4 – Човешката порочност

Няма по-явен белег за непоправимата гордост от това, да се смятате достатъчно смирени.

Уилям Ло. A Serious Call…, сар. XVI

Примерите в предходната глава бяха дадени, за да покажат, че любовта може да причини болка на своя обект, но само при положение, че обектът се нуждае от промяна, която да го направи напълно достоен за тази любов. А защо тогава ние, хората, се нуждаем от толкова много промени? Християнският отговор е, че сме станали много лоши по собствен избор и желание – и той е толкова добре известен, че едва ли е нужно да го повтаряме. Но утвърждаването на тази доктрина в съзнанието на съвременния човек, пък бил той и истински християнин, е извънредно трудно. Когато апостолите са проповядвали, те са могли да съзрат даже и у езичниците, които са ги слушали някакво реално съзнание за заслужен Божи гняв. Езическите тайнства и заклинания съществували за успокоение на това съзнание, а епикурейската философия твърдяла, че избавя хората от страха им от вечното наказание. Ето такава е била обстановката, в която Евангелието се е появило като добра вест. То донесло новината за възможното изцеление на хора, които са разбирали, че са неизлечимо болни. Но всичко това се е променило. Днес на християнството му се налага да проповядва диагнозата, една сама по себе си много лоша вест, за да се намерят хора, които да чуят и за лечението.

За това съществуват две основни причини. Едната е фактът, че от около сто години така сме се съсредоточили само върху една от добродетелите – „доброжелателството“ или милосърдието, – че повечето от нас не смятат нищо освен доброжелателството за истински добро и нищо освен жестокостта за истински лошо. Такива изкривени нравствени разбирания не са рядкост и други епохи са имали свои предпочитани добродетели, бивайки странно безразлични към останалите. И ако една добродетел трябва да се култивира за сметка на останалите, никоя няма по- голямо право от милосърдието, защото всеки християнин би трябвало с погнуса да отхвърли тайното пропагандиране на жестокостта, което иска да изтрие милосърдието от лицето на земята, наричайки го с имена като „хуманитаризъм“ или „сантименталност“. Но истинската беда е другаде : „доброжелателството“ е качество, което прекалено лесно можем да си припишем, и то по доста неоснователни причини. Всеки се чувства добронамерен, стига нищо да не го дразни в момента. Така човек лесно започва да се примирява с всичките си други пороци чрез някакво убеждение, че „сърцето му си е на мястото“, че „и на мравката път прави“ макар в действителност да не е направил и най-малката жертва за ближния си. Мислим се за добронамерени, когато всъщност сме само доволни. Но не е така лесно на същите основания да си въобразим, че сме въздържани, целомъдрени или смирени.

Втората причина е влиянието на психоанализата върху общественото съзнание и по-точно на теорията за потисканите желания и задръжките. Каквото и да означават в действителност тези понятия, отпечатъкът, който на практика са оставили върху повечето хора, е, че чувството за срам е вредно и опасно нещо. Доста сме се потрудили да премахнем това чувство на смаляване, това желание да се скрием, което или самата Природа или обичаите на едва ли не цялото човечество приписват на малодушието, нецеломъдрието, лъжата и завистта. Казва ни се да „извадим нещата наяве“ не с цел самоунижение, а на основанието, че тези неща са най- нормални и не трябва да се срамуваме от тях. Но, освен ако приемем, че християнството е изцяло една лъжа, разбирането ни за себе си, което имаме в моменти за срам, трябва да е единствено правилното. Дори и езическото общество обикновено е признавало „безсрамието“ за крайния упадък на душата. Опитвайки се да изкореним срама, ние сме сринали един от бастионите на човешкия дух, лудо ликувайки при това, както ликували троянците, когато вкарали през стените си Коня в Троя. Не знам има ли друго, което можем да сторим, освен да се захващаме да изградим наново сринатото и то колкото може по- бързо. Безразсъдството е да се очистваме от лицемерието като отстраняваме изкушението, подтикващо към притворство или двуличие; „откровеността“ на хора, не знаещи що е срам, е една много евтина откровеност.

