4 – ТАТКО МОЙ, ТАТКО МОЙ!

Едно е да преживееш отхвърляне и омраза от брат или сестра
и нещо съвсем различно е, когато тази омраза и ненавист идват от твоя баща

 

 „Татко мой… познай и виж, че няма ни злоба, ни престъпление в ръката ми, и че не съм съгрешил против теб; при все, че ти гониш живота ми, за да го погубиш

І Царе 24:11

В ПРЕДИШНАТА глава видяхме как братята на Йосиф се опитаха да го премахнат. Видяхме и болката, която Йосиф изстрада заради това предателство. Може би и вие сте изпадали в подобно положение. Може би вашите най-близки – тези, от които очаквате любов и подкрепа, са ви предали.

В тази глава искам да разгледам една още по-болезнена ситуация от тази, в която някой брат те е предал. Едно е да те предаде твоят брат, но още по-страшно е, когато това отхвърляне и презрение идва от твоя баща. Когато използвам думата баща, нямам предвид само биологическия смисъл на думата, но тук включвам и всеки водач, който Бог поставя над нас, за да ни ръководи. Ние винаги сме смятали, че тези хора ще ни обичат, поучават, ще се грижат за нас и ще ни отделят внимание.

Любовта и омразата

ПРИМЕР за това как един баща е предал сина си, е взаимоотношението между цар Саул и Давид (І Царе 16-31 гл.). Животът на двамата се кръстоса още преди да се бяха видели един друг. Пророк Самуил беше помазал Давид, да бъде следващият цар на Израел. Давид навярно се е чувствал опиянен от вълнение и си е мислел: „Това е същият човек, който помаза Саул. Аз наистина ще бъда цар!”

През това време Саул е измъчван в своя дворец от зъл дух, защото не се бе покорил на Господа. Облекчение идваше върху него само, когато някой му свиреше на арфа. Сауловите слуги започнаха да търсят някой младеж, който да стои в неговото присъствие и да му свири. Един от царските слуги препоръча Давид, синът на Есей. Цар Саул изпрати хора при Давид, които да го поканят да дойде в двореца и да му прислужва.

Давид сигурно си е помислил: „Бог вече работи за Своето обещание, което ми даде чрез пророка Си. Със сигурност ще спечеля благоволението на царя. Това трябва да е началото на моето коронясване.”

След известно време Давид бе изпратен от баща си, да занесе храна на по-големите си братя, които воюваха с филистимците. Когато дойде на бойната линия, Давид видя Голиат, най-силният от всички филистимци, да се подиграва на Божията армия, и това продължаваше вече четиридесет дни. Той също така разбра, че царят давал ръката на дъщеря си на този, който победи този великан.

Давид се представи пред царя и поиска разрешение да влезе в бой. Той победи Голиат и спечели дъщерята на Саул. До този момент Давид беше вече спечелил благоволението на Саул и живееше в двореца, при царя. Йонатан, най-големият син на Саул, сключи завет на вечно приятелство с Давид. Господ благославяше всяко нещо, което Саул възлагаше на Давид да стори. Царят заповяда на Давид да се храни на една маса със собствените му синове.

Давид беше изпълнен с щастие. Той живееше в двореца на царя, хранеше се на неговата маса и бе женен за дъщеря му. Йонатан беше негов приятел и Давид преуспяваше във всяко свое начинание. Дори целият народ го беше обикнал. За него всичко това означаваше, че пророчеството започваше да се изпълнява.

Саул възлюби Давид повече от всичките си слуги. Той му стана като баща. Давид беше сигурен, че Саул щеше да го поучава и обучи и че един ден щеше с голяма почит да приеме неговия трон. Давид се беше възрадвал на Божията вярност и доброта.

Но само за един ден всичко коренно се промени.

Веднъж, когато Саул и Давид се връщаха заедно от бойното поле, жените от градовете излизаха и танцуваха, като пееха: „Саул порази хиляди, а Давид десетки хиляди”. Саул се разсърди твърде много от това и от този ден презря Давид. На два пъти Саул се опита да убие Давид, докато той свиреше на арфата си в присъствието на царя.

В Библията се казва, че Саул намрази Давид, защото знаеше, че Бог благоволяваше повече в Давид. Давид бе принуден да бяга, за да спаси живота си. Единственото място, където можеше да избяга, бе в пустинята.

