5 – Падението на човека

Да се подчинява е задължение, присъщо на всеки мислещ човек.

Монтен II, 12.

Християнският отговор на въпроса, поставен в предната глава, се съдържа в доктрината за Грехопадението. Според тази доктрина, човекът днес е погнуса за Бог и за себе си, както и същество зле приспособено към света, не защото Бог го е направил такъв, а защото той се е направил такъв чрез злоупотребата със свободната си воля. Според мен, това е единственото предназначение на доктрината. Тя съществува, за да ни предпази от две не напълно християнски теории за произхода на злото. Едната е монизма, според който Сам Бог, бидейки „отвъд добро и зло“ безпристрастно причинява последствията, на които ние прикачваме тези две названия. Другата е дуализма, според който Бог ражда доброто, докато някоя друга равностойна и независима Сила причинява злото. Противно на тези два възгледа християнството твърди, че Бог е добър, че Той е създал всички неща добри и заради тяхната доброта, че едно от добрите неща, които Той е създал, а именно свободната воля на разумните същества, включва по своята същност и възможността за зло и най-накрая, че съществата, възползвали се от тази възможност, са станали зли. Сега това предназначение- единственото, което аз признавам на доктрината за Грехопадението – трябва да бъде разграничено от две други функции, които понякога й приписват, че вероятно изпълнява, но които лично аз отхвърлям. На първо място аз не смятам, че доктрината отговаря на въпроса „По-добре ли е, че Бог е сътворил, отколкото ако не го беше направил?“ Това е въпрос, който вече отклоних. Тъй като приемам Бог за добър, аз съм сигурен, че ако изобщо въпросът има смисъл, отговорът му трябва да е „ДА“! Обаче аз се съмнявам дали въпросът изобщо има някакъв смисъл, а дори и да има, сигурен съм, че до отговор не може да се достигне чрез този вид преценка на стойностите, който хората така знаменателно прилагат.

На второ място аз не смятам, че доктрината за Грехопадението може да се използва, за да покаже, че е „справедливо“ (в смисъла на възмездяваща справедливост) да се наказват лица сега заради грешки на техни много отдавнашни праотци. Някои установени доктрини привидно включват този момент, но аз се съмнявам, че някоя от тях, такава, каквато е според нейните тълкуватели, наистина го има предвид. Може понякога отците на църквата да казват, че сме наказвани заради греха Адамов, но много по- често те казват, че ние сме съгрешили „в Адам“. Може и да е невъзможно да открием какво точно са имали предвид с това, или пък да решим, че това, което са имали предвид, е неправилно. Но аз не считам, че можем да пренебрегнем начина им на изразяване, обяснявайки го просто като „идиоматична лексика“. Мъдро или глупаво, тези хора са вярвали, че ние наистина, не просто в смисъла на използваното от юристите допустимо, макар и невярно предположение, сме били замесени в греха на Адам. Опитът да се формулира това убеждение, заявявайки, че ние сме били „в“ Адам във физическия смисъл- че Адам е бил първият носител на „безсмъртната протоплазма на зачатието“ – е май неприемлив. Друг въпрос е, разбира се, дали самото вярване е само едно объркване или едно истинско прозрение в духовни реалности, недостъпни за обичайните ни разбирания. Но в момента този въпрос не стои. Както вече казах, аз нямам намерение да споря дали наследството на съвременният човек от несъвършенства, придобити от далечните му праотци, е пример за споменатата вече възмездяваща справедливост. За мен то е по-скоро пример за всички онези неща, които неизбежно участват в сътворяване на един стабилен свят, светът, за който говорихме в глава втора.

Несъмнено за Бог с било възможно да премахне посредством някое чудо резултатите от първия грях, сторен някога от човешко същество. Но това не би имало голяма стойност, освен ако Той не би бил готов да премахне резултатите от втория грях и от третия и така до безкрайност. Ако чудесата престанеха, сигурно и тогава, рано или късно, пак щяхме да достигнем сегашното си плачевно състояние. Но ако не престанеха, тогава един такъв свят, непрекъснато крепящ се на Божествената намеса и регулиран от нея, би бил свят, в който никога нищо важно не зависи от човешкия избор и в който изборът като такъв скоро щеше да изчезне поради увереността, че една от видимите за вас алтернативи не би довела до резултат и следователно е престанала да бъде алтернатива. Както видяхме, свободата на шахматиста да играе шах, зависи от неизменността на полетата и ходовете.

