1 – Въведение

Възхищавам се от смелостта, с която се наемат да говорят за Бога. Отправяйки думите си към неверниците, първата им грижа е да докажат съществуването на Бога чрез природните явления… Въобразявайки си, че с подобни думи напълно им доказваме твърдението си, всъщност ще им дадем основание да смятат доказателствата на нашата религия за много слаби… Удивително е, че нито един от светите отци не е използвал природата като доказателство за съществуването на Бога.

Паскал. Мисли, IV, 242, 243.

Ако допреди няколко години, когато бях атеист, някои ме запиташе: „Ти защо не вярваш в Бога?“, моят отговор би бил нещо такова: „Ами я погледни Вселената, в която живеем. Едва ли не цялата се състои от празно пространство, потънало в мрак и невъобразимо студено. Телата, които се движат в това пространство, са толкова малко и толкова незначителни в сравнение със самото него, та дори да бяхме сигурни, че са натъпкани до предела със съвършено щастливи създания, пак щеше да е трудно за вярване, че животът и щастието са нещо повече от страничен продукт на силата, сътворила вселената. Всъщност учените смятат, че навярно много малко от слънцата в Космоса, а може би и никое друго освен нашето собствено, изобщо притежават планети. Дори и в нашата слънчева система само Земята изглежда поддържа живот. Самата Земя е съществувала без живот милиони години и може да просъществува нови милиони, когато той ще е изчезнал от нея. А и докато го има- какво представлява животът? Организиран е така, че всички негови форми могат да живеят единствено като се изяждат едни други. При по-низшите форми този процес води просто до смърт, но у по-висшите се появява едно ново качество, наречено съзнание, което прави възможно животът да бъде съпроводен от болка. Човекът причинява болка докато се ражда, живее, причинявайки болка и в болки най-често умира. У него, най-сложното от всички същества, се появява и друго качество, което наричаме разум. Чрез разума той може да предвиди собствената си болка, поради което тя се предшества и от остри душевни страдания, да предвиди също собствената си смърт, макар да желае в същото време безсмъртие. Разумът позволява още на хората да причиняват чрез стотина остроумни изобретения толкова много болка, колкото не биха могли иначе да си причинят както един на друг, така и на съществата без разум. Тази си способност те са разработили до съвършенство. Историята им се състои предимно от регистрирани престъпления, войни, болести и терор, с точно толкова щастие помежду им, колкото да изпитат (докато то трае) мъчителното опасение да не го загубят, а когато пък вече е изгубено да заживеят с горчивата язва на спомените. От време навреме те подобряват състоянието си и тогава казваме, че се появява цивилизация. Всички цивилизации обаче си отиват, но и когато ги има, те сами си причиняват някакви свои необичайни страдания, навярно достатъчни, за да изместят евентуалните облекчения, които може би са донесли отначало на ежедневните човешки болки. фактът, че нашата собствена цивилизация го прави, не би оспорил никой; че и тя като своите предшественици ще си отиде, също е много вероятно. Дори и да не стане така, какво от това? Човешкият род е обречен. Обречен е и всеки вид, който се появява в някоя част на вселената, защото тя, както ни казват, върви към онова време, когато ще представлява еднообразен безкрай от хомогенно вещество при ниска температура. Всички истории ще отидат в небитието и накрая ще се окаже, че всеки живот е бил преходна и безсмислена гримаса върху идиотското лице на вечната материя. Ако ме карате да вярвам, че това е дело на един милостив и всемогъщ дух, аз мога да ви отвърна, че всички доказателства сочат обратното. Или зад Вселената не стои никакъв дух, или той е безразличен към доброто и злото, или остава да е зъл дух.“

Никога, дори и насън, не би ми дошло на ум да задам един въпрос. Аз изобщо не забелязвах, че самата сила и лекотата на песимистките аргументи моментално ни поставят натясно. Ако вселената е толкова гадна или дори само на половината на това, защо все пак човешките същества я приемат за дело на един мъдър и добър Създател? Навярно хората са глупаци, но едва ли са чак толкова тъпи. Директното преминаване от черно към бяло, от порочен цвят към непорочен корен, от безсмислено дело към майстор, безпределно мъдър, смайва не на шега. Зрелището на вселената, така, както тя се разкрива чрез опита, никога не би могло да стане основа за религия. То трябва през цялото бреме да е било нещо въпреки което е съществувала религията, приета от различен източник.