„Какво става? – чудеше се Давид. – Обещанието за почваше да се изпълнява, е ето, че сега напълно се провали. Човекът, който беше мой наставник, се опитва да ме убие. Какво мога да направя? Саул е Божият помазаник. Бог е с него и какъв шанс имам срещу този човек? Той е царят, Божий човек, управляващ Божия народ. Защо Бог допуска това да се случи?”

Саул заедно със своите три хиляди най-опитни воини прогонваше Давид от всяка пустиня и от всяка пещера. Те имаха една едничка цел: да го убият.

В този момент от обещанието беше останало само една сянка. Давид вече не живееше в двореца и не се хранеше на масата на царя. Той обитаваше влажните пещери и се хранеше от животински остатъци в пустинята. Вече не яздеше редом с царя, но тези, които едно време се сражаваха с него, сега го преследваха. Не спеше в топло легло и нямаше слуги, които да се грижат за него или да му отдават възхвала. Неговата жена вече принадлежеше на друг. Животът му беше изпълнен със самотата на изгнаник без родина.

Забележете, че Господ, а не дяволът, беше поставил Давид под грижата на Саул. Защо Бог не само беше допуснал това, но и го беше планирал? Защо Бог беше „размахал” за кратко време Своето благоволение пред очите на Давид и беше го отнел така рязко в следващия момент? Това беше една „чудесна” възможност за Давид да се почувства оскърбен не само от Саул, но и от Бог.

Толкова много въпроси, останали без отговор, засилваха изкушението човек да се усъмни в Божията мъдрост и план.

Саул толкова силно желаеше да убие Давид, че от това неговото състояние на лудост се влоши. Той изпадна в отчаяние. Свещениците от град Ноб дадоха на Давид подслон, храна и меча на Голиат. Те въобще не знаеха, че Давид бягаше от царя и си мислеха, че царят го беше изпратил тук с поръчение. Те се допитаха до Господа за Давид и го изпратиха по неговия път.

Когато Саул разбра за това, много се ядоса. Той заповяда да убият осемдесет и пет невинни свещеници на Господа и подложи на клане целия град Ноб – мъже, жени, деца, бозайничета, говеда и овце. Той осъди невинните, вместо да стори това над амаличаните. Той беше убиец. Как въобще можеше Господ да постави Своя Дух в такъв човек?

Веднъж известиха на Саул, че Давид се укривал в пустинята Ен-Гади. Саул бързо събра три хиляди мъже и тръгна, за да търси Давид. По пътя Саул и неговите воини се отбиха пред входа на една пещера, за да си починат. Никой не знаеше, че Давид се крие вътре в пещерата. Саул съблече своята мантия и я сложи настрана. Давид стана и отряза скришно полата на дрехата.

След като Саул си тръгна от пещерата, Давид се поклони до земята и извика след него: „Виж още, отче мой, виж и полата на мантията ти в ръката ми! Познай и виж, че няма ни злоба, ни престъпление в ръката ми, и че не съм съгрешил против теб, при все, че ти гониш живота ми, за да го отнемеш” (І Царе 24:11).

Давид извика към Саул с думите: „Отче мой, отче мой!” Казано с други думи, той просто скърбеше, като казваше: „Виж сърцето ми и ми бъди баща. Аз се нуждая от някой, който да ми бъде водач, а не от някой, който да ми отнеме живота!” Дори и в моментите, когато Саул се опитваше да го убие, в сърцето на Давид не преставаше да гори надеждата.

Кои са нашите бащи?

ВИЖДАЛ съм този повик да излиза от безброй мъже и жени в тялото Христово. Това са предимно млади хора със силно призвание от Господа в своя живот. Те търсят баща, който да ги наставлява, обича, подкрепя и насърчава. Ето защо Господ казва: „Ще обърна сърцето на бащите към чадата, и сърцето на чадата към бащите им, да не би да дойда и поразя земята с проклетия” (Малахия 4:6).

Нашата нация изгуби своите бащи (в семейството, службата, църквата) през четиридесетте и петдесетте години на този век и днес нашето състояние все повече се влошава. Подобно на Саул, много глави на семейства, водачи в църкви и ръководители на предприятия са повече загрижени за собствените си интереси, отколкото за интересите на младото поколение.

