7 – Човешката болка (продължение)

Всичко, което е, както трябва да бъде, се подчинява на този втори вечен закон; нещата, които са все пак несъобразими с него, по някакъв начин се подчиняват на първия вечен закон.

Хукър. Laws of Eccles.Pol.,I,iii, 1

В тази глава аз застъпвам шест твърдения – необходими като допълнение на нашия разказ за човешките страдания. Те не следват едно от друго и затова съм ги изложил в произволен ред.

1. В християнството по въпроса за изпитанието има един парадокс. Блажени са бедните, но от нас се очаква чрез „правда“ (т.е. социална справедливост) и милосърдие да отстраняваме бедността навсякъде, където е възможно. Блажени сме ние, когато ни преследват, но можем и да избегнем гоненията, местейки се от град в град, можем да се и молим това да ни бъде спестено, както нашият Господ се е молил в Гетсиманската градина. Но ако страданието е нещо добро, не трябва ли по-скоро да бъде търсено, отколкото избягвано? Аз отговарям, че страданието само по себе си не е добро. Според мен доброто при всяко болезнено преживяване е, че страдащият се подчинява на Божията воля, а в околните се събуждат състрадание и милосърдие. В съгрешилия и отчасти изкупен от вечно проклятие свят, ние можем да различим: (1) простото добро, произлизащо от Бога; (2) простото зло, произлизащо от бунтовните създания и (3) използването на същото това зло от Бога за Неговата изкупителна цел, което пък води до (4) съвкупното добро, за което допринасят и понесеното страдание и подаянието за греха. Но фактът, че Бог може да твори съвкупно или всеобщо добро от простото зло не оправдава (макар че по милост, то може и да спасява) онези, които вършат простото зло. И това разграничение е изключително важно. Злодеяния неминуемо ще има, но горко на онези, които ги извършват. Греховете наистина докарват голяма благодат, но това не трябва да ни служи за оправдание когато продължаваме да грешим. Самата смърт върху кръста е както най-доброто, така и най-лошото от всички събития в историята, ала ролята на Юда си остава просто зло. От тази отправна точка можем да подходим първо към чуждото страдание. Милосърдният човек обикновено с стреми към доброто на ближния си и така изпълнява Божията воля, съзнателно влизайки в съюз с „простото добро“. Жестокият човек потиска ближния си и така причинява простото зло. Но, причинявайки зло, той бива използван от Бога (без собственото му знание или съгласие) за правене на голямото съвкупно добро. Така първият човек служи на Бог като син, а вторият – като оръдие. Тъй като можеш да си сигурен, че каквото и да вършиш в крайна сметка ще изпълниш Божията цел, остава ти единствено да мислиш за онова, което има значение за тебе- дали ще служиш като Юда или като Йоан. Цялата система е, така да се каже изчислена върху сблъсъка между добрите и лошите люде, а добрите плодове на твърдостта, търпението, състраданието и опрощението, заради които на жестокия се позволява да бъде жесток, предполагат, че добрият човек обикновено продължава да търси простото добро. Казвам „обикновено“, защото на човек понякога му се „полага“ да нарани (дори, по мое мнение, да убие) събрата си. Това, разбира се, става там, където необходимостта е неотложна, и доброто, заради което се прави – очевидно, а обикновено, този, който причинява болката, има пълното право да го стори: правото на родителя, дадено му от природата, правото на съдията или на войника, произтичащо от гражданското общество, правото на хирурга, най-често дадено му от самия пациент. Всеки опит това да се превърне в някакво общо основание за измъчване на цялото човечество, защото мъчението е за негово добро (както лудият Тамерлан на Марлоу се е хвалел, че е „напаст Божия“), означава всъщност не да провалите Божествения план, а да се кандидатирате за мястото на Сатана в него. А ако вършите неговата работа, ще трябва да сте готови и за неговата заплата.