След като отделих онова, което по моите схващания е истинският смисъл на доктрината за Грехопадението на човека, нека разгледаме и самата доктрина. Историята в Битие е разказ, пълен с най-дълбоки внушения за една вълшебна ябълка[1] на познанието. Но с разгръщането на Доктрината, присъщото на ябълката вълшебство е останало съвсем встрани от взора ни и историята представлява само един разказ за неподчинението. Аз храня най-дълбоко уважение дори към езическите митове и още по-дълбоко към митовете В Светото Писание. Ето защо не се и съмнявам, че вариантът, който набляга на вълшебната ябълка и свързва в едно дърветата на познанието и на живота, съдържа по-дълбока и по-тънка истина, от онзи, който превръща ябълката просто и единствено в обет за подчинение. Но, предполагам, Святият Дух не би допуснал вторият вариант да се зароди и развие в Църквата, нито да спечели благосклонното отношение на големи умове, ако той също не бе правдив и полезен дотам, докъдето се простират възможностите му. Това е варианта, който ще разгледам по-обстойно, защото макар и да смятам първия вариант за доста по-задълбочен, аз съзнавам, че във всеки случай не съм способен да прозра успешно в неговите дълбини. Предлагам на читателите не възможно най-доброто, а най-доброто, на което съм способен.

Така в разгърнатия вариант на доктрината се твърди, че човекът като Божие творение бил съвършено добър и съвършено щастлив, но че проявил непокорство спрямо Бога и станал такъв, какъвто го виждаме днес. Много хора смятат, че това твърдение е опровергано от съвременната наука. „Сега вече знаем, заявяват те, че вместо да е излязъл от някакво предисторическо състояние на добродетелност и щастие, човешкият род тежко и бавно се е изправял на крака, произхождайки от зверството и диващината.“ Струва ми се, че тук цари пълно объркване. И звяр, и дивак принадлежат към онази злощастна категория думи, които понякога се използват риторично като укорителни или направо ругателни изрази, понякога научно- като средства за описание, а псевдонаучните доводи срещу Падението разчитат точно на объркване в употребата на понятията. Ако казвайки, че човешкият род води началото си от зверството, вие просто имате предвид това, че хората физически са произлезли от животните, то аз нямам възражения. Но оттук не следва, колкото по-назад се връщате, толкова по-зверски – в смисъл на порочен или жалък ще ни се вижда човека. Вярно е, че животните нямат нравствени добродетели, но не е вярно, че тяхното цялостно поведение е такова, че да заслужава да бъде наричано „порочно“ в смисъла, който влагаме, когато става дума за поведение на хора. Точно обратното, не всички животни третират останалите твари от собствения си вид толкова зле, колкото човек се отнася с човека. Не всички са толкова лакоми и развратни като нас, а и никое животно не страда от честолюбие. Кажете ли по същия начин, че първите хора са били „диваци“ имайки предвид, че творенията на техните ръце са били оскъдни и недодялани като тези на съвременните „диваци“, може и да сте прави. Но ако искате да кажете, че те са били “ диваци“ в смисъл на похотливи, свирепи, жестоки и коварни, вие ще отидете твърде далеч от фактите, свидетелстващи в другата посока и то- поради две причини.

