ТАЙНСТВЕНОТО ПИСМО

Лагерът свърши. Времето отминаваше така бързо, че аз рядко поглеждах напред или назад, просто се наслаждавах на всеки нов ден. Лятото отново премина в есен и аз постъпих в прогимназията.

Отново дойде зимата, падна сняг и покри всичко в бяло. Отново започнах да търся елови шишарки, печах кестени и тайно приготвях коледни подаръци. Отново слушах блеенето на новороденото агънце и вдишвах топлия южен вятър, който караше пъпките на дърветата да набъбват. Знаех, че пролетта е вече напът.

Оставаха два дена до лятната ваканция. Навън всичко цъфтеше и зеленееше. Часовете свършиха. Учениците палуваха и трескаво очакваха да ги разпуснат. Учителката по английски ни прочете едно стихотворение, но прозорците бяха широко отворени и ние можехме да слушаме чукането на гривака и блеенето на овцете, които викаха своите малки. Вниманието ни беше изцяло навън.

Учителката затвори книгата си, отиде до дъската и написа с големи букви: „Лятна ваканция“. По редиците се понесе шепот и погледите се насочиха отново към учителката.

Тя самата приличаше на лято, стояща с жълтия си пуловер, обляна в слънчева светлина.

— Скоро ще започнете да планирате лятната си ваканция, — обяви тя. — Имам да ви предложа един конкурс, върху който можете да работите през ваканцията. През следващата учебна година най-хубавото съчинение ще получи награда. Можете да напишете една история или да разкажете какво сте преживели през ваканцията миналата година или какво планирате за идващата. Пишете каквото искате, но се опитайте да опишете особеностите на лятото.

Тя се огледа наоколо и срещна безизразните ни лица.

—  Лятото май е много заспала работа — каза тя, подсмихвайки се. — Нека все пак да формулираме някои идеи и да ги запишем на дъската. Мери, за какво се сещаш, когато споменаваме лятната ваканция?

Мери се замисли:

— Ами — запъна се тя, — ами жега и сладолед.

— Добре. Някой друг? Дженифър?

— Плуване, плаж, магарета…

— Куклен театър.

— Тенис.

— Къмпинг в ремарке.

— Яздене на пони.

Учителката написа всичко на дъската. След това се обърна към напълно разбудилия се клас:

— Всичко това е вярно. А кои места посетихте през последната ваканция? Анна, къде прекара последната лятна ваканция?

— С колата посетихме Шотландия.

— И как изглеждаше Шотландия през лятото?

— Имаше планини, езера, валеше дъжд и колата се повреди един път. Посетихме замъци и бойни полета, търсихме бърлогата на чудовището Неси, но не можахме да я открием.

Учителката въздъхна леко и ме погледна.

— Люси? — попита тя.

Някой се изкиска, а Мери Блосъм се опита да ми помогне:

— Люси никога не пътува, — обясни тя. — Баба и и дядо и не могат да ходят на почивка заради…

— Достатъчно, Мери, — прекъсна я учителката. — Лято има и тук, не само на курортите. А между другото Люси беше вече веднъж на почивка. Нали отиде на лагера. Можеш ли да ни разкажеш нещо за лятото в Котсуолдс, Люси?

Стиснах устни и изгледах гневно учителката. Защо трябваше да ме пита? Знаеше много добре, че не ходя никъде. Когато обаче видях лицето й, разбрах, че съвсем не ме е вземала на подбив. Тя наистина се нуждаеше от моята помощ. Ние двете възприемахме по подобен начин лятото и тя имаше нужда от моя отговор. Загледах се навън през прозореца и се опитах да събудя спомените си. Лято в Котсуолдс!

— Сещам се за аромата на орловия нокът и на прясно окосена трева — започнах аз бавно. — За меката светлина, която на залез слънце свети през буковите листа, така че всеки лист се откроява самостоятелно и за звездите, които наблюдавах през една дупка в палатката, за блестящата роса по цветята сутрин, за къпането в реката и как се люлеехме на клоните на върбата.

Изплуваха и други спомени, и аз с часове можех да продължа да разказвам. В един момент забелязах учудените лица на всички деца. Изчервих се и замълчах. Учителката ни обърна гръб и започна да пише толкова бързо, както никога до сега. Тишината бе прекъсната от звъна на училищния звънец. Вдигна се радостна глъчка. Започваше междучасие.

— Ти спаси всички — каза Мери с възхищение, докато пиехме млякото си. — При най-добро желание бих се сетила само за фруктовия сладолед. Не знам как може да имаш такава поетична душа, Люси. Сигурна съм, че ти ще спечелиш наградата.

Аз много се съмнявах. Как моите преживявания в Котсуолдс можеха да устоят на конкуренцията на едно пътешествие през Шотландия или една почивка на море?

Този следобед се върнах вкъщи много въодушевена. Наскоро бях прочела едно стихотворение за морето. Щях ли някога да го видя?