Проблемът с избягването на собствената ни болка допуска някакво подобно решение. Някои аскети са използвали самоизтезанието. Като обикновен мирянин, аз не предлагам никакво мнение относно благоразумието на такъв режим, но настоявам, че каквито и да са достойнствата му, самоизмъчването е нещо доста по-различно от изпитанието, пратено от Бога. Общоизвестно е, че постенето е съвсем различно преживяване от пропускането на обяда или вечерята случайно или поради бедност. Постенето слага волята над апетита, като наградата е себевладеене, а опасността – възгордяване. Принудителният глад подчинява едновременно и апетит, и воля на Божествената воля, създавайки благоприятен повод за подчинение като същевременно ни излага на опасността от възнегодуване. Но изкупителният ефект от страданието се крие главно в неговата тенденция да укроти непокорната душа. Аскетичните навици, които сами по себе си каляват волята, са полезни само дотолкова, доколкото помагат на волята да сложи в ред собствения си дом (страстите) като подготовка за жертвоприношението на цялата личност пред Бога. Като средство тези навици са необходими, но като цел ще да са ненавистни: защото да замениш апетита с воля и да спреш дотам, означава просто да смениш животинското Аз с дяволско. Следователно, точно и вярно бе казано, че „само Бог може да измъчва и потиска“. Изпитанието върши своята работа в един свят, където човешките същества обикновено се стремят, със законни средства, да избегнат своето собствено природно зло и да постигнат своето природно добро. То предполага съществуването на такъв свят. За да подчиним волята си на Бога, първо трябва да имаме налице воля, а тя пък трябва да има цели. Християнското себеотричане не означава стоическа „апатия“, а готовност да предпочетеш Бог пред по- низшите цели, които сами по себе си са напълно законни. Така и Съвършеният Човек поднесъл в Гетсимания една воля, и то много силна, да избегне страданието и смъртта, ако това съвпада с волята на Отца; ако не- волята му била съчетана с безпрекословна готовност за покорство. Някои от светците препоръчват „пълно себеотричане“ още пред прага на нашето обучение, но според мен това може да означава само пълна готовност за всяко отделно самоотричане[1], което може да бъде поискано от нас. Защото не ми се струва възможно да живееш от ден на ден и от година на година, без да желаеш нищо друго, освен подчинение на Бога. Какъв ще бъде тогава материалът за подчинението? Сами ще си противоречим, ако кажем: „Това, което желая, е да подчиня това, което желая на Божието желание“, защото второто „това, което“ не означава нищо. Ние полагаме несъмнено извънредно големи грижи за избягване на собствената си болка. Но едно подобаващо смирено намерение да я избегнем, използвайки законни средства, е в съответствие с „природата“ – с други думи, с цялата работеща система за живота на създанията, в която е било изчислено и спасителното действие на изпитанието.

Следователно, би било погрешно да се предполага, че християнският възглед за страданието е несъвместим със силното наблягане върху нашето задължение да оставим света (дори в мирския смисъл) по-добър, отколкото сме го намерили. В най-пълната иносказателна картина на Страшния съд, Господ сякаш свежда всички добродетели до една активна благотворителност. И макар че ще бъде подвеждащо да разглеждаме тази картина изолирано от Евангелието като цяло, тя е достатъчна, за да постави извън съмнение основните принципи на социалната етика на християнството.

2. Ако изпитанието е необходим елемент на изкуплението, трябва да очакваме, че то ще е безкрайно – докато Бог не реши, че света е или спасен, или неспасяем. Излиза, че християнинът не може да вярва на никои от онези, които му обещават, че с основни промени в икономическата, политическата или здравната система ще доведат рая на земята. Това би могло да подейства твърде обезкуражаващо, примерно върху социалния работник, но не е установено, че ефектът е в действителност в тази посока. Точно обратното – силното усещане за нашите общи нещастия, просто като хора, е поне толкова добър стимул за отстраняването им, доколкото е възможно, колкото която и да е от всичките налудничави идеи и надежди, чиито свидетели сме. Те са изкушение за човеците да търсят осъществяването им като нарушават нравствения закон и се оказват само прах и пепел, щом бъдат осъществени. Приложим ли доктрината за въображаемия рай на земята като стимул за нашите енергични усилия по премахване на заобикалящото ни зло към живота на отделния човек, веднага ще се убедим в нейната абсурдност. Гладните продължават да търсят храна, а болните – изцеление, защото си знаят, че след обяда или след лечението обичайните превратности на живота ще продължат да ги съпътстват. Аз не разисквам сега доколко е желателно или не социалната ни система да претърпи драстични промени. Напомням само на читателя, че никое определено лекарство не бива да се бърка с елексира на живота.