На първо място, съвременните антрополози и мисионери са по- малко склонни от своите предшественици да потвърждават вашата негативна представа дори и за днешния дивак. Второ, не можете само от изделията на най-ранните люде да заключите, че те са приличали изцяло на днешните хора, които изработват подобни предмети. Тук ние трябва да се предпазваме от една заблуда, която се поражда като че ли естествено от изучаването на праисторическия човек. Праисторическият човек, тъкмо защото е праисторически, е познаваем за нас само от материалните неща, които е изработвал или по-скоро – от случайно оцелелите по-трайни предмети от неговия бит. Археолозите не са виновни, че не разполагат с по-добри доказателства, но в такъв случай оскъдицата ни подлага на едно постоянно изкушение: правим някакви логически заключения повече, отколкото имаме право, да приемаме, че обществото, направило по-съвършените предмети, е било по- съвършено във всяко отношение. Видно е, че тази самонадеяност е погрешна – тя би ни довела до извода, че потъналите в охолство класи на нашето съвремие превъзхождат във всяко отношение кастовите си предшественици от викторианската епоха. Праисторическите хора, които са правели най-лошите грънци, може да са творили най-прекрасната поезия и ние никога не бихме узнали това. Самонадеяността ни става още по-абсурдна, когато се наемем да сравняваме праисторическия човек с днешните диваци. Съпоставимата в случая недодяланост на предметите не ни казва нищо за интелекта или добродетелността на създателите им. Наученото по метода проба- грешка- проба си има изходна точка, която задължително е нещо примитивно и недодялано, независимо от характера на начинателя. Същото това гърне, което би издигнало създателя си на пиедестала на гениите, ако беше първият изработен в света глинен съд, би го легитимирало като некадърник, ако се бе появило след хилядолетия грънчарско майсторство. Цялата съвременна оценка на първобитния човек е основана на подобно фетишизиране на изработени от него предмети, което е един от големите съвкупни грехове на сегашната ни цивилизация. Ние забравяме, че нашите далечни предци са направили най-важните и полезни открития на всички времена като изключим хлороформа. На тях ние дължим езика, семейството, облеклото, използването на огъня, опитомяването на животните, колелото, корабоплаването, поезията и земеделието.

Излиза, че науката няма какво да каже нито за, нито против доктрината за Грехопадението. Едно по-скоро философско затруднение бе създадено от съвременен теолог, на когото всички студенти по специалността са изключително задължени[2]. Този автор посочва, че схващането за грях предполага закон, срещу който да се греши, а тъй като ще са нужни векове за „стадния инстинкт“ да изкристализира в обичай, а на обичая – да се утвърди като закон, първият човек – ако изобщо има същество, което може да се нарече така – не би могъл да извърши първия грях. При този аргумент се приема за дадено, че добродетелта и стадният инстинкт обикновено съвпадат и че „първородният грях“ е бил по същество един социален грях. Но традиционната доктрина сочи към един грях спрямо Бога, към един акт на неподчинение, а не грях спрямо ближния. И наистина, ако изобщо ще поддържаме доктрината за Грехопадението в някакъв реален смисъл, ние трябва да търсим големия грях на ниво, по-дълбоко и по-неподвластно на времето от обществения морал.

Този грях е описан от Бл. Августин като резултат от гордостта, от порива, подтикнал едно създание (т.е. едно изключително зависимо същество, чийто принцип на съществуване се крие не в самото него, а в друго същество), да се опита да заживее само, да съществува заради себе си[3]. Такъв грях не изисква нито продължителен опит, нито силно интелектуално развитие. От момента, в който едно създание осъзнае Бога като Бог и себе си като Аз, пред него се открива ужасната алтернатива да избере или Бога, или Аз-а за център. Този грях се извършва ежедневно както от малки деца и невежи селяни, така и от изтънчени личности. Извършват го и самотници, и ония, които живеят сред обществото. Това е падението на всеки един живот и във всеки един ден от съществуването на всеки отделен човек, като основният грях стои зад всички останали грехове – точно в този миг вие или го извършвате, или предстои да го извършите, или вече се покайвате за него. При всяко събуждане ние се опитваме да поставим новия ден в Божиите нозе, но още преди да сме свършили с бръсненето, денят става нашият ден и Божият дял в него се счита за принос, който ще трябва да платим от „собствения си“ джоб – едно приспадане от времето, което ние си въобразяваме, че непременно трябва да е „наше собствено“.

Човек започва нова работа с някакво чувство за призвание и през първата седмица изглежда все още успява да съхрани съзнателно това чувство, виждайки пръст Божи и в хубавите, и в лошите неща, които приема както дойдат. През втората седмица той започва да „му хваща цаката“ през третата вече е събрал достатъчно информация, за да набележи план за своето собствено развитие в тази служба. Когато има възможност да следва плана си, човекът смята, че получава само онова, което по право му се полага, а когато нещата не вървят според плана му, той се оплаква, че му се пречи.