От съществена важност за християнството е възстановяването на старото чувство за грях. Христос приема за даденост, че хората са лоши. Докато наистина не почувстваме, че това Неговото становище е правдиво, макар и да сме част от света, който Той дойде да спаси, ние не сме още част от публиката, към която е отправено Неговото слово. Липсва ни първото условие, за да разберем какво има в предвид Той. А когато людете се опитват да бъдат християни без тази предварителна осъзнатост на греха, почти неминуемо резултатът ще бъде някакво негодувание спрямо Бога като към един, който е винаги гневен, необяснимо защо. Много от нас са изпитвали на моменти скрито съчувствие към умиращия селянин, който, на призива на свещеника за покаяние, отвръща: „Какво зло съм Му сторил аз на Него?“ Точно там е бедата. Най-лошото, което сме сторили на Бог, е че не Му обръщаме внимание – защо и Той да не ни върне жеста? Защо да не си живее и да остави и нас да живеем? Защо трябва точно Той от всички същества да бъде „разгневен“? Нали Му е лесно да е добър!

Обаче в мига, когато човек изпита истинска вина, мигове твърде редки в живота ни, всичкото това богохулство изчезва без следа. Усещаме, че с човешките слабости мога да се оправдаят много неща, но не и това – невероятно подлата и грозна постъпка, която никой от приятелите не би извършил; от нея дори такъв пълен скапаняк като Х би се срамувал, а ние за нищо на света не бихме позволили да се разчуе. В такъв момент наистина знаем категорично, че характерът ни, такъв, какъвто го разкрива тази постъпка, непременно трябва да е омразен на всички добри хора, а ако пък има някакви сили над човека – и на тях. Един Бог, Който не би погледнал на това с непримирима погнуса, не би бил добро същество. Ние изобщо не можем и да мечтаем за такъв Бог- все едно е да искаме във Вселената да бъдат премахнати и обоняние, и нюх, тъй че миризмата на сено, ароматът на рози, дъхът на море да не могат никога вече да зарадват което и да е създание, само защото се е оказало, че собственият ни дъх вони.

Когато само казваме, че сме лоши, Божият „гняв“ ни изглежда като една варварска доктрина; щом осъзнаем обаче собствената си лошотия, този гняв се оказва неизбежен- една естествена последица от Божията доброта. Следователно задължително условие за истинско разбиране на християнската вяра е да държим вечно пред себе си прозрението, осенило ни в мигове, като този, който току-що описах, и да се научим да разпознаваме все същата дълбока и непростима поквара, прикрита под нейните непрекъснато множащи се и многолики маски. Това, разбира се, не е някаква нова доктрина. Към нищо подобно не се стремя в тази глава. Аз, чисто и просто, се опитвам да накарам читателя, а в още по-голяма степен и себе си, да преодолеем един pons asinorum- да направим първата крачка навън от утопията и пълната заблуда. Но в последно време заблудата е станала толкова силна, че трябва да прибавя няколко съображения с надеждата да направя действителността по-правдоподобна.