Поради това тези водачи гледат на Божиите хора като на средство за постигане на собствените си цели, а не съобразяват тези цели с благото на народа си. За да ги осъществят, тези водачи са готови да нараняват хора и да опропастяват техния живот. Справедливостта, милостта, любовта и честността се изопачават в името на личните постижения и интереси. Парите и славата са критериите за всяко решение.

Това поражда появата на такъв тип отношение към хората, какъвто Давид понесе в живота си. В края на краищата, ще каже някой, Саул трябваше да се грижи за цяло едно царство. Така и днес, много лидери в църквата оправдават този тип отношение, което произлиза от тях, с обяснението, че те се грижат за разпространението на Евангелието.

Не малко лидери са покрусили свои братя и сестри поради подозрението, което са изпитвали към тях. От къде идва това подозрение в сърцето на тези водачи? Отговорът е, че те служат на видението, а не на хората. Подобно на Саул, те са несигурни в своето призвание и това поражда ревност и гордост. Те признават достойнствата на тези хора, които са богобоязливи, и с готовност се възползват от тях за своите цели. Саул се радваше на успеха на Давид до момента, в който той стана заплаха за неговия трон. Тогава Саул понижи Давид и търсеше причина да го убие.

Срещал съм безброй млади мъже и жени, които копнеят някой да поеме отговорност за тях. Те търсят човек, който да ги води и поучава. Чувстват се изолирани и сами. Търсят някой, който да им бъде баща. Но Бог е позволил те да живеят живота си нежелани от никого. Причината за това е, че Той иска да направи в живота им това, което беше сторил в живота на Давид. Чуйте внимателно какво казва Духът.

Давид беше силно обезпокоен от това, че Саул намираше бунт и зло в сърцето му. Давид сигурно е изпитал сърцето си, казвайки: „Къде съгреших? Защо Сауловото сърце толкова бързо се обърна против мен?” Затова и извика: „и едни рекоха да те убия, но аз те пожалих. И от това, че отрязах полата на мантията ти, но не те убих, познай и виж, че няма ни злоба, ни престъпление в ръката ми, и че не съм съгрешил против теб” (І Царе 24:11). Давид си мислеше, че ако докаже своята любов към Саул, щеше да си възвърне благоволението му и пророчеството щеше да се изпълни.

Хората, които са преживели предателство от баща или водач, са склонни да приемат цялата вина върху себе си. Те често се измъчват с въпросите: „Какво съм сторил?” и „Къде е нечистотата на сърцето ми?” Понякога се чудят: „Кой обърна сърцето на моя водач против мен?” После се впускат в безкрайни опити да докажат невинността си пред своите лидери. Мислят, че отново ще бъдат приети, ако покажат вярност и любов. За съжаление, колкото повече се стараят в това, толкова по-отхвърлени се чувстват.

Кой ще отмъсти за мен?

САУЛ осъзна праведността на Давид след като видя, че му беше пощаден живота. И така, той и неговите мъже си тръгнаха. Давид навярно си е помислил: „Сега царят отново ще ме прибере при себе си и пророчеството ще се сбъдне. Със сигурност той видя сърцето ми и ще се отнася вече по-добре към мен.”

Много бързаш, Давид. Само малко по-късно на Саул му беше съобщено, че Давид се намира на хълма Ехела. Саул отново тръгна да го дири със същите онези три хиляди воини. Сигурен съм,че това направо е опустошило Давид. Той вече беше наясно, че между тях няма никакво недоразумение, но че Саул беше решил без никаква причина, да му отнеме живота. Колко ли отхвърлен трябва да се е почувствал! Саул познаваше сърцето на Давид и все пак не спираше да го преследва.

Давид и Ависей се промъкнаха в стана на Саул. Никой от стражата не ги видя, защото Бог им бе пратил дълбок сън. Тези двама мъже успяха да минат незабелязано през целия стан и да се промъкнат до мястото, където Саул спеше.

Ависей умоляваше Давид: „Бог предаде днес врага ти в ръката ти; сега прочее, нека го поразя с копието до земята, с един удар и няма да повторя!” (І Царе 26:8).