Ще бъде грешка да отговорим, че нашите прадеди са били невежи и затова са се наслаждавали на приятни илюзии относно природата, които науката по-късно разсейва. В продължение на векове, през които всички са вярвали, вече са били известни кошмарния безкрай и пустош на вселената. В някои книги ще прочетете, че хората от средновековието са смятали Земята за плоска, а звездите за близки, но това е лъжа. Още Птоломей е казал, че Земята е математическа точка без размери спрямо разстоянието до неподвижните звезди – разстояние, което един популярен средновековен текст определя на 117 милиона мили. В още по-ранни времена, дори от самото начало, хората трябва да са получавали същото усещане за враждебна необятност от доста очевиден източник. За предисторическия човек близката гора сигурно е била достатъчно необхватна, а напълно чуждото и опустошителното, което ние трябва да извличаме от мисълта за космически лъчи и угасващи слънца, е идвало със сумтене и вой всяка нощ до сами него. Неминуемо, през всяка епоха, болката и загубата на човешки живот са били еднакво осезаеми. Нашата собствена религия възниква сред евреите, народ притиснат между велики войнстващи империи, постоянно разгромяван и заробван, запознат, като Полша или Армения, с трагичната участ на победения. Чиста глупост е да се поставя болката между откритията на науката. Оставете тази книга и поразмишлявайте пет минути върху факта, че всички големи религии са били проповядвани и дълго практикувани в един свят без хлороформ.

Излиза, че едно заключение от потока на събитията този свят за добротата и мъдростта на Създателя, би бил еднакво нелепо през всички епохи и не е било правено никога.[1] Произходът на религията е различен. В онова, което следва трябва да се разбере че преди всичко аз не аргументирам истинността на християнството, а описвам произхода му- нещо много необходимо според мен, ако ще трябва да поставим проблема болка в правилния му контекст.

Във всички установени религии ние откриваме три елемента или основни линии на развитие, а в християнството те са с една повече. Първият елемент е както го нарича професор Ото – среща със Свръхестественото. Онези, които не са наясно с този термин, могат да си го изяснят по следния начин. Представете си как ви казват, че в другата стая има

Тигър: вие ще разберете, че сте в опасност и навярно ще изпитате страх. Обаче ако ви кажат:“ в другата стая има дух“ и вие повярвате, ще изпитате всъщност нещо, наричано често страх, но от по-друг тип. Той няма да бъде основан на представата за опасност, защото никой не се страхува толкова от мисълта какво може да му стори един дух, колкото от самия факт, че това е дух. Той е по-скоро тайнствен, отколкото опасен, и особеният вид страх, който събужда, може да се нарече Страхопочитание. С Тайнственото човек е стигнал до периферията на Свръхестественото. Сега представете си, че ви казват само: „в стаята има могъщ дух“ и вие вярвате. Тогава чувствата ви ще приличат още по-малко на обикновения страх от опасности, затова пък объркването ви ще бъде по-силно. Ще изпитате изумление, известен трепет – усещане за неспособност да се справите с подобен посетител плюс чувство за нищожност пред него; усещане, което би могло да се изрази с Шекспировите думи „пред него геният ми се смирява“. Това чувство може да бъде описано като благоговение, а обектът, който го внушава – като Свръхестественото.

Е, нищо не е по-сигурно от това, как от много ранни времена човекът започнал да вярва, че във Вселената витаят духове. Професор Ото навярно приема твърде леко, че към такива духове хората са се отнасяли от самото начало със свръхестествено благоговение. Това е невъзможно да се докаже поради напълно основателната причина, че в явления, изразяващи благоговение пред Свръхестественото и в изявления, изразяващи обикновен страх пред опасност могат да се използват едни и същи думи. И сега можем да кажем, че се „страхуваме“ от дух или се „страхуваме“ от покачване на цените. Затова теоретично е възможно да е имало време, когато хората са считали тези духове просто за опасни и са се чувствали спрямо тях така, както са се чувствали пред тигрите. Във всеки случай днес е сигурно: свръхестественото преживяване съществува и ако започнем от себе си, можем да го проследим доста назад.

Един съвременен пример може да се открие (ако не сме чак толкова горди, за да го потърсим там) във „Шумът под върбите“[2], Където Плъхчо и Къртичко се приближават към Пан на острова.