Подчинявайки се на неочакван порив, който вероятно е така силно добронамерен, както е силно желанието или вътрешната необходимост да не забравяме Бога, влюбеният прегръща своята любима и, в този миг, съвсем невинно усеща възбуда- тръпка от сексуално удоволствие. Възможно е следващата прегръдка вече да цели само удоволствие, да е средство за постигане на някаква цел. Тя може да се окаже и първата стъпва по надолнището, където ближният бива считан за предмет или машина за удоволствие.

Така очарованието на невинността, елементът на подчинението, готовността да приемеш каквото и да се случи, биват изтрити от всяка дейност. Размисли, извикани заради Бога, подобни на тези, с които се занимаваме в момента, биват продължавани сякаш те самите са целта, след това сякаш тя е нашето удоволствие да размишляваме и най-после сякаш цел са собствената ни гордост и слава. И така, от сутрин до вечер и ден след ден животът ни е низ от залитания, подхлъзвания, изтървания, сякаш за сегашното ни съзнание Бог е някаква гладка наклонена плоскост, върху която няма покой. И наистина, нашата природа е такава, че ние трябва да паднем, а грехът, понеже е неизбежен, да възтържествува. Но не е възможно Бог да ни е създал такива. Бягството от Бога, „пътуването към дома при обичайното ни Аз“, според нас трябва да е резултат от Падението. Какво точно се е случило, когато човекът е паднал, ние не знаем, но ако това си струва догадките, аз ви предлагам следната картина- един „мит“ в Сократовия смисъл, а защо не и приказка.

Векове наред Бог усъвършенствал образа на животното, което щяло да стане носител на човешкия род и Негов, Божий образ и подобие. Дал му ръце, чийто палец можел да докосва всеки от другите пръсти. Дал му челюсти, зъби и гърло, способни на членоразделна реч, и мозък, достатъчно сложен, за да изпълнява съществото всички материални действия, посредством който се осъществява рационалната мисъл. Създанието може и да е съществувало векове в това състояние преди да стане човек, може да е било даже достатъчно умно, за да изработва предмети, които всеки съвременен археолог би приел като доказателство за човешката му природа. Но то все пак си оставало животно, защото всичките му физически и психически процеси били насочени към чисто материални и инстинктивни нужди. Тогава, щом му дошло времето, Бог направил така, че в този организъм- едновременно в психиката и във физиологията – да се всели нов вид съзнание, което можело да казва „аз“ и „мен“, което можело да гледа на себе си като на обект, което познавало Бога, умеело да преценява що е истина и красота, добро и зло, и най-после, чието съзнание било толкова над времето, че усещало как то преминава. Това ново съзнание ръководело и озарявало целия организъм и не било като нашето, сведено до подбор на действията, протичащи само в една част на организма, по-точно в мозъка. Тогава човекът бил целият съзнание. Съвременният йога твърди – друг въпрос е дали с право или не, – че държи под контрол функции, които за нас са почти нещо като част от външния свят. Става дума за храносмилането и кръвообращението. Тази способност първият човек притежавал в изобилие. Неговите жизнени процеси се подчинявали на закона на собствената му воля, а не на законите на природата. Органите му отправяли желанията си към центъра, отсъждащ волята, не защото трябвало, а защото той искал така. Сънят означавал за него не вцепенението, в което изпадаме ние, а волева и съзнателна почивка – той оставал буден, за да се наслаждава на съня като удоволствие и задължение. Тъй като при него процесите на разпадане и регенерация на тъканите протичали също така съзнателно и послушно, вероятно няма да е нелогично, ако предположим, че продължителността на живота му е била до голяма степен въпрос на негова лична преценка. Напълно контролирайки себе си, той управлява и всички по-низши форми на живот, с които влизал в съприкосновение. Дори и сега ние срещаме индивиди, които притежават удивителната способност да укротяват диви зверове. Едемският човек се радвал на изобилие от тази власт. Старата картина на зверовете, които си играят и се умилкват около Адам, може и да не е изцяло символична. И днес повече животни, отколкото можете да си представите, са готови да обожават човека, ако им бъде дадена подходяща възможност за това. Човекът е бил създаден, да е пастир на животните, а в определен смисъл и техен Христос – посредник, чрез който те приемат Божественото величие, доколкото позволява естествено лишената им от разум природа. И за този райски човек Бог не е бил хлъзгава наклонена плоскост, за която вече стана дума. Новото съзнание било сътворено да уповава на Създателя си и то уповавало. Колкото и разнообразен и богат на преживявания да бил житейският опит на човека сред неговите ближни- милосърдие, приятелство и сексуална любов; сред животните и целия заобикалящ го свят, възприет едва тогава за първи път като прекрасен и страховит, най-напред Бог дошъл в неговата любов и мисъл и то без болезнено усилие. Живот, власт и радост се сипели в безпогрешен цикъл от Бога върху човека под формата на дарове и се връщали към Бога под формата на покорна любов и възторжено благоговение. И в този смисъл, макар и не напълно, човекът тогава наистина бил син Божи, прототип на Христос, идеално въплъщаващ в радост и покой всички достойнства и всички усещания на синовната самоотверженост, която нашият Господ въплъти при мъките Си на разпятието.

