СБОГУВАНЕ С ИСПАНИЯ

Отидохме доста рано на пазара, за да посрещнем дядо. До този момент дядо не беше напускал Англия и аз се боях да не би тук, в Испания, да му се случи някоя неприятност. Бях заразила цялото семейство с възбудата и загрижеността си, и сега всички тичахме нагоре-надолу, махахме и викахме след други автобуси, които завиваха зад ъгъла и така привличахме всички погледи върху себе си. Бяхме станали рано, почистихме татковата стая, напазарихме и сготвихме празнично ядене. Макар да ми се искаше всички заедно да се храним в кухнята, Лола държеше първия ден аз и дядо да се храним отделно. Едва по-късно разбрах, че котлети, пресни картофи и ранно грозде щяха да струват много скъпо за цялото семейство.

Най-после пристигна дядовия автобус, а не след дълго се появи и дядо в най-хубавия си неделен костюм и с панамена шапка на главата. С късогледите си очи той се оглеждаше на всички посоки, само не и към нас! Имах достатъчно време да констатирам колко английски изглеждаше той тук в Испания и се озовах в обятията му още преди той да ме види, а Лола и децата се притискаха около нас, смеейки се, покланяйки се и се здрависваха с дядо. После поведоха дядо надолу по улицата към къщи. Всички в един глас разговаряха с него и то на испански. А запотеният и усмихнат дядо кимаше непрекъснато при това не разбираше нищо!

Едва след като се настани удобно под лозата, ние се поздравихме както трябва. Той свали шапката си и съблече сакото си, изми се, а Лола му донесе освежаваща студена бира. Той се почувства по-добре и се огледа наоколо.

— Тук, наистина, е доста топло, Люси, — установи той. — Изглеждаш добре, може би само малко си отслабнала. И колко си почерняла, миличка! А как е бедния ти баща?

Седнах до него и дълго разговаряхме за татко, за добрината му, приятния му характер, смелостта му и как едва не загуби живота си, за да спаси малкото момиченце. Дядо ме гледаше със сините си загрижени очи, но не ме прекъсна, докато аз не спрях, за да си поема въздух.

— Баба ти, Люси, — добре е, но много тъгува по теб. Вече брои дните до твоето завръщане.

— Малко остана — отговорих аз. — Татко е по-добре, а и училището започва скоро. Разкажи ми за вкъщи, дядо. Какво става с градината? Как е Шедоу?

Той разказва дълго, а аз седях до краката му, жадна за подробности. Не бях забелязала колко ми липсва моят дом, но сега го почувствах. Мислех за баба, как простира прането под ябълковите дървета (сега ябълките трябваше да са почти узрели); за аромата на английски курабии; за плодовете на калината, които сигурно вече се червенееха; за пеперудите по астрите; за Шедоу, който обичаше да се валя по сочнозелената трева; за уханието на летния дъжд по папратите. Испания изведнъж ми се стори суха и гореща. Пепито и Педро продължаваха да надничат през задната врата, но Лола всеки път ги гонеше. Аз почти не им обръщах внимание. В мислите си бях у дома сред високите треви.

Дядо обаче ги забеляза. Отвори багажа си и им подари голяма кесия с най-различни лакомства от магазина. Те, на върха на щастието, започнаха да му благодарят с уста, ръце и очи и дълго ги чувахме как се радват. После се появи Лола с обяда и всички деца носеха чинии и шишета. За учудване на дядо аз използвах малкото испански изрази, които бях научила. Той колебливо посегна към приготвеното с много мазнина и подправки ядене, но аз ядох и заради него, и бях страшно щастлива.

След храната дядо спа доста време, тъй като в хотела в Лондон не можал да мигне и за минутка — било страшно шумно, а към това се прибавяше и горещината. В пет часа се запътихме към болницата. Почти през целия път мълчахме; дядо явно беше напрегнат, прокашляше се често и мърдаше вежди. Не ми се говореше, тъй като приближаваше един съдбоносен момент в живота ми. Вътрешното ми раздвоение щеше скоро да изчезне и молитвата ми да бъде изпълнена. Татко и дядо щяха да се срещнат.

Надявах се, че монахинята няма да ни заведе до горе и да ни остави да чакаме на вратата, защото ми се искаше сама да направя това. За мое облекчение нея изобщо я нямаше. Портиерът ни пусна и ни показа стълбата. Дядо вървеше съвсем бавно, като че ли се боеше, но аз нямах търпение. Изпреварих го, втурнах се в стаята без да чукам и заех любимото си място до татковото легло.

