13 – ДА ИЗБЯГАМЕ ОТ КАПАНА

Ти израстваш още повече от най-големите оскърбления –
от онези, за които не си бил подготвен

 

Затова и аз се старая да имам всякога непорочна съвест и спрямо Бога и спрямо човеците

Деяния 24:16

НЕОБХОДИМО Е да се положи усилие, за да не се поддадем на оскърблението. Апостол Павел го сравнява с упражняването. Ако упражняваме своите тела, те ще бъдат по-издръжливи на наранявания. Докато бях на Хаваите, изкатерих една стена, за да направя снимка. Когато сторих това, си разтеглих няколко мускула на коляното и не бях в състояние да ходя в продължение на четири дни.

„Ако бяхте правили редовно физически упражнения – ми каза физиотерапевтът, – това нямаше да се случи. И понеже вашите мускули не са във форма, вие много лесно можете да се нараните.”

Когато отново си възвърнах способността да ходя, един друг физиотерапевт ми каза: „Трябва да правите определени физически упражнения, за да си възвърнете формата на разтеглените мускули.” Трябваха ми няколко месеца, за да си възстановя напълно коляното.

Гръцката дума за упражнение, употребена от апостол Павел е аскео. Смисълът на думата упражнение е „полагам усилия, стремя се, упражнявам се чрез тренировки и самодисциплина”.

Понякога не ни е трудно, когато другите ни оскърбяват, да им прощаваме. Упражнили сме нашите сърца и те са в състояние да се справят със ситуацията. Ето защо от оскърбяването не произтичат нито огорчение, нито някакви по-дълбоки рани.

Много хора биха могли да изкачат онази стена на Хаваите, без да пострадат от това, защото са в добра форма. По същия начин има и хора, които с лекота се покоряват на Бог, защото са упражнили сърцата си. Степента на собствената ни зрялост се предопределя от способността ни да се справяме с всяко оскърбление, без да позволяваме то да оставя в нас душевни рани.

Някои оскърбления може да се окажат по-големи от това, за което сме били подготвени. Това допълнително за нас натоварване може да ни причини травми или рани, което ще наложи да положим някои духовни упражнения, за да се освободим и изцелим отново. Но резултатът ще си струва усилията.

В тази глава ще поговоря за тези крайни форми на оскърбление, които изискват повече усилия, за да ги преодолеем.

В моя живот се случи нещо неприятно, причината за което беше един човек от служението. Неговото оскърбително отношение към мен все повече се задълбочаваше от година и половина насам.

Всички около мен бяха наясно за това, което се случваше. „Не си ли наранен? – ме питаха те. – Какво смяташ да правиш? Просто така ли ще си стоиш и ще подминаваш всичко?”

„Нищо ми няма – казвах аз. – Не се чувствам засегнат. Ще продължа да работя по призванието на моя живот.”

Но отговорът ми беше породен от чиста гордост. Бях ужасно наранен, но не исках да си го призная, дори и пред самия себе си. Прекарвах часове наред, опитвайки се да проумея как беше възможно всичко това да се случи точно на мен. Бях изумен и шокиран. Но аз потисках тези мисли и си сложих маска на силен човек, докато всъщност се чувствах дълбоко наранен и много слаб.

Изминаха месеци. Като че ли всичко се беше превърнало в една пустиня: служението ми беше в застой, вътрешната ми стаичка беше празна, а аз се измъчвах. Дните ми преминаваха в борба с демони. Отдавах това на противопоставянето от страна на демони срещу моето призвание в живота, но всъщност всичко това бе резултат от моята непростителност. Всеки път, когато се оказвах близо до този човек, след като се отдалечавах, се чувствах духовно опустошен.

После дойде онази сутрин, която никога няма да забравя. Тогава бях в задния си двор и се молех. „Господи, наранен ли съм?” – попитах аз.

Едва изрекох с устата си тези думи и чух дълбоко в духа си: „Да!