Ависей имаше доста основателни причини да очаква от Давид разрешение да убие Саул. Първо, Саул беше убил осемдесет и пет невинни свещеници заедно с техните семейства – по най-хладнокръвен начин!

На второ място, Саул беше дошъл с три хиляди воини, за да отнемат живота на Давид и неговите последователи. Ависей имаше правото да мисли, че ако не убиеш първи врага си, той със сигурност ще погуби теб. Това се нарича самоотбрана. Всеки съд оправдава тези действия.

Трето, Бог вече беше помазал Давид чрез пророка Си Самуил за цар на Израел. Давид трябва да се погрижи, да си вземе това, което му принадлежи по право, ако не иска чрез смъртта си да осуети изпълнението на Божието пророчество.

Четвърто, Бог беше пратил дълбок сън на цялата армия, за да могат Давид и Ависей да достигнат безпрепятствено до Саул. Защо иначе ще прави Бог това? На Ависей му се струваше, че Давид никога повече нямаше да получи такъв сгоден шанс за действие.

Всички тези причини изглеждаха напълно основателни. В тях имаше голяма доза истина и освен това бяха дадени като насърчение от истински брат. Така че, ако Давид хранеше в себе си и най-малкото чувство на огорчение, той веднага щеше да приеме този момент като напълно удобен за възмездие и щеше да позволи на Ависей да прободе Саул.

Вижте какво отговори Давид: „Да го не погубиш, защото кой може да дигне ръка против Господния помазаник и да бъде невинен? Бъди уверен, както си в живота на Господа, че Бог ще го порази; или денят му ще дойде и ще умре; или ще влезе в сражение и ще загина. Да ми не даде Господ да вдигна ръка против Господния помазаник!” (І Царе 26:9-11).

Давид не искаше да убие Саул, въпреки че Саул бе убил невинни хора, а сега искаше и живота му. Давид не искаше да отмъщава за себе си, но остави това в Божиите ръце.

Разбира се, всичко щеше да бъде много по-лесно, ако още тогава се беше погрижил да сложи край на всичко това – лесно за Давид, както и за народа на Израел. Той знаеше, че целият народ сега беше като стадо без пастир. Знаеше също, че един вълк обикаляше стадото и го грабеше, задоволявайки собствените си егоистични желания. Беше му трудно да не се защитава, но сигурно му е било още по-трудно да остави народа, който обичаше, в ръцете на един луд цар. Но Давид направи своя избор, макар да знаеше, че Саул няма да се успокои, докато не отнеме живота му.

Давид беше показал, че има чисто сърце, когато веднъж вече беше пощадил живота на Саул. Не се възползва и от втората възможност да направи това. Саул беше Божий помазаник и Давид го предостави в ръцете на Божието правосъдие.

Колко хора днес имат сърце като на Давид? Ние вече не се избиваме с физически мечове, но се опустошаваме взаимно с един друг вид мечове – езика. „Смърт и живот има в силата на езика” (Притчи 18:21).

Църкви се разцепват, семейства се разделят, бракове се разпадат и любовта умира, погубена от словесни атаки, предназначени да наранят и да разстроят околните. Оскърбени от приятели, семейство и водачи, ние също се въоръжаваме с думи на гняв и обезсърчение. Въпреки, че думите, които изричаме може да са истина, мотивите ни си остават нечисти.

В Притчи 6:16-19 се казва, че е мерзост пред Господа, ако сееш раздори и разцепление между братя. Когато съобщим нещо с намерението да разрушим взаимоотношения или да накърним нечие достойнство – дори и това, което казваме, да е вярно – това си остава мерзост пред Господа.

Изобличава ли Господ греховете на моя лидер чрез мен?

ПРЕДИ БОГ да ми даде това служение, в което съм сега, в продължение на седем години бях младежки лидер. По това време имаше един човек, който изпитваше неприязън към мен и не харесваше посланията, които проповядвах. По принцип това не ми правеше особено впечатлени, като изключим само акта, че този човек имаше духовна власт над мен.

Вярвах, че имах призвание от Господа да проповядвам на младежите за чистота и дързост, а сред същите тези младежи беше и синът на въпросния човек.

Словото беше породило изобличение в сърцето на този младеж. Един ден той дойде при нас със сълзи на очи. Беше доста притеснен, защото това, което ставаше в неговия дом, не съответстваше на това, което аз ги предизвиквах да живеят в живота си.

