СПАСИТЕЛНАТА АКЦИЯ

На другата сутрин Педро и Пепито, въодушевени пристигнаха да ни разкажат, че вуйчо им ще отиде с тях на плаж с гумената лодка. Питаха желая ли и аз да отида. Взеха и храна със себе си, и искаха да отидат до тихия залив с белия пясък, но тръгвали веднага! Дори Розита можеше днес да си вземе свободен ден, а Кончита получи позволение да поязди на раменете на вуйчо си.

Колебаех се, искаше ми се да отида, но това означаваше доста време да прекарам без татко.

— Не можеш ли да дойдеш с нас, татко? — попитах аз.

— Сега не — отвърна той. — Тази сутрин непременно трябва да работя. Издателят ми е по петите. Но след обяд може да понамина. Днес има лек ветрец и не е така горещо.

Всички потеглихме с плажните си принадлежности и бяхме в добро настроение. Танцувахме по крайбрежната ивица. Вятърът като че ли духаше пенестите корони на вълните навътре в морето. Вуйчото от Барселона поддържаше настроението с вицовете и историите си, и всички заедно се смееха. Аз, естествено, не разбирах нищо, затова вървях напред

И се наслаждавах на плажа с различните миризми и шумове, смолистата миризма на въжетата, миризмата на риба от мрежите, соления дъх на морската трева и кресливите викове на чайките. Вървях бавно, търсех миди, влизах и излизах от водата.

Искаше ми се тази разходка да няма край. Плажът обаче не беше толкова далеко. Покатерихме се по последните скали и достигнахме нашия залив още преди обяд. Гумената лодка беше голям успех. Всички можехме да се редуваме да я караме, а вуйчото, който сам не можеше да плува добре, пръхтеше зад нас като огромен делфин. Педро и Пепито се качиха в лодката и в следващия момент отново паднаха във водата; тази игра се повтори безброй много пъти. След това, изтощени от плуване, смях и викане, изтеглихме лодката на сушата, за да обядваме „Bocadillos“, т.е. хлебчета с много сардини, маслини, домати и подправки. След това хапнахме и диня. Вуйчото изведнъж много ожадня. Той дълго гледа към вътрешността на сушата и след това посочи една цветна слънчева палатка далеко зад пясъчните дюни.

Този негов жест може би означаваше, че иска да отиде да пийне нещо и че скоро ще се върне. А докато се върне, никой не трябваше да влиза във водата или да играе с лодката. Розита, Педро и Пепито кимнаха сериозно; те бяха добре възпитани и послушни деца, но Кончита не искаше да слуша. Тя ни обърна гръб и се залови да строи пясъчен замък. Запя си весело и никого не го беше грижа за нея.

Чичото ни остави сами и ние с Розита започнахме да търсим в езерцата между скалите съкровища. Педро и Пепито се спуснаха надолу по пясъчните дюни. В това тясно заливче беше толкова тихо и спокойно и тъй като беше точно по обяд, ние бяхме единствените, които спряхме тук. Езерцата бяха много интересни и аз съвсем загубих представа за времето.

Изведнъж Педро и Пепито започнаха да крещят силно и пронизително сред приспивната тишина. С Розита се втурнахме да видим какво се е случило. Но те тичаха към морето и крещяха все по-силно.

Какво сочеха? Обърнахме се и го видяхме. Навътре в морето, на сребристите вълни се носеше гумената лодка, а в нея, все още безгрижна седеше тригодишната Конча и се наслаждаваше на пътешествието си.

Всички се затичахме, закрещяхме и се хвърлихме в морето, но Розита скоро забеляза, че няма да можем да догоним малката лодка, защото тя се отдалечаваше от брега по-бързо, отколкото ние можехме да плуваме. Тя измъкна братята си на брега и крещейки даде заповедите си. Те трябваше бързо като светкавица да изтичат до кафенето и да извикат чичото, а аз със скоростта на вятъра трябваше да хукна в обратна посока към мястото, където видяхме рибарите, които чистеха лодките си и кърпеха мрежите. Трябваше да помоля един от рибарите да побърза с лодката си да се притече на помощ на Кончита. Розита щеше да остане там, да не би Кончита да изпадне в паника.