Как изглеждаха приливите и отливите? Кой ги предизвикваше? В мен се надигаше силно недоволство. Така ми се искаше да преживея нещо по-различно от ежедневните случки. Отворих вратата, и потънала в мисли, тръгнах през градината, като дори забравих да извикам обичайния си поздрав. Тихо влязох в къщата. Тъкмо когато щях да пристъпя във всекидневната, където седяха баба и дядо, ги чух че разговарят. Можех да разбирам какво си казват. Застинах на мястото си, като че ли изведнъж се вкамених.

— Но Елзи — каза дядо мило, — тя скоро трябва да го научи. Вече е дванадесетгодишна, а той все пак й ебаща.

—  Още не, още не — извика баба. — Има още почти две години. Какво ли не може да се случи през това време. Тихо отстъпих назад и излязох през вратата. Не трябваше да знаят, че чух разговора им. Исках да избягам, да се скрия в гората и дълго да размишлявам, но Шедоу ме откри и се затича срещу мен, започна да ближе краката ми, размаха опашка и лаейки заподскача около мен. Не ми оставаше нищо друго освен да се върна вкъщи. Успях да видя как баба пъхна едно писмо в най-горното чекмедже на бюрото. Поздравиха ме както обикновено, а аз помогнах при приготвянето на масата за следобедния чай. Слънцето светеше през прозореца на всекидневната и хвърляше лъчи върху стената. Всъщност, трябваше да бъда щастлива, но някак си всички бяха по-тихи от обикновено. Нещо хвърляше сянка помежду ни. Затова се зарадвах, когато можах да отида в стаята си.

— Имаш ли домашни? — запита баба.

— Не, бабо — отговорих аз. — Та утре е последният учебен ден, затова вече нямаме сериозни учебни занятия. Ще ме пуснете ли да изляза още малко, след като измия съдовете?

Тя ме погледна особено нежно:

—  Днес дядо ти и аз ще се погрижим за това, миличко, — отговори тя. — Спокойно можеш да излезеш с Шедоу. Вечерта е чудесна. Но се върни преди залез слънце.

Дядо ме изпрати до входната врата и ме попита къде искам да отида. Аз посочих неопределено към хълма. Исках да бъда сама. С бързи крачки изкачих хълма, който се издигаше вляво от нашата къща и легнах в един стар, обрасъл с трева окоп, в който някога британците са се опитвали да окажат последна съпротива на римляните. Шедоу сложи муцунката си в ръката ми. До мен растяха папрати, а малките им перести листа се отваряха като детски ръчички. Над мен около окопа се простираше равнината, окъпана в последните слънчеви лъчи. Всички улици блестяха на слънчевата светлина, а краят им се губеше чак някъде на хоризонта. Всяка река приличаше на блестяща верига. Всичко изглеждаше като една светла, чиста географска карта. Изведнъж осъзнах колко голям е светът. Толкова много улици водеха от моя сигурен дом в безкрайната далечина.

Какво трябваше да направя. Ако попитах баба и дядо за писмото, сигурно нямаше да получа никакъв отговор. А те и нямаха никакво желание да ги питам за него. Но аз трябваше да знам какво се е случило с баща ми. Та нали в края на краищата беше мой баща, а аз — негова дъщеря. Освен това, вече бях дванадесетгодишна — достатъчно голяма, за да ми се гласува доверие. Дядо сам го признаваше, но баба винаги имаше последната дума. Така че от дядовото мнение нямаше голяма полза. Както си лежах и дъвчех едно папратово стъбло, наблюдавайки залязващото слънце на хоризонта, ми хрумна изключителна идея.

Ще стоя будна, докато баба и дядо заспят. После ще стана, ще извадя писмото от чекмеджето и ще го прочета. Ще видя адреса на татко и най-после ще знам къде се намира и какво е загадъчното в тази история. Естествено, беше ми пределно ясно, че баба не би простила на никого, който тайно рови из нейните вещи. Но този път трябваше да го направя, за да знам най-после нещо повече. В края на краищата, втълпявах си аз, това писмо принадлежеше на мен, тъй като беше от моя баща.

Изведнъж установих, че слънцето е почти залязло. Бързо скочих и се втурнах през влажната ливада. Уплашените овце се пръснаха на всички посоки. Дядо вече стоеше на портата и ме търсеше с поглед.

Вечерите навън в двора обикновено бяха много приятни. През зимата седяхме около външната камина, а през топлите пролетни дни – на отворения прозорец. Аз плетях или подреждах пощенските си марки, докато баба ми четеше някоя история, най-често от старите книги, които някога като дете е обичала. Бяхме стигнали точно до средата на „Дейвид Копърфийлд“ и едва дочаквах вечерите, за да разбера какво ще се случи по-нататък.

Тази вечер обаче не ми се искаше да седна до баба и дядо, като че ли нищо не се е случило. Проблемите в тази история ми се струваха маловажни в сравнение с моите собствени и освен това се чувствах като измамница. Чувството на самота, което изпитвах беше почти непоносимо. За учудване на баба и дядо се престорих на смъртно уморена. Прибрах се в стаята си много нещастна.

следваща глава ЕДИН НОЩЕН РАЗГОВОР