Бог искаше със сигурност да зная, че бях наранен.

„Господи, моля Те, помогни ми да се спася от тази рана и това оскърбление – помолих се аз. – Твърде съм слаб, за да се справя с това положение.”

Точно това искаше Господ от мен – да дойда до края на силите си. Твърде често ние се опитваме да вършим неща със силата на нашата душа. Това не означава, че израстваме духовно. Напротив, ние още по-лесно можем да паднем.

Първата стъпка към изцелението и свободата е да признаем, че сме наранени. Често гордостта не ни позволява да си признаем, че сме наранени и носим в себе си огорчението. Когато признах истинското си състояние, аз потърсих Господа и бях на Негово разположение да ме поправя.

Почувствах, че Бог желае да постя в продължение на няколко дни. Постенето щеше да ме направи по-чувствителен към гласа на Неговия Дух, както и да ме благослови със следното:

„Не това ли е постът, който Аз Съм избрал – да развързваш несправедливите окови, да разслабваш връзките на ярема, да пускаш на свобода угнетените и да счупваш всеки хомот?” (Исая 58:6).

Бях готов да бъда освободен от угнетение, като бъдат счупени несправедливите окови.

Няколко дни по-късно бях на едно погребение. Човекът, който ме бе оскърбил, също беше там. Наблюдавах го от моето място в дъното на църквата и започнах да плача.

„Господи, аз му прощавам. Освобождавам го от всичко, което е сторил.” Незабавно усетих бремето,у което носех, да се вдига от мен. Бях му простил. Почувствах огромно облекчение!

Но това беше само началото на моя път към пълното възстановяване. Аз бях простил в сърцето си, но не осъзнавах сериозността на моята рана. Все още бях уязвим и беше напълно възможно огорчението да се върне в живота ми. Това много приличаше на възстановяване от физическа рана. Трябваше да правя упражнения, да укрепя сърцето си, ума си и емоциите си, за да не допусна никакви рани в бъдеще.

Ами, ако това нещо отново се повтори?

ИЗМИНАХА няколко месеца. От време на време трябваше да се боря с някои от мислите, които се въртяха в главата ми, преди да простя. Идваха да ми се оплакват хора, които бяха оскърбени по същия начин, виждах този човек и чувах неговото име. Отхвърлях тези мисли веднага, щом ги разпознавах, и незабавно ги прогонвах (ІІ Коринтяни 10:5). Това беше моето упражняване и стремеж да остана свободен.

Накрая попитах Господа как да устоя на тези мисли, да не ме тласнат обратно към непростителността. Знаех, че Бог желаеше по-голяма свобода за мен, а аз не исках да изживея остатъка от своя живот, държейки оскърблението на една ръка разстояние. Бог ми каза да се моля за човека, който ме беше наранил, припомняйки ми Своите думи:

„Но Аз ви казвам, обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят” (Матей 5:44).

Така и сторих. В началото всичко беше вяло и монотонно, без и най-малка нотка на чувство. По задължение добавях: „Господи, благослови го. Благослови и деня му, и всичко, което прави. В името на Исус. Амин.”

Така продължи няколко седмици. Сякаш бях попаднал в задънена улица. Тогава, една сутрин, Бог вложи в сърцето ми Псалм 35. Нямах представа за какво се говореше в този псалм, така че отворих Библията и започнах да чета. Като стигнах по средата на псалма, видях своята ситуация:

„Несправедливи свидетели въстават и питат ме за неща, за които аз не зная нищо. Въздават ми зло за добро, за да бъде в оскъдност душата ми” (Псалм 35:11-12).

Можех да се идентифицирам с Давид. Според мен не само този човек, но и някои негови приятели ми бяха въздали зло за добро. Душата ми определено беше в оскъдност. Бог използваше този псалм, за да очертае моето бойно поле през последните няколко години. Един от пасажите ме накара да подскоча високо до тавана.