Тази случка, както и някои по-конфликтни ситуации явно са принудили баща му да се отърве от мен. Този баща отиваше при главния пастор и подклаждаше чувство на гняв чрез лъжливи обвинения по мой адрес. След това той идваше при мен и ми казваше как главният пастор бил настроен против мен и как той се застъпвал за мен. Често се отправяха амвонни забележки към ръководния състав, като никоя от тях не беше насочена директно към мен, но визираха моето име по косвен начин. В такива случаи този човек ми се усмихваше насреща, но всъщност намерението му бе, да ме унищожи.

Няколко члена на младежката група казаха, че бяха чули за мен, че ще ме уволняват. Всъщност тази новина я разпространяваше същият този син, не злонамерено разбира се, просто повтаряше това, което беше чул у дома. Бях объркан и ядосан. Отидох при неговия баща, който не отрече, че е казвал тези думи, но добави само, че това са мислите на главния пастор.

Изминаха няколко месеца, но напрежението не спадаше. Той успя да разруши всички взаимоотношения между мен и главния пастор. Успя да направи същото и по отношение на останалите пастори, които не се харесваха на моя опонент.

В семейството ми цареше постоянно напрежение и ние никога не знаехме дали ще запазя мястото си в църквата или ще бъда изгонен. Бяхме си купили наскоро къща, съпругата ми беше бременна и нямаше къде да отидем. Не исках да опитвам да търся работа на други места. Вярвах, че Бог ме беше довел в тази църква и не бях си предвидил никакъв резервен план.

Съпругата ми се беше превърнала в духовна развалина: „

– Скъпи – казваше тя, – сигурна съм, че ще те уволнят. Всички така казват.

– Нито са ме наели, нито ще ме уволнят против Божията воля – отговарях аз.

Тя си мислеше, че искам да избягам от обстоятелствата и не спираше да ме умолява да напусна.

Най-накрая дойде и новината, че вече е взето решението за моето уволнение. Главният пастор съобщи пред църквата, че предстояха някои промени в младежките групи. Все още не бях споделял с главния пастор за напрегнатите взаимоотношения, които имах с прекия си началник, който той беше назначил над мен. Имах уговорен час с него и прекия си началник на следващия ден. Бог много ясно ми беше говорил да не казвам нищо в своя защита.

Когато на следващия ден се срещнах с пастора си, много се изненадах, като видях, че пасторът седеше съвсем сам в кабинета си. Той ме посрещна с думите: „Джон, Бог те е изпратил в тази църква и аз няма да ти позволя да си отидеш.”

Усетих огромно облекчение. Бог се беше погрижил за мен в последния момент.

„Защо този човек не те харесва?” – ме попита той. – Моля те, отиди при него и се изяснете помежду си.”

Скоро след тази среща успях да се сдобия с писмено доказателство, което уличаваше прекия ми ръководител в непочтени мотиви, подтикнали решенията му по отношение на моите задължения. Много исках да представя тези доказателства пред главния пастор.

През този ден аз обикалях стаята и се молех в продължение на четиридесет и пет минути, опитвайки се да превъзмогна неприятното чувство, което таях в себе си. Постоянно си повтарях: „Господи, този човек се отнесе много непочтено и подло. Той трябва да бъде изобличен. Той е напаст за това служение. Наистина трябва да кажа на пастора какво всъщност представлява той!”

Продължавах да намирам доводи, за да оправдая желанието си да го изоблича. „Всичко, което мисля да кажа, е документирано черно на бяло и не се дължи на изблик на някакви чувства. Ако не бъде спрян, подлостта му ще зарази цялата църква.”

Но в крайна сметка аз само успях да промърморя следното: „Господи, Ти май не искаш точно аз да го изобличавам, нали?”

Когато изговорих тези думи, Божият мир нахлу в сърцето ми. Поклатих глава удивено. Разбрах, че Бог не желаеше да предприемам абсолютно нищо, така че изхвърлих доказателствата, с които разполагах. По-късно, когато можех да размисля по-трезво над тази ситуация, разбрах, че всъщност съм искал повече да си отмъстя, отколкото да предпазя който и да е от служението. Но в онзи момент аз твърдо смятах, че мотивите ми не са егоистични. На практика може да съм имал вярна информация, но мотивите ми така или иначе си бяха нечисти.

