ПОСЛЕДНОТО ПИСМО

Още щом се върнахме вкъщи, дядо разказа на нашия пастор за татко. Пасторът бързо се обади на един английски проповедник от Южна Испания, който през цялото лято водеше богослужения на английски за английските гости. Той започна да посещава татко и ни информираше за него. През един от онези септемврийски дни, когато отново получихме писмо от него, баба ни изненада с нещо съвсем неочаквано. Седяхме на масата до прозореца и обядвахме, когато баба изведнъж остави приборите си и каза:

— Херберт, нищо не помага. Повече не издържам!

— Какво не издържаш, Елзи? — попита учудено дядо. Какво има? Нещо с яденето ли не е наред?

— Не, разбира се, не, — отвърна баба. — Просто не мога повече да издържам този беден смел мъж на нашата Алис да бъде гледан от чужди хора. Ако продадем старинния шкаф, бих могла да замина за Испания и да се погрижа за него.

— Мила моя, — каза дядо съвсем объркан, — ако мислиш, че трябва да отидеш, иди, но не продавай старинния шкаф, Елзи. Той принадлежи от векове на семейството. Мога да продам птиците също струват доста.

— Не говори така, Херберт, — отговори баба. — Знам колко трудно би се разделил с тези птици. Шкафът наистина в бъдеще ще принадлежи на Люси, но ми се струва, че тя предпочита баща й да бъде подсигурен. Не, детето ми, не ме гледай така, ти не можеш да“дойдеш с мен. След една седмица започваш училище, освен това ще трябва да се грижиш и за дядо. Знам, Херберт, че имаш добри навици, но ако някой не ти напомня, няма да си вземаш лекарствата за кашлица. Не ми се иска да ви оставям, но когато си помисля за този беден човек, който лежи съвсем сам в тази чужда страна, където никой не говори и дума английски, едва сдържам сълзите си!

Тя заподсмърча и наистина без малко не заплака. Учудено я погледнах. Никой не се просълзи и никой не го нарече „мил беден човек“, когато лежеше в затвора. Явно беше, че се бе случило нещо. За кратко време ние бяхме станали едно семейство.

Баба беше жена на действията. Още същия следобед тя посети пастора, който трябваше да й потърси подходяща квартира, например при някой английски проповедник. Четири дена по-късно баба ни напусна в най-хубавата си неделна рокля с най-хубавото си манто в ръка. Не ни вярваше, че в Испания ще бъде много топло и ни каза, че пасторските съпруги винаги се обличали добре. Дядо я заведе до лондонското летище, а аз спах тази нощ при Мери Блосъм.

Зарадвах се, когато дядо се върна и ние започнахме да се грижим един за друг. Той живееше от едно писмо до друго. Баба пишеше почти всеки ден и изглежда се чувстваше добре. Живееше наистина при един английски проповедник, но неговата жена не се обличала особено хубаво. Дъщерите и внуците им живеели при тях, а баба от време на време се грижела за най-малкото внуче. Два пъти на ден ходела в болницата, четяла на татко и записвала неговите писма до мен.

— Защо не може да чете сам, дядо? — попитах аз. — И защо не може сам да ми пише?

— Сигурно няма достатъчно сили — отговори дядо мрачно. Струва ми се, оттогава повече не сме говорили кога ще се върне татко.

Баба ми липсваше, но с дядо си живеехме чудесно. Макар през тези дни да не се случваше нищо забележително, аз продължавах да правя своите малки, но за мен много важни открития. След като се върнах вкъщи, първо прегърнах баба и поздравих весело Шедоу. После изтичах в стаята си да видя дали Библията ми е на мястото си. Тя беше там! Тази вечер бях прекалено развълнувана и уморена, за да чета нещо; на другата сутрин спах до късно и имах да свърша толкова много неща, че и през този първи ден погледнах само бегло Библията си.