„А аз, когато те боледуваха, аз се обличах във вретище; смирявах с пост душата си; и молитвата ми се връщаше в сърцето ми. Обхождах се като с приятел, като с мой брат. Ходех наведен и нажален, както кога жалее някой майка си” (Псалм 35:13-14).

Давид каза, че тези мъже се опитваха да го погубят. Те го нападаха със зло, при положение, че не беше извършил нищо, с което да го заслужава.

После дойде моят отговор: „А аз…”

Отговорът на Давид не се основаваше на чужди действия.

Изпълнен с решителност да стори това, което е правилно, той се помоли за тях, сякаш че те бяха негови близки приятели или като че ли скърбеше по загубата на майка си. Бог ми показваше как да се моля за този човек: „Моли се той да получи същите неща, които ти искаш Аз да ти сторя!”

От този момент моите молитви се промениха изцяло. Вече не казвах: „Господи, благослови го и нека да е успешен денят му.” Вече изричах думи, изпълнени с живот. Ето думите, с които се молех: „Господи, разкрий му се по славен начин. Благослови го с присъствието Си. Позволи му да Те познае още по-отблизо. Нека да Ти бъде угоден и да прослави Твоето име.” Молех се за това, което исках Бог да стори в моя собствен живот.

След месец на усърдна молитва за него, аз извиках със силен глас: „Благославям те! Обичам те в името на Исус!” Този вик идваше дълбоко от духа ми. Вече не се молех заради себе си, а заради него самия. Вярвах, че беше дошло пълно изцеление.

Изцелението е в общението

СЛЕД няколко седмици го видях отново. Едно неудобно усещане се разбуди в сърцето ми. Все още се съпротивлявах на изкушението да бъда критичен.

– Трябва да отидеш при него, Джон. – каза съпругата ми.

– Не, няма защо – уверих я аз. – Аз съм изцелен вече.

Но почувствах, че нямах подкрепата на Святия Дух за това, което току що бях казал. Така че, попитах Господа, наистина ли трябва да отида при него. Той каза: „Да.

Уговорих си среща с този човек и му занесох подарък. Смирих се пред него, изповядах греха си и го помолих за прошка. Ние се помирихме и прошката и изцелението нахлуха в сърцето ми.

Напуснах офиса му изцелен и укрепен. Повече не беше нужно да воювам с болката и в мен не беше останала и следа от критикуване. Нашите взаимоотношения се заздравиха от тогава и между нас не са изниквали повече проблеми. Всъщност ние си оказваме огромна подкрепа един на друг.

„Когато срещнах този човек за първи път – казах на Лиза, – в моите очи той беше човек, който не можеше да стори никакво зло. За мен той беше безгрешен. Обичах го, защото го смятах за идеален. Но когато ме нарани, ми стана трудно да продължа да го обичам. Употребих цялата си вяра, за да сторя това. Сега, когато преминах през целия този процес на възстановяване и бях изцелен, възлюбих този човек с оная любов от първите си дни, когато го считах за идеален, но сега вече знаех, че не му липсват недостатъци. Това е зрялата любов.”

Спомних си за този стих:

„Преди всичко имайте усърдна любов помежду си, защото любовта покрива множество грехове” (І Петрово 4:8).

Лесно е да обичаме тези, които не вършат никакво зло в нашите очи. Това е любовта от медения месец. Съвсем друго е да обичаш някой, чиито недостатъци виждаш много добре и особено, когато си станал жертва на тях. Божията любов ме правеше да възраствам и укрепваше сърцето ми.

Оттогава насам няколко пъти преживявах подобни ситуации, но веднага съумявах да освобождавам хората от тяхната вина спрямо мен. Причината: моето сърце се беше упражнявало да не се поддава на оскърблението.

Бяха изминали няколко месеца от момента, в който Бог ми говори в задния двор на къщата, до момента, в който напуснах изцелен офиса на онзи човек. Това беше период на обучение, през който моето сърце се упражняваше и укрепяваше. През тези няколко месеца не липсваха и моменти, през които ми се струваше, че положението е безнадеждно. Всъщност, понякога се чудех дали моето състояние не се влошаваше.