1. Ние се заблуждаваме като гледаме външната страна на нещата. Предполагаме, че в общи линии не сме много по-лоши от У, когото всички признават за донякъде свестен човек, както и че определено сме по-добри от омразния Х, макар да не го твърдим на висок глас. Погледнато дори в съвсем повърхностен смисъл, навярно се лъжем. Не бъдете убедени, че приятелите ви считат за толкова добър колкото с Y. Самият факт, че сте избрали да се сравнявате с него, вече буди подозрение. Най-вероятно е, че Y далеч превъзхожда и вас, и заобикалящия ви кръг. Но нека допуснем, че и вие, и Y не изглеждате „съвсем лоши“. Доколко видът на Y заблуждава си е въпрос между него и Бога. Неговият външен вид може и да не заблуждава, но вие знаете, че вашият обезателно го прави. Това сигурно ви изглежда нещо като номер, тъй като аз лично мога да кажа същото и на Y, а следователно и на всеки друг човек. Но точно там е цялата работа. Всеки човек, който не е нито много благочестив, нито съвсем безочлив, е длъжен да „внимава“ за външното приличие, възприето от другите хора, защото знае, че там някъде, вътре в него е онова, дето пада много под нивото и на най-лекомисленото му публично държане, и на най-разпуснатите му приказки. В един момент, да кажем, докато ваш приятел се колебае за точната дума… Какво ли не ви идва на ум! Никога не сме казвали цялата истина. Можем да си признаем нелицеприятни факти – най-подлото малодушие или най-низката и банална поквара, но тонът е фалшив. Самият акт на самопризнание, един почти недоловим лицемерен поглед, една капчица остроумие – всичко това допринася да откъсне фактите от собственото ви Аз. Никой не може да предположи колко близки и, в определен смисъл, колко присъщи на душата ви са били тези неща, колко еднакви с всичко останало. Там долу, на дъното, в сънливата вътрешна топлина те не са предизвиквали такъв дисонанс, не са били чак толкова странни и отделими от цялото ви Аз, колкото изглеждат, когато биват обърнати в думи. Ние предполагаме, а често и вярваме, че присъщите ни пороци са единични действия и правим обратната грешка по отношение на своите добродетели подобно на посредствения тенисист, който нарича обичайната си форма „лоши дни“, а редките си успехи взема за своя обичайна форма. Аз не смятам, че е наша вината, задето не можем да кажем пълната истина за себе си. Натрапчивият и често доживотен вътрешен шепот на злобата, завистта, похотливост, алчността и самодоволството просто не биха се претворили в думи. Но важното е, че не трябва да бъркаме своя неизбежно ограничен изказ с пълното описание на най- лошото, което е вътре в нас.

2. Една здравословна по своята същност реакция се надига в наши дни срещу чисто личностните или семейни разбирания за нравственост, т.е. едно ново събуждане на обществената съвест. Ние се чувстваме въвлечени в порочна социална практика и споделяме обща вина. Това е напълно вярно. Ала неприятелят може да използва дори истината, за да ни заблуди. Пазете се. Използвайки представата си за обща вина, вие може да отвлечете своето внимание от онези банални старомодни вини, които са си лично ваши, нямат нищо общо със „системата“, и с чието оправяне е добре да се заловите без да чакате до Хилядолетното царство. Така е защото общата вина навярно не може да се усети, а сигурно и не се усеща толкова силно, колкото личната вина. За повечето от нас, такива, каквито сме днес, тази представа е чисто и просто оправдание, за да избягаме от истинския проблем. Чак когато сме се научили да познаваме собствената си поквара, ще можем да разсъждаваме и върху обществената вина и то едва ли чак толкова много. Ясно е, че трябва да се научим да вървим, преди да хукнем да тичаме.

3. Живеем със странната заблуда, че самото време заличава греха. Чувал съм други, а и себе си, да разказваме -дори през смях – за жестокости и измами, вършени в детството ни, така сякаш изобщо не се отнасят за нас -разказвачите. Но самото време не влияе нито на факта, че е извършен грях, нито на вината за него. Вината се изличава от съзнанието не от времето, а чрез покаяние и чрез кръвта на Христос. Ако сме се покаяли за тези отдавнашни грехове, трябва да помним цената на нашето опрощение и да бъдем смирени. Колкото до греха като факт, нима има нещо, което може да го премахне? За Бог всички времена са едно вечно настояще. Не е ли поне малко възможно- по някое от направленията на Своята многоизмерна вечност- Той винаги да ви вижда да късате крилата на някоя муха в детската стая, да вижда един вечно подмазващ се, лъжещ и похотлив ученик или онзи момент на малодушие или пък наглост пред началството? Спасението може би се състои не в заличаването на тези вечни мигове, а в усъвършенстваната човечност, способна вечно да носи срама, радвайки се, че той е създал повода за Божията милост и приемайки радушно, че този срам трябва да стане достояние на вселената. Навярно в такъв вечен миг св. Петър (той ще ми прости, ако греша) завинаги се отрича от Учителя си. Ако е така, тогава наистина ще излезе вярно, че за повечето от нас, в сегашното ни състояние, небесните радости и удоволствия са неща, към които тепърва ще „придобиваме вкус“, и че някои начини на живот ще направят този вкус навярно възмутително невъзможен.