Но в неделя отидох с баба и дядо на богослужението и всичко ми изглеждаше съвсем различно. Вече не вършех това по принуда, отивах с удоволствие в дома на моя приятел, където можех да разговарям с Него с тези величествени слова, които много други хора бяха употребявали векове преди мен, когато са приближавали при Бога. Символът на вярата: „Вярвам в Бог Отец“, изричах така уверено и радостно, че някои хора се обърнаха и се усмихнаха; на баба, обаче й стана по-скоро неприятно, защото не обичаше аз да привличам вниманието на хората. Но аз не обърнах голямо внимание на това, защото думите просто извираха от мен. „Вярвам в Святия Дух, в Господ, Който дарява живот.“

Живот! Тази дума ми беше станала толкова скъпа, защото бях застанала лице в лице със смъртта. Конча, която тогава всеки момент можеше да се изплъзне от наклонената лодка и да се удави, живееше. Татко, който лежеше така неподвижен на плажа с бледо като пепел лице, още живееше; и фигурата на кръста в болницата, моят приятел, който беше мъртъв, но възкръсна и сега живее. След обяда отидох на любимото си място в гората, за да чета от Евангелието на Йоан. „В Него беше животът.“ Бавно прочетох до трета глава. „Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“

Огледах се наоколо. Всичко изглеждаше, че умира, но това нямаше значение, защото навсякъде се откриваха белезите на новия живот. Венчелистчетата бяха окапали, но на тяхно място вече зрееха шипките. Пеперудите по астрите бяха до скоро гъсеници, които се превърнаха в пеперуди. Гъсениците ги нямаше вече, но животът продължаваше. Те бяха се превърнали в чудесен червен адмирал или в малка пеперудка, чиито нежни крилца я отнасяха по-близо до слънцето. „В Него беше животът“ — когато го прочетох, разбрах смисъла, макар тогава още да не можех да го изразя с думи. Моят приятел не беше само онзи Исус, който живя на Земята, лекуваше болни и обичаше децата. Той беше също така Бог и вечният живот, който той ми даде беше Неговия собствен живот — животът, който сътвори света. Щом вярвах в Него, аз Му принадлежах, на Него и на Неговия свят. После се сетих за татко и ми се прииска, и той да може да повярва.

Една седмица след заминаването на баба започна училището. Доставяше ми удоволствие да изненадвам другите с разказите си за Испания. Казах им дори някои испански думи и така станах център на внимание. Не говорех много за татко, без самата аз да знам защо.

Бях много заета, защото трябваше да помагам на дядо и да уча уроците си. Въпреки това, всеки ден четях по няколко стиха от Евангелието на Йоан. Бях стигнала вече до единадесета глава. Тази събота, четиринадесет дена след началото на учебната година аз и Шедоу отидохме в гората, тъй като исках да набера къпини. Взех Новия завет със себе си. Беше първи октомври и аз бях радостна, че в края на тази седмица Дон щеше да дойде вкъщи. Когато се върнах, той вече беше заминал, така че след ваканцията не го бях виждала. Събрах къпини и седнах на един дънер. Започнах да чета 11 глава от Евангелието на Йоан. Стигнах до думите: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века“. Това означаваше не само, че Лазар възкръсна, но и че получи в себе си вечен живот. И онези, които вярваха, не умираха наистина. Семената падат, листата лежат затрупани, но пролетта идва всяка година. Прибрах Евангелието обратно в чантата си и се върнах вкъщи, мислейки за сладкиша с ябълки и къпини, който щях да пека.

— Дядо, — извиках още от вратата, — къде си? Ще приготвя вечерята.

Не получих отговор. Погледнах във всекидневната. Там той седеше на масата, скрил лице в дланите си. Пред него лежеше едно писмо. Вцепених се.