Никога не бях тичала така бързо, както този ден. Трябваше да измина доста голямо разстояние, но достигнах следващия плаж преди момчетата да открият чичо си, защото зад дюните те трябваше да потърсят и пътя по улиците. Но как да обясня на рибарите всичко това на испански? Дали щяха да бъдат още там? Щяха ли да тръгнат? А дори и да дойдат можеше пак да се случи нещастие, тъй като Конча беше едно малко дете — ако намерехме лодката празна? „Моля те, Исусе, помогни ни, моля те!“ — извиках аз и изведнъж се сетих, че Той всъщност е съвсем близо до мен. Той беше мой приятел и винаги трябваше да е близо, освен това някога бе ходил по вълните. Той и днес можеше да ходи по вълните и навреме да достигне несигурната малка лодка със скъпоценния товар в нея. „О, моля те, моля те!“ — шепнех аз, докато бягах по пясъка.

— Миличка Люси, за олимпиада ли се подготвяш?

Бях така облекчена да чуя един глас, че в първия момент помислих, че Приятелят ми е проговорил, но след това забелязах, че съм достигнала до татко, който спокойно се разхождаше край брега, връщайки се към нас. Прегърнах го и тъй като не ми беше останал дъх, просто посочих зад себе си.

Изплашеното ми изражение му подсказа, че се е случило нещо сериозно. Засенчи очите си с ръка и погледна в далечината. След това извика силно: „Доведи рибарите и една лодка“, остави ме и се спусна да бяга с такава скорост, каквато никога не бях очаквала, че може да развие. Изтощена и задъхана останах за миг на това място, но после някак си тръгнах и открих зад скалите двама рибари, спящи на пясъка, под сянката от носа на един кораб. Дотичах до тях, разтърсих ги, а те скочиха и започнаха ужасно да крещят нещо на испански. Но по някакъв начин успях да ги убедя, че съм в затруднение и че трябва да ми се притекат на помощ. Те ме последваха в залива, но още когато зърнахме отдалеко гумената лодка, забелязахме, че няма нужда от помощ. Тя вече беше оказана.

Татко беше достигнал лодката и сега бавно плуваше обратно, буташе я с една ръка напред, докато Кончита се смееше безгрижно и се радваше на разходката. Момчетата с чичо си също бяха дошли и бяха обкръжени от много хора, които се надвикваха един друг. Само Розита стоеше тиха и вцепенена, с широко отворени черни очи на пребледнялото й лице. Затичах се и хванах ръката й, но тя не ме забеляза.

Те достигнаха плитчините. Баща ми за последен път тласна лодката напред, след което вълните я изхвърлиха на брега и Кончита затича през водната пяна като малка тъмнокожа и къдравокоса русалка право в прегръдките на Розита. Тогава няколко неща се случиха едновременно.

Първо, Розита едва не изгуби разсъдъка си от радост и смеейки се през сълзи падна на пясъка, притискайки до себе си малката си, изплашена сестра. Педро и Пепито избухнаха в радостни викове и цялата тълпа изрази голямата си радост. Всички се втурнаха към децата и никой освен мен не се запъти към мъжа, който излизаше от морето.

Колко бавно се движеше! Беше втренчил поглед в мен без да ме вижда, а лицето му беше придобило странен синьосив цвят. Затичах през водата с протегнати към него ръце. Той слепешката се хвана за тях и едва се довлече до брега. Там падна на пясъка с цялата си дължина и с лице, обърнато надолу.

Мъчително се бореше за глъдка въздух. Шумната тълпа моментално го наобиколи и за миг го изгубих от погледа си. Струва ми се, че един от рибарите се опита да му прави изкуствено дишане, а вуйчото хукна нанякъде. Чувах думите „policia“ и „ambulancia“, a хората ставаха все повече и повече. Опитах се да си проправя път през тълпата, но ме спряха, защото имало нужда от свободно пространство в средата. Розита, плачеща, стоеше до мен. Все още държеше в ръцете си малката Конча. После стана по-тихо и около лежащия на земята татко се възцари мълчание. Хората клатеха глави и въздишаха дълбоко, а за мен всеки миг беше цяла вечност. Най-после чухме сирената на линейката и няколко униформени мъже затичаха към нас, следвани от двама полицаи.

Разпръснаха хората бързо и отнесоха татко на една носилка. Откъснах се от тълпата, хукнах след тях и ги помолих отчаяно да ми позволят да го придружа. От обяснението ми на испански разбрах, че това е невъзможно. Вратата се затвори под носа ми и отнесоха татко неизвестно къде.

Наскърбени тръгнахме към къщи. Вуйчото явно се упрекваше, а момчетата бяха съвсем тихи. Розита се опитваше да ме утеши и да ме насърчи, че всичко ще се оправи и че „ambulancia“ ще се погрижи за татко. Но аз бях видяла, че лицето му и в линейката си остана с цвят на пепел. Затова клатех глава и не вярвах на никакви утешения.