4. Трябва да се предпазваме от усещането, че „безопасното място е сред множеството“. Естествено е чувството, че ако всички люде са толкова лоши, колкото твърди християнството, то тогава лошотията ще да е много лесно простима. Ако всички момчета се издънят на изпита, сигурно въпросите са били прекалено трудни. Така мислят преподавателите в това училище докато не научат, че има други училища, където 90% от момчетата са се справили успешно със същите изпитни въпроси. Тогава те започват да подозират, че вината не е в изпитващите. Още един пример – много от нас са имали възможността да поживеят в някой по-затворен кръг на човешкото общество, да кажем, някое училище, колеж, военно поделение или служба, където атмосферата е била лоша. И ето, в този обособен кръг определени действия се възприемат като нещо съвсем нормално (на принципа „щом всички го правят, значи бива“), а други са считани за непригодно- добродетелни и донкихотовски. Но след излизането ни от това лошо общество, ние правим ужасяващото откритие, че в широкия външен свят нашето „нормално“ е нещото, което никой свестен човек дори не би и помислил да стори, докато онова, „донкихотовското“, се приема за минимален стандарт на приличие. Нещата, които в малкия „кръг“ са ни изглеждали като болезнено фантасмагорични скрупули, сега се оказват единствените проблясъци на здравомислие, за радост съпътствали ни и там. Ще бъде мъдро да приемем вероятността целият човешки род (бидейки незначителна част от необятната Вселена) да е всъщност точно такъв затворен кръг на зло – едно изолирано лошо училище или поделение, всред чиито стени елементарното приличие минава за геройска добродетел, а пълната поквара – за простим недостатък. Но дали съществува друго доказателство освен християнското учение, че току-що казаното е така? Боя се, че да. На първо място, това са онези странни индивиди между нас, които не приемат установения местен стандарт и които нагледно ни доказват смущаващата истина, че в действителност е възможно доста по-различно поведение. И което е още по-лошо – свидетели сме на факта, че дори разпръснати надлъж и нашир из времето и пространството, тези хора притежават твърде подозрителното умение общо взето да се споразумяват помежду си – почти така, като че ли се намират в контакт с някакво по-широко обществено мнение извън техния кръг. Онова, което е общо между Заратустра, Еремия, Сократ, Гаутама, Христос[1] и Марк Аврелий е нещо доста съществено. После – ние намираме у себе си даже и сега теоретично одобрение на това поведение, което никой не практикува. Даже вътре в кръга ние не казваме, че справедливостта, милостта, твърдостта и умереността са без стойност, а само, че местните обичаи са толкова справедливи, смели, въздържани и снизходителни, колкото разумно може да се очаква. Започва да изглежда като че пренебрегваните училищни норми са свързани с един по по-широк свят дори и в споменатото лошо училище и че когато свърши срока, може да се окажем лице в лице с общественото мнение на този широк външен свят. Но най-лошото от всичко е следното: не можем да останем слепи за факта, че единствено добродетелността, в оная степен, която сега считаме за непригодна, евентуално ще спаси човечеството от  катастрофа -даже на тази планета. Критерият, който ни изглежда „дошъл“ в затворения „кръг“ отвън, се оказва крайно уместен за условията вътре в кръга – така уместен, че едно постоянство в придържането към добродетелността от страна на човешкия род, макар и за десет години, би изпълнило земята открай докрай с мир, изобилие, здраве, радост и душевен покой както нищо друго не би могло. Може да е станало вече привичка тук долу в нашия свят полковите наредби да се считат за мъртва буква, за отличен, но неизпълним закон, план или съвет, но дори в днешно време всеки, който спре и се замисли, може да разбере, че при среща с неприятеля, това пренебрежително отношение ще коства живота на всички ни. Едва тогава ще завидим на „ужасния“ човек, на „педанта“ или „ентусиаста“, който действително е успял да научи своята рота да стреля, да се окопава и да си пести манерките с вода.

