Предговор

КНИГАТА, която държите, е може би вашата най-силна среща с истината в целия ви живот. Мога да заявя това с увереност не, защото аз съм нейният автор, а поради важността на съдържанието й. Проблемът с чувството на обида – самата същина на примамката на Сатана – е често най-трудната пречка, която всеки човек среща и трябва да преодолее.

Учениците на Исус видяха много велики и ненадминати чудеса. Те се удивяваха, когато слепи проглеждаха и мъртвите биваха възкресявани. Те чуха как Исус заповяда на развилнялата се буря и тя се усмири. Хиляди хора пред тях се наситиха, когато Исус преумножи по чуден начин няколкото хляба и риби. Броят на чудесата и знаменията, които Исус извърши, бе толкова голям, че според Библията всичките книги на света не могат да ги поберат.

Никога преди човечеството не е усещало по такъв мощен и осезаем начин чудотворната Божия ръка. Учениците на Христос бяха изпълнени с удивление и страхопочитание, но чудесата, които Той стори, не премахнаха съмненията в умовете им. Тези съмнения станаха особено явни към края на Неговото земно служение. Исус поучаваше учениците Си така: „И седем пъти на ден, ако ти съгреши, и седем пъти се обърне към теб и каже: „Покайвам се”, прощавай му. Но те веднага Му отговориха: Господи, придай ни вяра” (Лука 17:3-5). Не чудесата бяха подтикнали учениците да поискат повече вяра от Господ, че да възкресяват мъртвите или да усмиряват бурното море, а простата заповед да прощаваш на тези, които са те онеправдали!

Исус каза: „Не е възможно да не бъдеш онеправдан…” (Лука 17:1, буквален превод от английски). Вярно е, че ние биваме оскърбявани не по наше желание, но по-важното е, каква е реакцията ни, когато това стане. За нещастие, не са малко онези, които биват оскърбявани и остават роби на своето чувство на обида.

Изминаха няколко години, откакто тази книга е издадена. За това време ние получихме безброй писма и множество свидетелства за живота на отделни хора, цели семейства и служения, които са били изцелявани от истините на Божието Слово, съдържащи се в нея. Ето и част от едно писмо, с което искаме да ви насърчим. Радваме се много за всички преобразени хора и отдаваме цялата слава единствено на Господа!

Това са думите на един пастор:

Нашата църква беше на ръба на разцеплението. Положението изглеждаше безнадеждно. Дадох екземпляр от книгата Примамката на сатана на всеки дякон. Разцеплението беше избегнато и днес ние сме едно!

Бяха спасени и много бракове. Неотдавна, като проповядвах в Небраска, млада съпружеска двойка дойде при мен. Жената изповяда следното: „В продължение на десет години в мен се таеше чувство на обида от лидерите на тази църква. Бях изпълнена с горчивина и подозрение, не спирах да оправдавам себе си и постъпките си. Тази болка влоши взаимоотношенията ми в брака и съпругът ми се канеше да се разведе с мен. Той не беше спасен и не желаеше да се свързва по какъвто и да е начин с църквата. Някой пъхна в ръцете ми книгата Примамката на сатана. Прочетох. За кратко време бях напълно освободена от обидата и горчивината. Когато моят съпруг видя промените, които бяха настъпили в живота ми, той предаде себе си на Господ Исус Христос и прекрати всякакви постъпки по бракоразводното дело”. А съпругът й стоеше до нея, усмихвайки се. Когато тя свърши да говори, той потвърди за чудните промени в неговия живот и общия им дом.

Свидетелството, което най-много докосна моето сърце, беше изречено пред мен, когато проповядвах в Неапол, щата Флорида. Точно преди да започна проповедта си, един широкоплещест мъж на средна възраст се изправи пред църквата и разказа през сълзи своята трагична история: „През целия си живот носех усещането, че има преграда между мен и Господ. Посещавах събрания, където другите усещаха Божието присъствие, а аз само наблюдавах откъснат и безчувствен. Дори и когато се молех, освобождението не идваше, нито пък Божието присъствие. Преди няколко седмици ми дадоха книгата Примамката на сатана. Прочетох я цялата. Осъзнах, че се бях хванал в уловката на сатана още преди много години. Изпитвах омраза към майка си за това, че ме беше изоставила, когато бях на шест месеца. Разбрах, че трябваше да отида при нея и да й простя. Обадих й се, проведох разговор с нея за втори път в рамките на тридесет и шест години. Казах й през сълзи: Майко, през целия си живот съм изпитвал непростителност към теб заради това, че ме изостави. Тя започна да плаче и каза: Сине, а аз вече тридесет и шест години се мразя заради това, че те изоставих”.

После той продължи: „Аз й простих и тогава и тя си прости. Сега ние сме примирени”.

Но ето я и най-вълнуващата част: „И сега стената, която стоеше между мен и Божието присъствие, изчезна!”

В този момент той избухна в сълзи и с огромно усилие изрече тези последни няколко думи: „И сега аз плача в Божието присъствие като дете.”

Знам какво значи да си в оковите на такова робство. Бях пленник на това ужасно мъчение в продължение на години. Тази книга не е просто някаква теология. Това е въплътено Божие Слово. То преизобилва с истини, които съм преживял лично. Уверен съм, че това слово ще ви укрепи. Докато четете, молете Господа да укрепява вярата ви! Докато растете във вяра, Той ще приема слава, а вие ще се изпълвате с радост! Бог да ви благослови изобилно.

Джон Бивиър

следваща глава Въведение