Единадесето писмо

Скъпи приятелю,

След като си толкова сериозно заинтересован да узнаеш как придобих способността, която Бог ми даде, да обитавам в Неговото присъствие, ще се опитам да ти обясня. Трябва, обаче, да те помоля да не показваш писмото ми на никого. Ако съм мислел, че ще накараш някой друг да прочете това писмо, не бих дискутирал тази тема въпреки, че силно желая твоя духовен растеж.

Макар, че открих няколко книги описващи как да познаем Бога и пътя към духовната зрялост смятам , че те послужиха единствено за да объркат душата ми. Това, което исках е просто да принадлежа изцяло на Бог. И така, реших да дам всичко, което бих могъл, за да постигна в замяна това огромно благословение – да Го познавам. Отдадох се напълно на Бог, приемайки Неговата прошка за греховете ми, след което се отказах от всичко, което го наскърбява. Започнах да живея така, сякаш нямаше никой друг на света освен Бог и мен.

Понякога мислех за себе си като за престъпник, стоящ пред Него, моят съдия; друг път гледах на Него като на Баща. Опитвах се да пазя сърцето си в тази връзка баща-дете доколкото можех и там, в това състояние, Му се покланях. Държах духа си в Неговото свято присъствие, призовавах Го и влизах отново веднага щом се бях отдалечил. Това упражнение беше доста трудно. Все пак, успявах да го продължа без да се разстройвам щом отклонявах или разсейвах неволно. Това отнемаше толкова време от моето работно ежедневие, колкото и времето ми за молитва. Във всеки един момент – всеки час и всяка минута – аз гонех от духа си всичко, което би ме отклонило от мисълта за Него.

Това стана моя ежедневна рутинна практика, откакто започнах да ходя с Господа. Макар, че понякога практикувам това плахо и със страшно много грешки, все пак съм много благословен от това. Това трябва да се дължи на огромната благост и милост на Бог. Ние действително не можем да сторим нищо без Него (което е още по-вярно за мен, отколкото за другите), но когато вярно пазим себе си в Неговото свято присъствие и винаги помним, че Той е пред нас, тогава избягваме да го наскърбяваме (поне своеволно). Тогава можем да си позволим святата свобода да поискаме от него благодатта, от която се нуждаем. Като продължаваме да практикуваме Неговото присъствие, Той става по-близък и познат с нас и Неговото присъствие става нещо естествено.

Благодаря на Бог за добротата Му към нас!

следваща глава Дванадесето писмо