— Той идва, татко, — съобщих аз. — Дядо се качва по стълбите.

Готов ли си?

Дядовата глава предпазливо се показа зад вратата, като че ли очакваше да види някакво чудовище. Но когато видя татко, така блед и слаб, подпрян с толкова възглавници, в погледа му се изписа израз на загриженост и състрадание. Той пристъпи бързо към леглото и протегна двете си ръце.

— Господин Мартин, — извика той. — Колко съжалявам, че Ви заварвам така…. Люси ми разказа за Вас и най-вече за голямата Ви смелост при спасяването на момиченцето! — После стисна свободната ръка на татко, а той му се усмихна със своята слънчева радостна усмивка, но едва доловимо, както когато се присмиваш на някого. Татко беше страшно доволен, а аз имах страшното чувство, че всичко това е моя заслуга. Бях горда и радостна.

— Вземете си един стол, господин Фергюсън. Не мога да говоря дълго. Бързо се задъхвам. Но се радвам, че Ви виждам. Люси, почакай долу. Искам да поговоря с дядо ти. После можеш да ми кажеш довиждане.

Малко разочарована, напуснах стаята и слязох долу в градината, заобиколена от една стара стена. Високи кипариси я защитаваха от морските ветрове и се носеше ухание на тамян и маточина. Бях щастлива, че всичко се нарежда добре. Татко и аз скоро щяхме да се върнем вкъщи и във фазановия резерват, където беше прохладно, зелено и сенчесто, той щеше бързо да се възстанови. Щеше да пише книги в градината, а аз щях да му нося чай и кафе, и да отнасям ръкописите му до пощата. А през следващото лято щяхме да се върнем в Испания при Лола, Розита и другите деца, при морето и рибарските лодки, и при възрастната жена.

— Люси, баща ти иска да ти каже довиждане.

Дядо стоеше горе на стълбите и аз радостно се затичах към него.

— Хареса ли ти, дядо? —попитах аз. — Казвах ти, че е добър човек, нали?

— Да, да, Люси. Той е добър и смел човек. Иди при него, но не стой дълго. Много е уморен.

Послушах го с недоумение. Защо дядо изглеждаше толкова потиснат? И защо очите му бяха пълни със сълзи? Може би татко щеше да ми обясни. Бавно влязох в стаята и се поколебах. Той лежеше така тихо и лицето му имаше такъв странен цвят.

— Люси, мило дете, ела при мен, — успя да повдигне ръка и ме прегърна. — Бих ти обяснил с удоволствие, но вече говорих толкова много. Искам да ти кажа само, искам утре с дядо да се върнеш вкъщи. Не можеш да останеш тук сама. Ще ми липсваш.

Беше хубава ваканция, нали? Лицето ми трепна конвулсивно и в гърдите ми се надигна бурен протест. Да го оставя сам? Това беше невъзможно! Ще остана при Лола и всеки ден ще идвам при него, а като дойде вкъщи ще се грижа за него. Но той стисна ръката ми.

— Люси, миличка, нямам сили да ти обясня — каза той. — Така трябва! Ела утре да се сбогуваме Тогава ще ти обясня. И, Люси, не мрази никога и никого! Никога не мрази! Колко безумно пропиляно време беше това. Колко добър старец е той в действителност!

Не каза повече нищо. Целуна ме и затвори очи. Притисках се до него, едва сдържайки сълзите си, и тихо си тръгнах. Когато слязох долу, видях дядо, който ме чакаше на пейката. Не чу стъпките ми, защото бе потънал в мисли, беше навел глава и притискаше длани между коленете си. Изглеждаше така състарен и тъжен, че всичките ми протести и аргументи замряха на устните ми и изведнъж ме обхвана страх. Какво се беше случило? Те се срещнаха, допаднаха си, татко щеше да се оправи и да се върне вкъщи. Полека сложих ръка на рамото на дядо, но той подскочи.

— Дядо, — прошепнах, плачейки, — не мога ли да почакам, докато той се почувства по-добре? Той има нужда някой да му носи куфара, като се връща у дома. Няма да му позволят да носи тежко.

— Трябва да направиш това, което той ти рече — каза дядо и гласът му звучеше потиснато. — В телеграмата си той ме помоли да купя билети за обратно. За твое добро е, миличка, но утре ще му е трудно да се раздели с теб. Затова трябва да му помогнеш, да бъдеш смела и послушна.

Той се изправи, а аз сложих ръката си в неговата, защото изглеждаше тъжен и слаб, и продължих да се питам какво се беше случило.