Ако съдим по предметите, които изработвал, или дори само по говора му, това благословено създание било несъмнено един дивак. Предстояло му да узнае онова, на което можели да го научат опитът и практиката. И ако е правил сечива от кремък, той несъмнено ги е дялкал доста непохватно. Може примерно да е бил съвсем неспособен да изразява в приемлива форма райските си преживявания. Това е почти без значение. От собственото си детство помним, че преди още възрастните да ни смятат способни да „разбираме“ каквото и да било, ние сме имали вече духовни преживявания, толкова чисти и значими, колкото никога след това, макар и не толкова богати по съдържание. От самото християнство научаваме, че има едно ниво (в крайна сметка единственото важно ниво), на което ученият и възрастният нямат изобщо никакво предимство пред неукия и пред детето. Аз не се и съмнявам, че ако Едемският човек можеше да се появи сред нас, ние щяхме да го считаме за абсолютен дивак, за същество, годно единствено да бъде експлоатирано, или в най-добрия случай покровителствано. Само един-двама, и то най-святите сред нас, биха погледнали втори път към голото, обрасло с брада и бавно говорещо създание, но след няколко минути те биха паднали в краката му.

Ние не можем да знаем колко от тези същества е създал Бог, нито колко време те са просъществували в райския си стадий, но разбираме, че рано или късно, те били споходени от падението. Някой или нещо им подшушнало, че могат да станат като богове, да спрат да насочват живота си към своя Създател, да престанат да приемат всичките си наслади като незаслужена милост, като „случайности“ (в логическия смисъл на думата), възникващи в хода на един човешки живот, насочен не към тези наслади, а към преклонението пред Бога. Както един млад човек иска от баща си редовна издръжка или дял, с който да може да разполага, като с нещо собствено и да си прави свои лични планове(и правилно, защото баща му, в края на краищата, е негов ближен), така и те пожелали да бъдат оставени сами да се грижат за бъдещето си, да планират удоволствията и безопасността си, и да притежават теит[4]. От него те несъмнено били готови да плащат някаква разумна лепта на Бога под формата на време, внимание, а и любов, но който, въпреки всичко си остава техен, а не Негов. Те искали, както се казва, да „наричат душите си свои собствени“. Но това означава да живееш с една лъжа, защото душите ни в действителност не са наши собствени. Те искали някакво кътче от Вселената, за което да могат да кажат на Бога: „Това си е наша работа, не Твоя.“ Но такова кътче не съществува. Те искали да бъдат съществителни, но на практика си оставали, а и вечно трябва да си останат, най- обикновени прилагателни. Ние нямаме представа точно в какво действие или поредица от действия е намерило израз това вътрешно противоречиво и неосъществимо желание. Доколкото мога да преценя, то може да се е отнасяло буквално до изяждането на някакъв плод, но въпросът засега си остава открит.