– Плъхчо – задъхано прошепна той, треперейки- страх ли те е?

– Да ме е страх? – измънка плъхът, а очите му блестяха с неизразима любов. – Да се страхувам? От Него? О, не изобщо не. И все пак, все пак, о, страхувам се, Къртичко.

Връщайки се един век назад, намираме многобройни примери за това у Уърдзуърт – най-добрият навярно е онзи пасаж в първата част на Прелюдия, където той описва преживяванията си, докато гребе през езерото в открадната лодка. А още по-назад намираме един много чист и силен пример у Малъри (XVII, ххii), когато Галахад „изведнъж се разтрепера силно, щом смъртната плът започна да съзира духовните неща“. В началото на нашата ера това намира израз в Откровението, където авторът пада в нозете на възкресения Христос „като мъртъв“. В езическата литература намираме Овидиевото описание на тъмната дъбрава на Авентин, за която от пръв поглед бихте казали numen inest[3] – мястото е обитавано от духове или тук има Присъствие. А Вергилий ни представя местообиталището на Латина „страховито (horrendum) с горите си и със святостта (religione) на старите дни“[4]. Един гръцки откъс, приписван, макар и неправдоподобно, на Есхил, разказва за земята, морето и планините, които треперят под „страховития поглед на своя Господар“[5]. Още по-отдавна Езекиил казва за „колелата“ в своето Богоявление, че „те бяха толкова високи и страшни“[6], а Яков, надигайки се от сън изрича: „Колко е страшно това място!“[7]

Не знаем колко далеч назад в човешката история се простира това чувство. Първите хора почти сигурно са вярвали в неща, които биха събудили същото чувство у нас, ако и ние вярвахме в тях и затова изглежда вероятно свръхестественото благоговение да е старо, колкото и човечеството. Но основната ни грижа не се отнася до датировката му. Важното е, че тъй или иначе то е възникнало, широко разпространено е и не изчезва от съзнанието с увеличаване на познанието и напредъка на цивилизацията.

И тъй, това благоговение не е резултат от заключения за видимата вселена. Няма начин да се стигне по логически път от обикновената опасност до тайнственото, а още по-малко до Свръхестественото. Може да кажете, че изглежда много естествено праисторическият човек, бивайки заобиколен от действителни опасности и наплашен от тях да е измислил тайнственото и Свръхестественото. В пределен смисъл е така, но нека да се разберем какво имаме в предвид. Вие го чувствате, защото, споделяйки човешката природа на своите предци, можете да си представите как реагирате на пълната с опасности самота по същия начин. Тази реакция е наистина „естествена“ в смисъл, че е в съгласие с човешката природа. Но тя не е ни най-малко „естествена“ в смисъл, че представата за тайнственото или Свръхестественото вече се съдържа в представата за опасност, или че каквото и да било схващане за нещо опасно, както и отвращението от раните и смъртта, което то би довлякло след себе си, могат да дадат и най-беглата представа за призрачен ужас или свръхестествено благоговение на човек, който не ги е познавал от преди това. Когато човек минава от физическия страх към страхопочитанието и благоговението, той очевидно прави твърде голям скок и се опасява от нещо, което никога не би могло да следва, както опасността от физическите факти води до логични заключения, свързани с тях. Повечето опити да се обясни Свръхестественото предполагат то да е вече обяснено- така антрополозите го намират в страха от мъртвите, без да изяснят защо умрелите(определено най- малко опасния вид хора)трябва да събуждат това странно усещане. Срещу всички тези опити трябва да се възрази, че страхопочитанието и благоговението са в някакво по-различно измерение от страха. Те са присъщи на едно обяснение, което човек дава за вселената или на впечатление, което получава от нея; както никакво изброяване на физическите качества на един красив предмет не може да предаде неговата красота, да даде и най- бегла представа за онова, което наричаме „красиво“ на същество без естетически възприятия, така също и никакво фактологично описание не може да предаде същността на тайнственото и божественото или даже само да загатне за тях. Изглежда съществуват два възгледа, които можем да споделяме относно благоговението. То или е изкривяване в човешкия разум, несъответстващо на нищо обективно, без биологична функция и въпреки това непоказващо каквато и да е тенденция да изчезне от този разум, развивайки се в пълнота у поета, философа или светеца; или пък е пряко преживяване на истински свръхестественото, преживяване, на което може с право да се даде името Откровение.