5. По-голямото общество, на което тук аз противопоставям човешкия „кръг“, според някои хора може и да не съществува. Във всеки случай, досегашният ни житейски опит не свидетелства за обратното. Не срещаме нито ангели, нито не съгрешили светове. Но дори и в нашия свят ние можем да подразбираме, да се досещаме за голямата истина. Различните епохи и култури могат да се разглеждат като „кръгове“ сравнени една с друга. В предходните страници вече споменах, че различните епохи са се отличавали с различни добродетели. Тогава, ако все пак някога се изкушавате да помислите, че ние, съвременните западноевропейци, не може в действителност да сме чак толкова лоши, защото сме сравнително по-човечни – с други думи, ако считате, че Бог може да е доволен от нас на това основание – запитайте се дали Бог е бил длъжен да преглътне жестокостта на жестоките епохи, само защото те пък превъзхождали другите по целомъдрие и смелост. Веднага ще разберете, че това е нещо невъзможно. Замисляйки се върху жестокостта на предците, може да получим някаква смътна представа за това как нашата мекушавост, плахост и бездуховност биха им изглеждали на тях и в крайна сметка как всичките тези неща трябва да изглеждат в очите на Бога.

6. Това, че постоянно опявам върху думата „добронамереност“ навярно е предизвикало вече сериозни възражения у някои от читателите. Нима не сме част от един непрекъснато ожесточаващ се свят? Вероятно сме, но лично аз мисля, че сме стигнали дотук, защото се опитваме да сведем всички добродетели до добронамереността. Защото Платон с право ни учи, че добродетелта е една. Не можеш да си добронамерен, без да притежаваш всички останали добродетели. Ако бидейки страхлив, тщеславен и мързелив все още не си причинил прекалено голямо зло на някой от ближните си, то е само защото не се е случило добруването на този ближен да се сблъска с твоята безопасност, самодоволство или рахатлък. Всеки порок води до жестокост. Дори едно добро чувство, каквото е състраданието, ако не се овладее чрез милосърдието и справедливостта, ни води през гняв до жестокост. Повечето зверства са подбудени от разкази, описващи подробно зверствата на врага, а когато състраданието към потиснатите класи бива отделено от цялостния нравствен закон, то води по един много естествен път до всичките му там бруталности, непрестанно съпътстващи всеки период на анархия, терор и насилие.

7. Някои съвременни богослови напълно основателно възразяват срещу прекалено моралистичното тълкуване на християнството. Святостта на Бога е нещо по-голямо и по-различно от нравственото съвършенство. Неговите изисквания към нас са нещо повече и по- различно от изискването за нравствен дълг. Аз не го отричам, но такова схващане, както и онова за общата, споделената вина, може много лесно да се използва за бягство от истинския голям проблем. Бог може да е нещо повече от нравствено добро, но Той по никакъв начин не е по-малко. Пътят към Обетованата земя минава през Синай. Нравственият закон може да съществува подобно на кота, над която да се извисяваме, но няма извисяване за онези, които първо не са признали всичките му изисквания към себе си, които после не са опитали с всички сили да се съобразяват с него и които честно и открито не са посрещнали провала си.