Тази проява на своеволие от страна на създанието, която се явява нещо като предателство спрямо полагаемото му се място на творение, е единственият грях, който може да се възприема като Грехопадение. Защото проблемът с първия грях е, че той трябва да е много тежък, иначе последствията му не биха били толкова ужасни и при все това, този грях трябва да е нещо, което едно същество, освободено от изкушенията на низвергнатия човек, евентуално би могло да извърши. Обръщането от Бога към Аз-а изпълнява и двете условия. Това е грях, възможен даже и за Едемския човек, тъй като самото съществуване на „Аз“ – простият факт, че го наричаме „мен“ – по начало включва опасността от себепоклонство. След като аз съм Аз, трябва да извърша някакъв акт на себеотричане, колкото и малък, колкото и лесноосъществим да е той, за да докажа, че живея за Бога вместо за себе си. Това е, ако щете, „слабото място“ в самата природа на творението, рискът, който Бог очевидно смята, че си заслужава да бъде поет. Ала грехът е бил много тежък, защото Аз-ът, който Едемският човек трябвало да подчини, не съдържал никакво присъщо нему непокорство, което да бъде надвивано. Неговите, да ги наречем, данни представлявали един психофизически организъм, изцяло подчинен на волята и една воля, изцяло предразположена, но не и принудена, да се обръща към Бога. Себеотдаването, с което бил свикнал до момента на Грехопадението, означавало не борба, а само някакво блазнещо чувство, че превъзмогва едва доловимата, но все пак съществуваща, привързаност към себе си. Такова желано и неструващо усилие преодоляване на себе си доставяло радост, я негово бледо подобие виждаме дори и днес във взаимната възторжена всеотдайност на влюбените. Следователно Едемският човек не е имал изкушението (в смисъла, който ние влагаме) да избере Аз-а – никакви страсти или склонности, които да го дърпат упорито в друга насока, т.е. нямал е нищо, освен голия факт, че Аз-ът му бил той самият.

Преди момента на Грехопадението човешкият дух имал пълна власт над човешкия организъм. Той несъмнено очаквал, че ще запази тази власт и след като престане да се подчинява на Бога. Ала тази негова власт над организма не му била дадена веднъж завинаги и духът я загубил, щом престанал да е Божи наместник. С прекъсването на връзката си с извора, от който водел своето начало, той прекъснал и връзката си с източника на власт. Когато за сътворени неща казваме, че А управлява Б, това непременно означава, че Бог, управлява Б чрез А. Съмнявам се дали изобщо е било възможно за Бог да продължи да управлява организма чрез човешкия дух при положение, че самият човешки дух е въстанал срещу Него. Във всеки случай Той не го направил. Бог започнал да управлява организма по един по-скоро външен начин – не по законите на духа, а по законите на природата[5]. Така органите, вече неуправляеми от волята на човека, попаднали под контрола на обикновените биохимични закони и почнали да изпитват всичко, до което би могло да доведе взаимодействието на тези закони под формата на болка, остаряване и смърт. А в ума на човека започнали да се промъкват желания, и то не каквито разумът му избирал, а каквито биохимичните и природните събития се случвало да предизвикат. Що се отнася до самият ум, той попаднал под влияние на психологическите закони на асоциативното мислене и тям подобни, сътворени от Бог, за да управляват психологията на по-висшите човекоподобни. Волята, попаднала във водовъртежа на първичните природни инстинкти, останала без сили за друго, освен да отблъсква някои от новите мисли и желания с всички сили тези тревожни бунтарски пориви оформили подсъзнанието такова, каквото го познаваме. Процесът, по мое мнение, не е сравним с обикновено израждане, каквото сега се случва с някои човешки индивиди, а е бил загуба на позиция, на положение като биологичен вид. Това, което човекът изгубил при Падението, било неговата истинска изначална природа. „Пръст си и в пръстта ще се върнеш.“ Целият извисен в своя духов живот организъм е оставен да падне обратно в първичното природно състояние, от което бил изведен при сътворяването му, както много по-рано в историята на сътворението Бог отглеждал растителния живот, за да го направи двигател на животинския, измислил химичните процеси, за да станат двигател на растителния живот, а физичните процеси – за да бъдат двигател на химичните. Така от господар на нашата природа човешкият дух се превърнал в прост наемател, дори затворник, в собствения си дом, а разумното съзнание станало това, което е сега – колеблива светлинка, почиваща на една малка част от мозъчната дейност. Но това ограничаване на възможностите на духа било по-малкото зло в сравнение с покварата на самия дух. Той се отвърнал от Бога, станал свой собствен идол и макар че все още можел да се обърне отново към Бога[6], той знаел, че това ще е възможно само с цената на болезнено усилие, а и предразположението му вече било в посока себе си. Оттук идват гордостта и честолюбието – от желанието да бъдеш прекрасен в собствените си очи и да потискаш и унижаваш всички съперници. Завистта и неуморното търсене на все по-голяма и по-голяма сигурност вече станали негов манталитет – начина на мислене, който най-лесно му се удавал. Така той бил не само един немощен, но и един лош цар на собствената си природа. Изпращал към психофизичния организъм желания, далеч по-долни от тези, които организмът изпращал към него. Това състояние било предадено по наследство на всички следващи поколения, понеже то не било просто онова, което биолозите наричат придобита изменчивост, а представлявало появата на един нов човек, един нов вид, несътворен от Бога, а дошъл на белия свят от греха. Изменението, което човекът претърпял, не можело да се съпостави с развитието примерно на един нов навик или орган. То представлявало коренна промяна в цялата негова физика и психика, смущение във взаимоотношенията между съставните му части и някаква вътрешна перверзия в една от тях.