Беше изминало известно време, когато веднъж, докато стоях и се молех пред църквата, преди да започне работното ми време, човекът, с когото не се разбирах, се появи с колата си. Господ ми внуши, че трябва да отида при него и да се смиря. В същия момент започнах да се оправдавам: „Не, Господи, той трябва да дойде при мен. Той е виновен за всичките неприятности.”

Продължих да се моля, но отново Господ настоя да отида веднага при него и да се смиря. Вече бях уверен, че това беше Божията воля. Звъннах му по телефона и после отидох до неговия кабинет. Това, което казах там, и начинът, по който го казах, щеше да бъде много по-различен, ако Господ не ми беше говорил.

Съвсем искрено му поисках прошка. „Прости ми, че се държах така осъдително към теб”, признах си аз.

Неговото отношение към мен веднага стана по-благосклонно и разговорът ни продължи цял час. От този ден насам нападките му към мен спряха, въпреки че все още не се разбираше с някои пастори.

Шест месеца по-късно, докато бях в чужбина и проповядвах, главният пастор беше вече научил за всичките нередности в работата на този човек. Те не касаеха взаимоотношенията му с мен, но бяха свързани с други области на служението в църквата. Делата му се оказаха много по-лоши от това, което знаех за него. Уволниха го незабавно.

Осъждението беше дошло, но не чрез моята ръка. Онова, което се опитваше да ми стори, сполетя самия него. Но аз не бях щастлив от това, че беше уволнен. Скърбях за него и за семейството му. Познавах добре неговата болка – аз самият я бях изпитал, когато бях под негова власт.

Понеже му бях простил още преди шест месеца, аз го бях обикнал и сега не исках това да му се случи. Ако го бяха уволнили една година по-рано, когато му бях ядосан, може би щях да изпитам радост от това. Тогава разбрах, че бях напълно свободен от чувството на нараняване, което бях крил в себе си. Смирението и нежеланието да отмъстя сам за себе си бяха ключовете, които ме освободиха от затвора на наранената душа.

Една година по-късно го видях на едно летище. Веднага ме обля Божията любов. Изтичах до мястото, където се намираше той и го прегърнах. Бях истински щастлив, когато той ми каза, че при него всичко е наред. Ако няколко месеца по-рано не бях отишъл в неговия кабинет и не се бях смирил тогава, на летището нямаше да мога да го погледна в очите. Изминаха няколко години, откакто го видях за последен път, но единственото, което чувствам към него, е любов и искрено желание да върши Божията воля.

Давид постъпи мъдро, като остави Бог да бъде негов съдия. Вие може да попитате: „Чрез кого беше осъден Саул, Божият помазаник?” Филистимците. Саул и неговите синове умряха на бойното поле. Когато новината достигна до Давид, той не ликуваше. Той скърбеше.

Един човек се похвали на Давид, надявайки се да спечели благоволението му, че именно той е убил Саул, но се случи тъкмо обратното. „Ти как се не убоя да дигнеш ръка да убиеш Господния помазаник?”, попита Давид. Той издаде заповед човекът да бъде екзекутиран (ІІ Царе 1:14-15).

Тогава Давид написа песен, с която народът на Юда да прослави Саул и неговите синове. Забрани на евреите обаче, да прогласят новината по филистимските улици, да не би врагът да се възрадва. Той прокле – да няма нито дъжд, нито ниви на мястото, където Саул бе убит. После призова целия Израел да оплаче смъртта на Саул. Това не може да е човек с наранено сърце. Оскърбеният човек щеше да каже: „Така му се пада!”

Но Давид не спря дотук. Той не порази никого от дома на Саул, а вместо това показа милост към тях. Даде им земя и храна и прие един от потомците му да се храни на царската маса. Това да ви прилича на човек с наранено сърце?

Въпреки, че Давид беше отхвърлен от Саул, който трябваше да му бъде като баща, той запази своята лоялност дори и след смъртта му. Лесно е да останеш верен на баща или водач, който те обича, но какво ще кажете за такъв, който е излязъл, за да ви порази? Божието сърце ли ще потърсите или ще потърсите собственото си възмездие?