Свръхестественото не се „покрива“ с нравствено доброто и за човек, обзет от благоговение, е възможно(зависи ли само от него) да счете свръхестествения обект за нещо “ отвъд добро и зло“. Това ни довежда до втората основна линия на развитие или елемент на религията. Всички човешки същества, за които се знае нещо, са признавали някакъв вид нравственост, т.е. изпитвали са отношение към определени действия, изразявано с думите „длъжен съм да“ или “ длъжен съм да не“. Това отношение наподобява благоговението по едно- единствено нещо, а именно, че не може да бъде извлечен по логически път от обкръжаващата ни среда и физическите преживявания на човека, който го изпитва. Може да го усуквате около „искам“ или „принуден съм“, или „нека по-добре“, или „не смея“, колкото си щете без да получите от тях и най-беглия намек за “ длъжен да“ и “ длъжен да не“.Опитите да се сведат нравствените преживявания до нещо друго, винаги предполагат отначало самото нещо, което се опитват да обяснят- така един известен психоаналитик го извлича от предисторическото отцеубийство. Ако отцеубийството е водело до чувство на вина, то е защото хората усещали, че не трябва да го извършват; ако не е било така, то нямало да произвежда чувство на вина у тях. Нравствеността, също като свръхестественото благоговение, е скок. При него човек отива отвъд всичко, което може да е „дадено“ във фактите от житейския опит. А тя има и една особеност, твърде забележителна, за да бъде пренебрегната. Всички са единодушни, че предписва поведение, което нейните поддръжници не успяват на практика да изпълнят. Всички еднакво биват съдени не от някакъв чужд морал, а от своя собствен и затова всички са със съзнание за вина. Вторият принцип в религията е съзнанието не само за нравствен закон, но за нравствен закон едновременно одобряван и нарушаван. Това съзнание не е нито логично, нито алогично заключение от фактите на житейския опит; ако не е предварително внесено в собствения ни опит, няма как да го намерим там. Или е необяснима заблуда, или е някакво откровение.

Нравственият опит е толкова различен от свръхестествените преживявания, че може да съществуват много дълго време, без да установят взаимна връзка. В много езически форми преклонението пред боговете и философските разисквания върху нравствеността нямат почти нищо общо помежду си. Третият стадий в развитието на религията възниква, когато хората ги отъждествят – т.е. „Свръхестествената Сила, пред която благоговеят, се превърне в страж на нравствеността, пред която се чувстват длъжни. Това отново може да ви се стори „най-естествено“. Какво може да бъде по-нормално за един дивак, обладан едновременно и от вина, и от благоговение, от мисълта, че силата, която му внушава почит, е също и онази власт, която го осъжда като виновен? И наистина за човечеството това е естествено. Но не е в никакъв случай очевидно. Действителното поведение на света, обладан от присъствието на Свръхестественото, по нищо не прилича на държането, което нравствеността изисква от нас. Първото изглежда опустошително, жестоко и несправедливо; второто ни внушава противоположните качества. Нито е възможно отъждествяването им да бъде обяснено като изпълняване на нечие желание, защото никой не го желае. Нищо не желаем по-малко от това – да видим един такъв Закон, чийто чист авторитет е вече непоносим, въоръжен с неизброимите изисквания на Свръхестественото. От всички скокове които човечеството прави в религиозната си история, този със сигурност е най-изненадващият. Не е чудно, че голяма част от човешкия род го е отхвърлила; както сега, така и винаги е имало неморални религии и извън религиозен морал. Навярно един-единствен народ като цяло е направил новата крачка с твърда решителност – имам предвид евреите, но велики личности навсякъде и през всички епохи също са правели и само тези, които я приемат, са свободни от зверствата и варварщината на неморалното поклонение или от студеното, тъжно самодоволство на чистия морализъм. Ако съдим по плодовете, тази крачка е крачка към подобрено здраве. И въпреки че логиката не ни задължава да я направим, да противостоим е много трудно – нравствеността се промъква винаги, дори в езичеството и пантеизма, и даже стоицизмът волю-неволю прекланя глава пред Бога. Още веднъж, това може да е лудост – лудост, присъща на човека и необичайно удачна като резултат, или може да е откровение. Но ако е откровение, тогава най-вероятно и най-правдиво именно в Авраам всички народи ще се благославят, защото евреите са тези, които напълно и недвусмислено са отъждествили страховитото Присъствие, обитаващо черните планински върхове и гръмотевичните облаци с „праведния Бог“, който „обича правдата“[8].