Бог можел да преустанови този процес посредством едно от чудесата си. Но това – ще го кажа чрез една недотам почтителна метафора – би означавало да премахне задачата, която Той Сам Си поставил, когато сътворявал света; задачата да изрази Своята доброта посредством цялостната драма на един свят, населен от свободни личности, независимо от техния бунт срещу Него. Символът драма, симфония или танц тук е необходим, за да изправи определена абсурдност, която може да възникне, ако прекалим с твърдението, че Бог е планирал и създал световните процеси за добро и че това добро било осуетено от свободната воля на създанията. Така би могла да се яви смешната представа, че Грехопадението е сварило Бог неподготвен и съсипало Неговия план или, което е още по-смешно, че Бог е планирал всичко за условия, които добре знаел, че няма никога да се осъществят. Всъщност, естествено е Бог да е видял разпятието, още когато е сътворявал първата мъглявина. Светът е танц, в който всяко добро, спускано от Бога, бива нападано от злото, произлизащо от създанията. На сблъсъка, до който неизбежно се стига, Бог слага край като Сам приема страданието, което злото поражда. В доктрината за волното Падение се твърди, че злото, което по такъв начин подклажда, подхранва или подготвя почвата за вторичното и по-сложно по вид добро, не е заслуга на Бога, а на човека. Това не означава, че ако човек беше останал невинен, Бог не би създал също толкова прекрасно и хармонично цяло- при положение, че настояваме да получим отговор и на такива въпроси. И все пак, винаги трябва да се помни: когато говорим за онова, което е можело да се случи, за вероятности вън от известната нам действителност, ние всъщност не знаем за какво говорим. Няма такова време или място извън съществуващата вселена, където всичко това „би се случило“ или „би могло да се случи“. Аз смятам, че най-смисленият начин за изразяване на действителната свобода на човека е да се каже, че ако има и други разумни същества освен него, които живеят в някоя друга част на съществуващата вселена, не е задължително да предполагаме, че те също са стигнали до падение.

Следователно нашето сегашно състояние се обяснява с факта, че сме представители на един покварен вид. Не искам да твърдя, че страданията ни са наказание за нещо, което не можем да не бъдем, нито че сме морално отговорни за бунта на един наш далечен прародител. При все това, ако приемам днешното ни състояние за следствие от първороден грях, а не просто последица от първична несрета, то е защото действителният ни религиозен опит не позволява да кажем друго. Теоретично, предполагам, бихме могли да речем: „Да, ние се държим като гадини, но то е така защото ние сме си гадини. И във всеки случай вината, че сме такива не е наша.“ Но фактът, че сме гадини, не само, че не ни дава утеха и оправдание, ами ни носи по-голям срам и по-голяма печал, от всяко конкретно деяние, към което той ни тласка. Ситуацията изобщо не е чак толкова трудна за разбиране, колкото някои се опитват да я изкарат. Тя възниква сред хората всеки път, когато едно много зле възпитано момче бива въведено в порядъчно семейство. Там с право се подсещат – „не е негова вината“ за това, че е грубиян, страхливец, интригант и лъжец. Но, както и да се е оформял, настоящият му характер е въпреки всичко отвратителен. Те не само го мразят, но са и длъжни да го мразят. Те не могат да го обикнат за онова, което е, могат да опитат само с превръщането му в човек, какъвто не е. Междувременно, въпреки че момчето е безкрайно нещастно поради възпитанието си, вие не можете да наречете характера му „несрета“ или „зла участ“, сякаш то е едно нещо, а характерът му – друго. То, а не някой друг, тормози и клевети и обича да го прави. И започне ли да се поправя, неизбежно ще изпитва срам и вина заради всичко, което постепенно престава да бъде.