3. Понеже тук пътят ни се пресече с политически теми, длъжен съм ясно да заявя, че християнската доктрина за себеотричането и подчинението е чисто богословска и, ни най-малко, политическа доктрина. Нямам какво да кажа за формите на управление, за гражданската власт и гражданското подчинение. Видът и степента на подчинението, което едно създание дължи на Създателя си са уникални, защото връзката между Творец и създание е уникална и от нея изобщо не може, а и не бива, да се правят каквито и да било политически заключения.

4. Християнската доктрина за страданието обяснява, според мен, един много странен факт, отнасящ се за света, в който живеем. Безметежното щастие и гарантираната сигурност, които всички така силно желаем, са ни отказани от Бог чрез самата същност на този свят; ала радостта, удоволствието и веселието Той е раздал с широка ръка и във всички посоки. Никога не сме в безопасност, но животът ни е пълен със забавления, а понякога и с възторзи. Не е трудно да разберем защо. Сигурността, за която бленуваме, би оставила душите ни да почиват тук, на този свят, и би била сериозна пречка по обратния ни път към Бога, докато няколко мига любовно щастие, един пейзаж, една симфония, обичайна весела среща с приятели, удоволствието от едно къпане или футболен мач нямат такава тенденция. По дългия път нашият Отец ни приканва за ободряващи почивки в приятни и удобни пристани, но никога не би ни поощрил да бъркаме пристаните с дома си.

5. В никакъв случай не бива да правим проблема за болката по-сложен, отколкото е, с мъгляви приказки за „невъобразимо големия сбор от човешко страдание“. Да предположим, че аз имам зъбобол със сила Х. Представете си, че и вие, който сте седнал до мен, също започвате да се оплаквате от зъбобол със сила Х. Ако пожелаете, може да кажете, че общия сбор на болката в стаята вече е 2Х, но не бива да забравяте, че никой от нас двамата не изпитва болка със сила 2Х. Преровете цялото пространство и време, и няма да намерите тази съставна болка в ничие съзнание. Такова нещо като сбор от страданията не съществува, защото никой не го изпитва. Когато стигнем до границата на максимума болка, която един човек може да понесе, ние несъмнено сме достигнали до нещо много ужасно, но това е достигане до цялото страдание, способно да съществува във вселената. Събирането на един милион страдащи не дава сбор от повече болка.

6. От всички видове зло само болката е стерилно или дезинфекцирано зло. Интелектуалното зло или грешката могат да се повтарят, защото причината за първата грешка (да кажем умора или лош почерк) продължава да действа. Но отделно от това грешката като такава поражда пак грешка – ако първата крачка в един спор е погрешна, всичко, което следва, ще бъде погрешно. Грехът може да се повтаря, защото първоначалното изкушение остава, но отделно от това грехът от само себе си ражда грях, затвърждавайки греховния навик и отслабването на съвестта. Така болката, подобно на другите злини, може да се повтаря, защото причината за първоначалната болка (болест или пък неприятел) продължава да действа. Болката обаче не притежава качеството да се размножава сама. Когато премине, нея вече я няма и естественият резултат е радост. Тази разлика може да бъде представена и по обратния път. След една грешка вие сте длъжни не само да отстраните причината (умората или лошия почерк), но и да поправите самата грешка. След един грях, трябва, ако е възможно, не само да отстраните изкушението, но и да се върнете и покаете за самия грях. И в единия, и в другия случай се изисква „изправление“. Болката не изисква такова „изправление“. Може да изцелите болестта, която я е предизвикала, но веднъж преминала, болката става стерилна, докато всяка непоправена грешка и всеки непризнат грях се превръщат в извор на нови грешки и нови грехове – те се множат непрекъснато, до свършека на света. Когато аз греша, моята грешка заразява всеки, който ми вярва. Когато съгреша публично, всеки наблюдател или ми прощава и така споделя вината ми, или ме заклеймява, с което създава пък непосредствена опасност за своето милосърдие и смирение. Но страданието обикновено не предизвиква у наблюдателите (освен ако не са отчайващо покварени) никакъв лош ефект, а напротив – добър, и неговото име е състрадание. Ето как злото, използвано от Бог главно за създаване на „сложното добро“, е най-старателно дезинфекцирано, лишено от тенденцията за разпространяване, която е най-лошата характеристика на злото като цяло.