съчетава представите за мъчение и унищожение. Така е почти сигурно, че тези изрази са предназначени да внушат нещо неописуемо ужасно и всяко тълкуване, което не отчита подобаващо този факт е, страхувам се, поначало много далеч от истината. Но не е необходимо и да се задълбочаваме толкова в описанията на мъченията за сметка на другото, подсказващо унищожение и отлъчване. Какво може да е то, за което и трите дадени ни описания са еднакво подходящи? Унищожението, както естествено трябва да приеме означава разрушаването, краят на унищожавания. И хората често говорят така, сякаш „анихилацията“ на една душа е напълно възможна. В целия ни досегашен опит обаче, унищожаването на едно нещо означава появата на нещо друго. Изгорете една цепеница и ще получите газове, топлина и пепел. Да си бил цепеница, означава сега, че си тези три неща. Ако душите могат да бъдат унищожавани, то не трябва ли тогава да съществува и състояние, в което да си бил човешка душа? И не е ли вероятно това състояние, еднакво добре да се описва и като мъчение, и като унищожение и като отлъчване? Сигурно ще си спомните, че в притчата спасените отиват на едно място, приготвено за тях, докато прокълнатите отиват на място, което изобщо не е било предназначено за хора[5]. Да влезеш в рая, значи да станеш повече човек, отколкото изобщо си успявал да бъдеш на земята; да идеш в ада – напълно да си откъснат от човешкото. Това, което е хвърлено (или само се хвърля) в ада, не е човек. Това са „останки“. Да си завършен човек, означава страстите ти да са покорни на волята, а волята да е отдадена на Бога; да си бил човек, т.е. да си вече бивш човек или „прокълнат дух“, ще е съответно да се състоиш от воля, напълно насочена към Аз-а и от страсти, напълно неподвластни на волята. Разбира се, не е възможно да си представим някак съзнанието на такова създание, което е повече една халтава купчина от взаимно противоположни грехове, отколкото прост грешник. Сигурно има някаква истина в думите, че „адът си е ад не от неговата собствена гледна точка, а от гледната точка на небесното блаженство“. Аз не смятам, че това опровергава строгостта на думите на нашия Господ. Само на прокълнатите собствената им участ не им се е струвала толкова непоносима. И трябва да си признаем, че както в съзнанието ни започват да избледняват категориите на болката и удоволствието, от които бяхме изцяло и толкова дълго погълнати, така в полезрението ни попадат постепенно едни по- всеобхватни представи за доброто и злото, докато в тези последни глави размишляваме за вечността. Сами по себе си нито болката, нито удоволствието, имат последната дума. Даже ако беше възможно преживяването на изгубените (стига то да може изобщо да се нарече преживяване) да не съдържа болка, а много наслада, тези пъклени удоволствия пак щяха да са достатъчни, за да хвърлят в молитви всяка непрокълната душа, защото тя ще е обзета от кошмарен ужас. Даже ако в рая имаше болки, всеки, който разбира, би ги пожелал.

Четвъртото възражение е, че никой милосърден човек не би могъл да изпита блаженство в рая, щом знае, че в пъкъла е останала дори една само човешка душа. Ако това е така, не излиза ли, че ние сме по-милостиви от Бога? В основата на това възражение стои умозрителната представа за съвместното съществуване на рая и ада в едно общо, еднопосочно време, така както например съществуват историите на Англия и Америка. Тогава във всеки един миг, блаженият би казал: „Мъченията в ада продължават и в този момент.“ Но аз забелязвам, че наблягайки върху ужасите на ада с безпощадна строгост, нашият Господ обикновено подчертава не представата за дълговечност, а за безвъзвратност. Предаването на унищожителния огън обикновено се счита за край на разказа, а не за начало на нова история. Ние не се и съмняваме, че изгубената душа е вечно прикована в своя сатанизъм, но дали това приковаване подсказва безкрайна или въобще някаква продължителност, не можем да кажем. Д-р Едуин Бивън прави някои интересни догадки по този въпрос[6]. Ние знаем много повече за рая, отколкото за ада, защото раят е дом на човечеството и следователно включва всичко, което се съдържа в един прославен човешки живот, докато адът не е бил създаден за хора. Той не е в никакъв смисъл паралелен на рая, той си е „външната тъмнина“ и е зад външната граница, където битието преминава и изчезва в небитието.

Най после, съществува възражението, че окончателната загуба на една единствена душа означава поражение за всемогъществото. И това е точно така. При създаването на същества със свободна воля, всемогъществото се излага от самото начало на тази опасност. Но това, което вие наричате поражение, аз наричам чудо: да създаде неща, които не са самото Него и по този начин собственото му творение да е способно в определен смисъл да Му се противопоставя – ето най- изумителното и невъобразимото от всички дела, които приписваме на Божеството. Аз наистина вярвам, че прокълнатите са, така да се каже, печеливши бунтовници, и че портите на ада се заключват от вътрешната страна. Нямам предвид, че духовете може и да не пожелаят да излязат от пъкъла по мъглявия начин на завистливия човек, когато „желае“ да бъде щастлив. Но със сигурност мисля, че те не искат дори и първите подготвителни стадии на онова себеотдаване – единственото, чрез което душата може да достигне някакво добро. Те вечно се наслаждават на ужасяващата свобода, която сами са потърсили, за да се самозаробят, както пък блажените, с вечното си отдаване на покорство, стават все по-свободни в цялата вечност.

В крайна сметка, отговорът на всички ония, които възразяват срещу доктрината за пъкъла, е всъщност един въпрос: „Какво искаш да направи Бог?“ На всяка цена да изтрие техните предишни грехове, да им подари едно ново начало, облекчавайки всяка трудност и като предлага чудотворна помощ? Но Той е сторил това на Голгота. Да им прости? Няма да им бъде простено. Да ги остави на мира? Уви, опасявам се, че Той точно това и прави.

Още една забележка и приключвам. За да предизвикам съвременно мислещите хора да вникнат в нещата, аз се осмелих да представя в тази глава образа на вида зъл човек, когото ние най-лесно възприемаме като действително зъл. Но когато този образ е изпълнил задачата си, колкото по-бързо го забравите, толкова по-добре. Във всички разсъждения за ада трябва неизменно да имаме предвид възможното проклятие – не онова на нашите врагове, нито на нашите приятели (тъй като двата случая смущават разума), а на нас самите. В тази глава не става дума за жена ви или за сина ви, нито за Нерон или за Юда Искариотски. Тя засяга вас и мен.