Мълчаливо се прибрахме у дома. Оставих го натъжен и отидох при Лола и Розита да им разкажа, че утре трябва да си тръгвам, тъй като запазените места и купените билети ми говореха, че не мога да променя нищо. Бях напълно неподготвена за реакцията, която предизвика моята новина. Лола ме прегърна и избухна в плач. Розита също се хвърли към мен, а момчетата завиха в един глас, докато баща им викаше от бара веднага да престанем. Избърсахме сълзите си, приготвихме храна и направихме тържество. Вуйчото свири на китара, Розита танцува и всички пяхме. Дядо беше много уморен и не се присъедини към нас. Занесохме вечерята в стаята му. Беше разсеян и настроението му не беше се подобрило.

— Дядо, — прошепнах аз, — какво има? Защо си тъжен? Той скоро ще се върне. Може да дойде във фазановия резерват, нали? Нали го обичаш?

— О да, да, мило дете, да, — каза дядо много угрижено. — Колко време пропилява човек, когато не може да прости! Седях тук и си мислех. Аз никога не съм бил учен човек, баба ти винаги е умеела да се изразява по-добре от мен, но ми се струва, че губим час след час от живота си, когато не обичаме и не прощаваме. И само като си помисля, че през всичките тези години можехме да направим толкова неща за него!

— Можеш сега да го направиш, дядо, — настоявах аз. — Ние всички ще се държим добре с него, когато дойде. Дядо, когато той пристигне, ще дойдеш ли с мен на летището да го посрещнем? Знаеш, че не трябва да вдига тежко.

Но дядо каза само:

— Дано Бог ни помогне да направим за него всичко, което е по силите ни, детето ми.

После загрижен си легна. Аз също си легнах натъжена, но не ми се спеше. Това беше последната нощ, когато можех да наблюдавам Луната и да слушам равномерното разбиване на малките вълни в скалите или приглушените шумове от улицата пред гостилницата, музика от радиото, стъпки и разговори, звън на китари от кафенето и безгрижните песни на онези, които бяха пили повече от необходимото. Преживях последната си весела испанска вечер с Лола, Розита и останалите, и утре за последен път щях да отида в болницата. Зарових лице във възглавницата и се почувствах много нещастна, но сънят най-после ме надви. Събудих се рано през онази последна испанска утрин, окъпана в слънце.

Трябваше да уредя още някои неща преди да замина. Трябваше да опаковам багажа си и да посетя татко, да се сбогувам със старата жена и да присъствам на прощалния обяд вкъщи. За щастие се събудих рано, така че можах да приготвя багажа си преди закуска — подаръците за баба и дядо, снимката на Розита, събраните миди, сините плодове на евкалиптовото дърво, от които исках да си направя огърлица и изгледите от Испания и Гибралтар. С удоволствие бих купила малки подаръци за децата, но нямах пари и тъй като татко беше толкова болен, не се бях сетила да го питам за това. Може би щях да мога да изпратя нещо от Англия. Отидох при Розита и за последен път излязохме да купим хляб за закуска. Постоянно трябваше да си бършем очите, така че разходката не премина много весело.

Дядо изглежда разбираше, че бързам и ме остави след закуската да отида. Бяхме получили специално разрешение от болницата днес преди обед да посетим татко, първо аз, после и дядо. На отиване не бързах, защото не ми беше лесно да се разделя с татко. И все пак знаех, че е твърде късно, за да се промени нещо. Най-добре за него щеше да бъде да изглеждам, колкото е възможно по-весела.

Той току-що беше измит и избръснат и изглеждаше по-свеж от вчера. Слънцето огряваше стаята и една любезна млада монахиня му донесе нещо за пиене. Поолекна ми на сърцето, когато приближих един стол до леглото му и се облегнах на възглавниците.

— Татко, — започнах аз, — много ми се искаше да не трябва да те напускам. Кой ще те посещава и ще се грижи за теб, когато си отида?

— Лола ще идва — отговори той. — Освен това тук се грижат най-добре за мен. Монахините са много любезни, а по-възрастната, която те посрещаше след обед ми разказа, че всеки ден се моли за мен в църквата.

Извърнах глава, за да видя дали се смее, но лицето му беше сериозно и по-скоро тъжно.

— Тогава вече сме две, татко, — казах аз, — защото и аз се моля всеки ден за теб.

— Продължавай да го правиш и занапред, мила Люси, — помоли той тихо. После помълчахме няколко минути. Явно отново се беше изтощил от говорене и затова продължих аз. Разказах му всичките си чудесни планове, които имах за него, когато дойде в Англия. Описах му лятната къща, където ще седи и ще пише, заобиколен от орлов нокът и клематис; й червеношийката ще идва на прозореца на стаята, която дядо е приготвил за него.