8. „Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава.“[2] Много философски школи ни насърчават да прехвърляме отговорността за поведението си от своите рамене върху някоя потребност, присъща на човешката природа и по този начин- косвено към Създателя. Популярни форми на този възглед са еволюционната доктрина, че всичко, що наричаме зло, е неизбежно наследство от нашите животински прародители, или пък идеалистичният принцип, че злото е само резултат от нашата ограниченост. Християнството, ако съм разбрал добре посланията на св. Павел, наистина признава, че идеално подчинение на нравствени закон, който намираме записан в сърцата си и който усещаме, че е необходим дори на биологично ниво, всъщност не е възможно за човешкия род. Това би повдигнало сериозни възражения относно нашата отговорност, ако въобще съвършеното послушание имаше нещо общо на практика с живота на повечето от нас. Напълно е възможно да има някаква степен на подчинение, която вие, или аз не сме успели да достигнем през последните 24 часа, но големият проблем не бива да се използва като още един начин за увъртания. За повечето от нас неотложна грижа е не толкова св. Павловия въпрос, колкото простичката констатация на Уилям Ло: „Ако за миг спрете и се запитате защо не сте толкова благочестиви, колкото са били първите християни, вашето собствено сърце ще ви отвърне, че не е нито от невежество, нито от некадърност, а е така, просто защото самите вие никога не сте го възнамерявали сериозно.“[3]

Тази глава неминуемо ще да бъде разбрана погрешно, някой я представи като завръщане към доктрината за Пълната поквара. Аз не вярвам в тази доктрина отчасти поради логичното основание, че ако покварата ни беше пълна ние нямаше да познаем, че сме покварени, а и отчасти, защото сме свидетели на доста доброта в човешката природа. Не ви препоръчвам и всемирно униние. Чувството на срам се оценява не като чувство, а заради прозрението, до което то ни води. Смятам, че това прозрение трябва постоянно да присъства в човешкото съзнание, но дали болезнените чувства, които го придружават, трябва също да бъдат насърчавани, е техническия проблем с духовна насоченост, за който аз, един обикновен мирянин, нямам призвание да говоря. Моята представа, доколкото важи, е, че всяка тъга, която не е породена от покаяние за конкретен грях и води бързо към конкретно изкупление или възстановяване, както и всяка тъга, която не изпитваме от състрадание и която води до пълна отзивчивост, е просто ненужна. Според мен всички ние извършваме грях като нарушаваме апостолското предписание да се „радваме“ точно толкова, колкото и когато грешим другояче. След първия шок смирението се превръща в една весела добродетел. Истински тъжен е единствено надменният неверник, който, въпреки нееднократните разочарования, продължава отчаяните си опити да съхрани своята „вяра в човешката природа“. Аз целя да постигна интелектуален, а не емоционален ефект – опитвам се да накарам читателя да повярва, че понастоящем ние сме всъщност създания, чийто характер в някои отношения предизвиква вероятно същата погнуса у Бога, каквато ние сами изпитваме, когато се вгледаме и вникнем в себе си. Това за мен с факт и съм забелязал, че колкото по-свят е даден човек, толкова по-пълно той го осъзнава. Навярно сте си представяли, че смирението при светиите е една благочестива заблуда, на която Бог се усмихва. Това е твърде опасна грешка. Тя е опасна теоретически, защото ви кара да отъждествявате една добродетел (т.е. едно съвършенство) с една заблуда (т.е. един недостатък), което е направо нелепост. Тя с опасна и практически, защото кара човек да бърка първите си прозрения за своята собствена поквара с наченките на ореол около глупавата си глава. Не, не, бъдете уверени в едно- когато светиите казват, че те, дори и те, са долни, те описват истината с вещина и точност.

Как е възникнало това положение на нещата? В следващата глава ще изложа всичко онова от християнския отговор на този въпрос, което съм способен да разбера.



[1] Споменавам името на Въплътения Бог сред имената на човешките учители, за да наблегна на факта, че принципната разлика между тях и Него не е в нравственото учение, което разглеждам тук, а в личността и служението.

[2] Яков 1:13

[3] A Serious Call…, сар. 2

следваща глава 5 - Падението на човека