Но аз бях поел по правилния път към възстановяването и Божият Дух ме водеше с онова темпо, с което можех да Го следвам. Това беше част от моето израстване. Не съжалявам за тези моменти от моя живот и съм благодарен за израстването, което то докара в живота ми.

Израстване в трудностите

НИЕ израстваме в трудните времена, а не в лесните. Винаги ще има трудни места в нашето вървене с Господа. Не можем да ги избегнем, но трябва да ги посрещнем с открито сърце, защото това е част от нашето усъвършенстване в Господа. Ако предпочетете да избегнете тези моменти от своя живот, това сериозно ще навреди на вашия растеж.

Преодоляването на различни препятствия ще ви направи по-силни и по-състрадателни. Ще обикнете още повече Исус Христос. Ако сте преодолели трудности и не се чувствате по този начин, навярно не сте се справили с чувството на оскърбяване във вас. Трябва да се стремите към възстановяването. Някои никога не се възстановяват от нараняването в сърцето си. колкото и жестоко да звучи, те сами са направили своя избор.

Исус се научи на послушание от нещата, които пострада. Петър – също. Апостол Павел – също. Какво ще кажете за себе си? Вие поучихте ли се от това? Или може би сте коравосърдечни, груби, студени, огорчени и изпълнени с презрение? Това значи, че не сте се научили на послушание.

Да, вярно е, че ще има някои обиди, които няма така лесно да забравим, колкото ни се иска. Ще трябва здраво да се потрудим, за да запазим свободата си, но по този начин вие ще израснете и ще станете зрели.

Зрелостта не се постига лесно. Ако това беше възможно, всички щяхме вече да сме я постигнали. Малцина достигат до това ниво на живота поради огромната съпротива, която срещат на пътя си. причината за това съпротивяване е, че нашето общество е безбожно и егоистично. Светът се управлява от „княза на въздушната власт” (Ефесяни 2:2). В резултат на това, за да станем зрели в Христос, в живота ни ще има трудности, които ще се пораждат от това, че се движим против всеобщото течение на егоизма.

Апостол Павел се беше върнал отново в три града, където беше основал църкви. Целта му беше да укрепи душите на учениците. Любопитно е да видим обаче, как стори това. Той ги насърчаваше, като:

„ги увещаваше да постоянстват във вярата и ги учеше, че през много скърби трябва да влязат в Божието царство” (Деяния 14:21-23).

Той не им обеща спокоен живот. Не им обеща успехи в света. Разкри им, че ако искат да свършат своето поприще с радост, ще срещнат в живота си много съпротива, която той нарече скърби.

Ако сте над река и гребете срещу течението, ще измине доста време, докато започнете да се придвижвате. Ако спрете да гребете и си починете, в крайна сметка течението ще ви отнесе. Но дори и да сме напълно решени да следваме Божия път, ние отново ще срещнем много скърби. Всички изпитания ще разкриват отговора на един основен въпрос: Своята изгода ли ще гледаш, както правят хората от света, или ще избереш живот на себеотрицание?

Запомнете, че когато изгубим своя живот заради Исус, ще намерим Неговия. Научете се да гледате на крайния резултат, а не на борбата, в която ще бъдем въвлечени.

Апостол Петър го е казал много добре:

„Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно, но радвайте се, загдето с това вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава” (І Петрово 4:12-13).

Обърнете внимание, че той съпоставя силата на страданието със силата на радостта. Как можем да се възрадваме в същата степен? Когато Неговата слава се яви и вие ще бъдете прославени с Него. Тази слава ще съответства на степента, в която позволите на Исус да усъвършенства Неговия характер във вас. Така че, отвърнете очи от оскърблението. Погледнете на идващата слава. Алилуя!

следваща глава 14 - ЦЕЛТА: ПОМИРЕНИЕТО