— Виждаш, всички те чакаме с нетърпение да се върнеш — завърших аз. — Не се бави много, моля те!

— Ще дойда с удоволствие — каза той. — Но не знам кога. Но знай, каквото и да се случи в бъдеще, нищо не е в състояние да ни отнеме тази ваканция, която прекарахме заедно. За мен това бяха най-хубавите дни, откакто почина майка ти. Ти беше една великолепна малка приятелка, Люси. Беше почти като едно време. Тя не изглеждаше много по-голяма от теб, когато се ожених за нея и толкова приличаше на теб.

— Беше чудесна ваканция — прошепнах аз, защото устните ми трепереха. — Но, но краят беше тъжен!

Той ме притисна, колкото може по-силно към себе си.

— Не е така — каза той. — Понякога си мисля, че това е най-щастливият край, който може изобщо да съществува. Знаеш ли, беше ми толкова мъчно за годините, които бихме могли да прекараме заедно и всичко това по моя вина Затова се радвам, че можах да върна едно друго малко момиченце на неговите родители През последните нощи често се будех и благодарях, че достигнах там точно навреме. А ако не се бях разболял, никога нямаше да се запозная с дядо ти. Нещата се развиха добре, Люси. Краят, въпреки всичко, е щастлив!

Той отново се задъха от многото думи и младата монахиня, която преди това му донесе за пиене, влезе и внимателно сложи едната си ръка на моето рамо, а с другата хвана ръката на татко. Целунах го за последен път и тя ме изведе. На вратата се обърнах още веднъж и се усмихнах през сълзи.

– Беше толкова хубава ваканция – казах с леко треперещ глас. — Благодаря, татко, много благодаря!

– И аз ти благодаря, Люси, от все сърце! – прошепна той и вратата тихо се затвори зад мен. Бях се сбогувала. Всичко това ми дойде прекалено много. Гърлото ми се сви на топка и очите ми се наляха със сълзи. Не исках веднага да отида вкъщи. Защо, защо трябваше да го оставя? Защо точно сега, когато толкова се нуждаеше от мен? Кой щеше да приготви куфара му, когато се оправи? Без да забележа бях преминала през пазара и бях стигнала до лозата и маслиновите дървета. Всеки път, когато отивах там, намирах утеха, а сега тя ми беше по-необходима, от когато и да било.

Гроздоберът беше започнал и възрастната жена се трудеше усилено с внучето край нея. Имаше и други хора, и всички ме гледаха учудено как си проправям път през храсталаците към възрастната жена. Когато ме забеляза, тя се зарадва страшно много и ми подаде чепка грозде в устата. След това се вгледа в мен и забеляза, че имам проблеми. Седна на горещата земя до пълната си кошница и ме притегли към себе си. Лозите ни скриваха отгоре и аз се опитах да и открия грижите си. Обясних й с много знаци, че баща ми все още лежи в болницата. Аз, после посочих към небето, трябва да се върна в Англия с един „avion , често бях чувала тази испанска дума от Педро и Пепито. Бях дошла да кажа „adios“. Очите ми пак се напълниха със сълзи.

Тя ме разбра веднага и изказа съчувствието си, като ме погали по ръцете. От многото неразбираеми думи разбрах няколко: „Исус с мен “ –„Исус с теб“ – „Исус с твоя баща“.

„С мен – с теб “ Конча по цял ден повтаряше тези думи. „Поиграй си с мен. Искам да играя с теб.“ Затова можах да ги разбера и се утеших. В скръбта си бях забравила за това. Аз не оставях татко сам, Исус, моят приятел, оставаше при него, Исус, Който толкова много го обичаше, Който беше подреждал всичко до сега и беше отговарял на молитвите ми. Исус щеше да остане в тихата болнична стая и макар татко да не знаеше много за него Исус знаеше всичко за татко. И възрастната монахиня се молеше за татко, аз също, и дядо го обичаше; значи всичко беше наред.

Откъснах си две лозови листа, които щях да си запазя за спомен от този ден. След това целунах старата жена и си тръгнах, докато тя на глас просеше Божието благословение за мен. Поне така звучаха думите й. Когато пооблекчена се прибрах у дома, се сетих нещо друго — нещо, което ме накара да се задъхам, да запляскам от радост и да затанцувам — връщах се обратно при баба и Шедоу.

следваща глава ПОСЛЕДНОТО ПИСМО