Пето писмо

Скъпи Преподобни,

Много бих искал да зная мнението ти за моята сегашна ситуация. Преди няколко дни говорих с една моя приятелка за духовния живот. Тази приятелка го описва като живот на благодат, който започва със страха и респекта на един слуга, прераства в надежда за вечен живот, за да открие накрая пълнотата в чистата любов. Тя също каза, че различните хора преживяват тази всичко поглъщаща любов в различна степен.

Не съм следвал някакви специални стъпки в моя собствен духовен растеж, напротив, открих, че методите са обезкуражаващи. Моето намерение в началото на моя християнски вървеж беше да се предам на Бога изцяло и отведнъж.  Направих го от Любов към Него , защото исках да платя за греховете си и да се отрека от всичко, което Го наскърбява.

Моите първи молитви бяха за смъртта, съда, ада, рая и моите грехове. Това продължи няколко години. Когато не се молех внимателно се пазех в Божието присъствие, дори и когато работех. Знаех, че Той е  и моите грехове. Това продължи няколко години.

Когато не се молех внимателно се пазех в Божието присъствие, дори и когато работех. Знаех, че Той е винаги близо до мен, в най-дълбоката част н а сърцето ми. Това ми даваше такъв огромен респект към Бога, че бях удовлетворен само с вяра. Така аз продължавах да се моля по този начин, което ми даваше огромен мир и радост.
През първите десет години обаче, аз се тревожех, че моят вървеж с Господа не беше достатъчно добър. Тъй като не можех да забравя миналите си грехове, се чувствах много виновен, когато мислех за всичката благодат, която Той ми показа. През това време аз често падах и после ставах отново. Изглеждаше, че всичко – дори и Бог – беше срещу мен и, че само вярата е на моя страна. Понякога си мислех, че се чувствам така, понеже се опитвах още от началото на християнския си вървеж да покажа същата зрялост, за която на друго християни са били необходими години, за да я постигнат. Понякога ставаше толкова зле, че мислех, че съм на път за ада – съзнателно наскърбявайки Бога – и, че няма спасение за мен.

Благодарен съм, че тези тревоги не отслабиха вярата ми в Бога, но всъщност я направиха по-силна. Когато достигнах точката, където очаквах остатъка от живота ми да бъде много трудна, аз внезапно открих, че съм изцяло променен. Душата ми, която винаги се е безпокояла, най-накрая стигна до почивката в един пълен вътрешен мир.

От този момент нататък съм служил на Бога само със смирение и вяра. От любов се опитвам да не кажа, направя или помисля каквото и да е нещо, което би Го оскърбило. Единствената ми молба е Той да прави всичко, което Му е угодно с мен.
Чувствах се неспособен да изразя какво става вътре в мен точно в този момент. Не съм нетърпелив относно моята цел в живота, защото единствено искам да върша Божията воля.  Не бих вдигнал дори и сламка от земята против Неговата воля или пък от някакъв друг мотив, освен от любов към него. Чистата любов към Него е всичко това, което ми дава сили да продължа.

Бях оставил всичко друго, освен моите ходатайствени молитви да фокусирам вниманието си върху това да остана в Неговото свято присъствие. Запазвам  вниманието си върху Бог по един простичък и любящ начин. Това е тайното преживяване на душата ми на действителното, непрекъснато Божие присъствие. То ми дава такова задоволство и такава радост, че понякога се чувствам принуден да правя детински неща за да ги контролирам.

Да обобщя, любезни господине, сигурен съм, че душата ми е била с Бог повече от тридесет години. Считам Бог за свой Цар, срещу Когото съм извършил всякакви престъпления. Изповядвайки греховете си на него и молейки Го да ми прости, аз се поставям в Неговите ръце да прави с мен каквото Му е угодно.

Този цар, Който е пълен с доброта и милост не ме наказва. По-скоро Той ме прегръща с любов и ме кани да ям на Неговата трапеза. Той ми служи лично и ми дава ключовете за Неговите съкровища, третирайки ме като свой любимец. Той общува с мен без да споменава греховете ми или прошките ми. Изглежда, че предишните ми навици са забравени. Макар, че Го моля да прави каквото Му е угодно с мен, Той не прави нищо друго освен да ме гали. Това е усещането да си в Неговото присъствие.
Ежедневният ми живот се състои в това да отдавам на Бог моето просто, любящо внимание. Ако съм разсеян, Той ме вика обратно с тонове, които са свръхестествено красиви. Ако мислиш за мен, по-скоро помни благодатта с която Бог ме е благословил, отколкото моята непохватност.

Молитвите ми се състоят просто в продължаване на същото това преживяване. Понякога си представям, че съм камъче, което чака своя скулптор. Когато се отдавам на Бог по този начин, Той започва като скулптор да оформя душата ми в съвършения образ на Своя възлюбен Син. Друг път, чувствам цялото си сърце и целия си ум да се издигат към Божието присъствие така, сякаш без никакво усилие те винаги са били част от него.

Някои хора могат да считат това отношение като самозаблуда, но аз не мога да позволя да бъде наречено заблуда, щом в това състояние на наслаждаване в Бога аз не искам нищо друго, освен Неговото присъствие. Ако аз заблуждавам себе си, Господ ще трябва да излекува това състояние. Аз искам Той да направи каквото Му е угодно с мен; всичко, което искам е да бъда изцяло Негов.

Твоите предложения относно това как бих могъл да се справя с всичко това ще ми помогнат, защото много уважавам твоето мнение.

Оставам твой в Христа.

следваща глава Шесто писмо