Дотук казах онова, което може да бъде казано на собственото ми равнище по въпроса за Грехопадението. И все пак наново държа да предупредя читателите, че става дума за едно доста повърхностно равнище. Нищо не казахме за дървото на живота и дървото на познанието, които несъмнено крият някаква грандиозна загадка. Нищо не казахме и за думите на св. Павел, че „както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят“[7]. Това именно е пасажът, на който се позовава доктрината на църковните отци за нашето физическо присъствие като чада Адамови, както и доктрината на св. Анселм за нашата съпричастност към страдащия Христос. Тези теории може и да са свършили добра работа за времето си, но на мен не ми помагат. Не ще се опитвам и да създавам нови. Наскоро ни бе съобщено от учените, че нямаме право да очакваме съществуващата вселена да бъде „податлива“ на описание; ако си градим умствени представи, за да илюстрираме квантовата физика, ние се отдалечаваме от действителността, вместо да се приближаваме към нея[8]. Имаме очевидно още по-малко право да изискваме най-висшите духовни реалности да се поддават на описание или дори само на обяснение със средствата на абстрактното ни мислене. Аз виждам, че трудността на сакраменталния израз на св. Павел се върти около думичката „във“ и че тази дума бива използвана отново и отново, Новия Завет със значения, които не можем напълно да разберем. Това, че можем да умрем „в“ Адам и да живеем „В“ Христос, загатва според мен, че човекът, какъвто е в действителност, се различава съществено от човека, представен ни от нашите категории на мислене и триизмерните ни възприятия и че определящата се само от причинни връзки самостоятелност, по която разпознаваме индивидите един от друг, се балансира в действителност от нещо като „взаимно влияние“, за което изобщо не подозираме. Не е изключено деянията и страданията на големите архитипове Адам и Христос да са наши и то не чрез метафора или причинна обусловеност, а в друг, много по-дълбок смисъл. Естествено тук не става въпрос за личности, разтапящи се в някакъв вид духовна цялост, каквито са вярванията на пантеистките системи – това е изключено поради самата същност на нашата вяра. Но възможно е да съществува баланс между индивидуалността и някакъв друг принцип. Ние вярваме, че Светият Дух наистина може да присъства и да действа в човешкия дух, ала не приемаме като пантеистите, че сме „части“, „варианти“ или „проявления“ на Бога. В крайна сметка, може би е необходимо да допуснем, че нещо подобно е вярно в определена степен даже и за сътворените духове. Да приемем, че всеки от тях, макар и отделен всъщност присъства във всички или в някои други, както и да допуснем някакво „влияние от разстояние“ върху материята. Всеки сведущ сигурно е забелязал как Старият Завет като че ли пренебрегва на места нашите схващания за индивида. Когато Бог обещава на Яков, че „Аз ще сляза с тебе в Египет и Аз непременно ще те върна пак“[9], това бива изпълнено или чрез погребването на тялото на Яков в Палестина, или чрез Изхода на потомците на Яков от Египет. Доста правдиво е да се свързва тази представа с обществената структура на ранните общества, в които индивидът бива често пренебрегван в полза на рода или семейството.

Но ние сме длъжни да изразим тази връзка чрез две предположения от еднакво значение – първо, че социалният им опит с правел древните слепи за някои истини, които ние виждаме и второ, че ги е правел чувствителни към някои истини, за които ние сме слепи. Присвояванията, както и прехвърлянето или приписването на заслуга или вина никога не биха играли ролята, която играят в богословието, ако са били считани винаги за толкова изкуствени, колкото ги смятаме днес.

Прецених, че ще бъде правилно да дам тази възможност за едно бегло надникване отвъд непроницаемата според мен завеса, но, както вече казах, този въпрос не е предмет на настоящите разсъждения. Би бил безполезен опита да разреша проблема болка като създам друг проблем. Тезата, която застъпвам в тази глава, е, че човекът като вид се е покварил, а доброто за нас, в нашето сегашно състояние, следва да означава предимно лечебно, изправително или спасително добро. Каква роля действително играе болката в това изцеление или изправление, ще разгледаме в следващите редове.