Когато дойдохме в гостилницата, децата веднага разказаха на Лола цялата история, а тя започна да плаче, да притиска към себе си Конча и същевременно да й се кара. Скара се и на другите деца, и се разплака още по-силно. Когато обаче чу какво се е случило с татко, остави Конча на леглото и ме прегърна. После изпрати все още уморения си брат в болницата, откъдето той по най-бързия начин трябваше да донесе информация.

Той доста се забави, а ние всички го чакахме, събрани в ниската и тясна кухня. Конча играеше и пееше на куклата си една песен, а Розита не откъсваше поглед от нея. Лола се опита да ме разсее с лакомства, но аз не можех да правя нищо друго освен да чакам — с напрегнато внимание да очаквам новини от татко. Най-после дочухме бързи, тежки стъпки от улицата и влезе вуйчото. Всички се блъскаха край него в средата на стаята и говореха ли, говореха! Наблюдавах лицата им и от кимането и жестовете им разбрах, че татко е все още жив. После Лола загърна главата си с един шал, подаде ми ръка и ми направи знак, че трябва да изкачим хълма. Предположих, че отиваме в болницата.

Болницата се намираше в най-високата част на града и пътят до там минаваше през много тесни улички, докато най-сетне достигнахме желязната порта. Позвънихме и ни отвори една възрастна монахиня. Тя и Лола поговориха тихо и бързо, докато аз чаках на една пейка. Следобедното слънце не проникваше в болницата и хладният коридор миришеше на дезинфекционен разтвор. Къде ли лежеше татко? Как изглеждаше сега? На стената срещу мен имаше кръст — не каменен, както край селскостопанския двор, а с един повесен на него мъж. Изтръпнах при тази гледка, защото това беше моят приятел.

Тогава се сетих, че разпъването се е случило преди почти две хиляди години. Тези събития бяха отминали и смъртта не се оказа край на всичко. Моят приятел беше дошъл отново и живееше, и беше силен, и можеше да ми помогне. Отвърнах лице от разпятието и си спомних за татко, за последните му отчаяни усилия в морето и за малката Конча, която жива и здрава седеше в кухнята и си пееше, докато татко едва не умря вместо нея. Той беше дошъл тъкмо навреме, за да я спаси. Може би татко би го разбрал, ако само можех да го видя и да му кажа!

Монахинята дойде при мен. Тя беше мила възрастна жена с все още младо лице. Слава Богу, че знаеше малко английски.

— Баща — каза тя, — много болен, лошо сърце, идва, но не разговаря дълго!

Тя сложи пръст на устните си. Последвах я нагоре по стълбите и чувах шумоленето на роклята й. Отвори вратата на малка единична стая и надникна вътре. После ме хвана за ръка и ме заведе до леглото.

Татко седеше изправен в леглото, подпрян с много възглавници. Имаше една тръба в носа, която водеше до един съд. Все още цветът на лицето му не беше хубав, но шумното му дишане беше престанало, а очите му бяха отворени и ме гледаха. Целунах го нежно и седнах, колкото може по-близко до него. Монахинята чакаше на вратата.

— Люси, миличка, — прошепна татко и думите му излизаха със затруднение, — добре ли си?

— Да, татко, а ти? Ти малко по-добре ли се чувстваш?

— Малко, Лола тук ли е?

— Да, чака ме долу. Да я повикам ли?

— Почакай за момент. По стой още малко. Искам да й кажа, че трябва да изпрати телеграма на дядо ти. Той трябва да дойде веднага…

Лицето ми се просветли.

— А като дойде, ти ще разговаряш ли с него?

— Да, да, искам да говоря с него. Конча добре ли е?

— Да, много е добре. Пее и всички се радват, че е жива. Поколебах се, защото не знаех как да кажа онова, което така напираше в мен.

— Татко, ти едва не умря, за да спасиш Конча, за да не се удави. Татко, мисля си, че това е почти като Исус на кръста. Нали знаеш, Той умря на кръста заради нашата вина. Ако ти не се беше хвърлил във водата, ако не беше пожертвувал живота си, течението щеше да я завлече или тя щеше да падне във водата. Ти дойде точно навреме, за да я спасиш.

Той затвори очи, а монахинята дойде и сложи ръка на рамото ми.

— Малко момиченце, идва — каза тя. — Твой баща много болен, затова сега отива. Утре той по-добре. Утре ти идва.

Тя ме изчака да го целуна. Той задържа ръката ми между своите длани и отвори още веднъж очи.

— Точно навреме — прошепна той. — Лодката вече се беше наклонила и тя всеки момент щеше да се подхлъзне надолу. Не е ли чудесно, Люси, че стигнах точно навреме?

следваща глава В БОЛНИЦАТА