— Дядо, — викнах аз, — какво се е случило? Шедоу, който почувства тревогата ни, отиде до дядо и сложи муцунката си на коленете му. Дядо бързо ме погледна и очите му бяха пълни със сълзи. Тогава разбрах и почувствах онова, което подсъзнателно знаех, откакто баба замина. Очаквах го. Затова животът и смъртта бяха придобили такова голямо значение за мен.

— Мила Люси, — каза дядо, — не знам как да го кажа.

— За татко, нали? — прошепнах аз и в гърлото ми се образува топка. — Починал е, нали?

Хвърлих се в прегръдките на дядо и заедно се разридахме, а Шедоу ближеше сълзите ту на единия, ту на другия.

— Починал е в сряда — каза дядо най-после. — Но баба не е изпратила телеграма, защото той е искал да получиш това писмо едновременно с новината за смъртта му. Той знаеше, че няма да живее дълго и затова искаше да заминеш. Искаше да имаш нечия подкрепа, когато научиш за смъртта му. Писал е това писмо на малки откъси в моментите, когато се е чувствал по-добре. Искаш ли да го прочетем заедно, или предпочиташ да си сама, миличка?

—  Струва ми се, че предпочитам да съм сама — казах аз и избърсах лицето си с дядовата кърпа. — Имаш ли нещо против да отида за малко в гората?

— Абсолютно нищо. Иди спокойно, а яденето ще приготвиш, като се върнеш — каза дядо.

Взех писмото и излязох. Шедоу няколко пъти притича от мен до дядо и обратно, докато най-после реши, че на мен ще бъде по-необходим. Спокойно тръгна редом с мен, сложил муцунката си в дланта ми.

Едва успях да отворя писмото, тъй като ръцете ми трепереха. Толкова необичайно е да четеш писмо от някой, който сега е мъртъв. Седнах отново на моя дънер и се огледах наоколо. Тази година есента беше дошла рано. Дърветата, умирайки, се къпеха в слънчева светлина. Буковете и сребърните брези бяха бледозлатисти, а кестенът беше обагрен ярко жълто. Лъскави кестени и жълъди надничаха от купчините листа, семена на новия живот, които чакаха възкресението. Вдишах дълбоко и отворих писмото.

Беше доста дълго. Личеше си, че татко го беше писал през различни дни. Пишеше колко много ме обича и колко скърби за годините, които не можахме да изживеем заедно. Разказваше за баба, която се отнасяла много мило с него и колко е благодарен, че е могъл да се запознае с нея. Колко е радостен, че ме оставя на такива добри хора. Бавно прочетох писмото. Почти го бях свършила, а той още не бе написал онова, което на всяка цена исках да знам.

Въздъхнах още веднъж дълбоко и зачетох последния откъс.

„Не скърби, мила Люси. Това е най-добрият, най-щастливият край. Искам да ти кажа още, че сега знам, че ние отново ще се видим — ти, майка ти и аз. Исус дойде точно навреме. Пасторът ми помогна много, но ти беше първата, която ми посочи Исус. Тогава, на плажа. Точно така е, както ти каза, кръстът е зад нас, а пред нас всичко е светло.“

Тук писмото свършваше, сякаш е бил много слаб, за да продължи нататък. Имаше и подпис. Сигурно е искал да пише още, но всъщност беше написал всичко, което исках да знам. Татко имаше право. Пред нас всичко беше светло. През смъртта той беше преминал в пролетта на живота, а и за мен вече нищо нямаше да бъде както преди. Татко ми даде съвсем нов поглед за поезията и красотата. Видях морето, обикнах Испания, Лола и Розита. Един ден щях да се върна там. Най-хубавото обаче беше, че открих най-голямата тайна на вечния живот — животът беше в Исус, сега и завинаги.

Изведнъж Шедоу излая. Избърсах сълзите си и погледнах нагоре. Дон тичаше през гората по пътя от къщи, жизнерадостно прескачаше къпиновите храсти. Обърна глава и ме видя.

— Ура, Люси, — извика той. — Най-после се върна! И се втурна през буковите жълъди в див галоп към мен.