Четвъртата линия или елемент в развитието на религията е историческо събитие. Имало един мъж, роден сред тези евреи, който твърдял, че е, или че е сина на, или че е „едно цяло с“ Нещото, което е едновременно страховитото проявление в природата и източникът на нравствения закон. Това твърдение е толкова шокиращо (един парадокс, дори ужас, за който можем лесно да се излъжем като го приемем твърде леко), че за този човек са възможни само два извода. Или е бил някой разбеснял се луд от необичайно гнусен сорт, или е бил и е точно каквото Той самият е твърдял. Няма средна възможност. Ако летописите правят първата хипотеза недостоверна, ще трябва да се примирите с втората. А ако направите това, всичко останало, което се твърди от християните, става правдоподобно – че този Човек, след като бил убит, пак оживял; че Неговата смърт по някакъв неразбираем за човешката мисъл начин е предизвикала истинска промяна във взаимоотношенията ни със „страховития“ и „праведен“ Бог, и то промяна в наша полза.

Да питаме дали вселената, такава, каквато я виждаме, изглежда като произведение на един мъдър и добър Творец, или като продукт на случайността, безразличието и злобата, означава, че не включваме от самото начало всички възможни фактори, имащи връзка с религиозния проблем. Християнството не е завършекът на някакъв философски спор по въпроса за възникването на вселената. То е огромно историческо събитие, последвало след продължителната духовна подготовка на човечеството. То не е система, в която да наместим неудобния факт на болката; то самото е един от неудобните факти, които трябва да бъдат наместени в която и да е наша система. В определен смисъл, то по-скоро създава, отколкото разрешава проблема болка, защото болката не би била проблем, ако не бяхме получавали в ежедневния си опит от този пълен с болка свят, добро потвърждение, че абсолютната реалност всъщност е праведна и любяща.

Защо това потвърждение ми се вижда добро, аз повече или по-малко показах. Това не опира до логическа принуда. На всеки стадий от религиозното развитие човек може да се разбунтува, ако не насила, то все пак нелепо, спрямо собствената си природа. Той може да затвори духовните си очи за Свръхестественото, ако е готов да се раздели с половината от великите поети и пророци на собствения си род, с детството си, с богатството и дълбините на непотисканите преживявания. Той може да счете нравствени закон за заблуда и по този начин да се отцепи от общата основа на човечеството. Той може да откаже да отъждествява Свръхестественото с праведното и да остане варварин, който се прекланя пред сексуалността, или мъртъвците, или жизнената сила, или бъдещето. Но цената висока. А когато стигнем до последната крачка – историческото Въплъщение – самоувереността е по силна от всякога. Случката странно напомня много митове, които от самото начало са присъствали в религията и все пак не е като тях. Тя не е прозрачна за разума: не може да сме си я измислили сами. Липсва и подозрителната а priori яснота на пантеизма или нютоновата физика. Тя притежава привидно условния и особен характер, с който съвременната наука постепенно ни учи да се съобразяваме в тази своенравна вселена, където в малки пространства се получават непредсказуеми количества енергия; където скоростта не е неограничена и където необратимата ентропия дава на времето реална посока, а космосът – вече нито статичен, нито цикличен се движи като някоя драма от едно истинско начало към един истински край. Ако изобщо някога ни е достигало някакво послание от същината на реалността, би трябвало да открием в него точно тази непредсказуемост, тази своенравна драматична заплетеност, която намираме в християнската вяра. Тя притежава грубия, мъжествен вкус на реалността, сътворена не от нас, нито за нас, а стоварваща удар в лицето ни.

Ако при това положение или при по-добро, последваме курса, по който бива водено човечеството и станем християни, тогава се изправяме пред „проблема“ болка.



[1] Т.е. никога при основаването на религия. След като вярата в Бога е била приемана, появявали са се естествено „теодицеи“, обясняващи или опитващи се да оправдаят нещастията в живота.

[2] Книга на деца от Кенет Греъм.

[3] Fasti,III,296.

[4] Енеида, 172.

[5] Фрагмент 464 (издание на Сиджуик).

[6] Eзекиил 1:18.

[7] Битие 28:17.

[8] Псалм 11:8.