ПОСЕЩЕНИЕТО В ЗАТВОРА

Едва когато се озовах на оживената улица пред гарата, забелязах, че нямам никаква представа, накъде трябва да се запътя. Нямах особено голямо желание да попитам някого за пътя към затвора. Мислех, че хората ще разгадаят тайната ми или ще си помислят, че съм извършила нещо лошо. Това толкова ме измъчваше, че ми трябваше половин час да събера кураж. Накрая засрамено попитах една жена, която пък за нещастие нямаше никаква представа, накъде се намира затвора. След това се престраших с едно момче на моя възраст, което изглеждаше добре настроено, но то се изсмя и попита какви съм ги забъркала и колко години са ми закачили. После си засвири с уста и замина.

Между другото вече минаваше един часа и аз постепенно изпадах в отчаяние. Тълпата непрекъснато ме блъскаше и тласкаше насам-натам и въпреки всичко, никога не се бях чувствала по-самотна. Огледах се и видях една възрастна жена, която продаваше цветя. Събрах целия си кураж и срамежливо прошепнах:

— Бихте ли ми посочили пътя към затвора?

— Затвора ли, дете? — запита тя. — Не е далеч оттук. Пресечи улицата и вземи автобус №8. Той ще те отведе съвсем наблизо. Там ще попиташ още веднъж.

Отидох на спирката и се качих в автобус №8, който дойде веднага. Беше препълнен и трябваше да чакам дълго, докато успея да си купя билет.

— Затвора, казваш? — попита шофьорът. — Но тогава ти пътуваш в обратна посока! Слез на следващата спирка. Иди на съседната улица и вземи автобус №8, който е в обратната посока. Минава близо до затвора. Там попитай пак.

Само до този момент вече имах материал за книга, описваща преживяванията ми на път за Грининг. Тръгнах по пътя, който ми посочи шофьорът. Полутах се малко, докато намеря спирката. Когато пристигнах ми казаха, че автобусът току-що минал. Докато стоях и чаках, усетих как гладът ми се обаждаше. От сутринта не бях яла нищо. Отидох до един магазин и си купих сандвич, шоколад и семки. Позабавих се там и когато се върнах видях само гърба на автобуса.

Вече знаех, че няма да мога да хвана влака, който ми бе избрал Дон. Но това не ме обезпокои, защото преди да взема някакво решение щях вече да съм видяла татко. Когато дойде следващият автобус, аз се бях подсилила със закуската и се чувствах странно спокойна. Нямаше да мине дълго време, докато прехвърля отговорността за тази дълга експедиция върху татко. Той щеше да ми каже какво да правя по-нататък.

— Затворът — извика шофьорът и аз разбрах, че трябва да слизам на следващата спирка. Той вече ми беше обяснил как да стигна до там. Радвах се, че слизам, защото чувствах как всички погледи ме следят. Колко леко ми беше на сърцето. Бях успяла, бях тук! Мислех за Дон. „Все ми е едно какво си направил, татко, — прошепнах сама на себе си. — Аз съм все още твоя дъщеря и сега съм дошла при теб!“

Входът не можеше да остане незабелязан – огромна порта в една висока каменна стена, която обкръжаваше двор с други сгради и една малка врата с решетка на прозореца. Звънецът бе поставен толкова високо, че не можех Да го стигна. Затова заблъсках с юмруци, колкото мога по-силно. Отначало не получих отговор. Продължих да чукам, а сърцето ми заби по-силно. Ако времето за свиждане е свършило? Започнах като обезумяла да ритам по вратата. Накрая малкото прозорче във вратата се отвори над главата ми и един глас извика: „Ало?“

— Да! — извиках аз и отстъпих назад, за да могат да ме виждат. — Дойдох да се видя с баща си Господин Мартин. Той лежи тук вече девет години, а аз съм Люси Мартин, негова дъщеря.

— Съжалявам — каза гласът, — днес не е ден за посещения, а деца без придружител не се допускат. Следващият път помоли майка си да дойде с теб.

Не можех да повярвам на ушите си. Вперих поглед в прозорчето, което отново се затвори. Обхвана ме паника. Затичах се към вратата, започнах да ритам срещу нея, да блъскам с юмруци и да крещя с все сили: „Почакайте! Не си отивайте. Моля, моля Ви! Нямам майка и съм дошла сама тук. Моля Ви, пуснете ме вътре! Той ми е баща.“

Не обръщах внимание на минувачите, които се спираха и гледаха учудено. Само една жена, която явно мислеше, че току-що са затворили баща ми, се опита да ме убеди да си тръгна. Тласнах я настрани и продължих да викам, докато най-сетне тя позвъня. Прозорчето се отвори още веднъж.

— Нека някой поговори с това момиченце. Тя изглежда не е на себе си и е съвсем сама.

Чух стъпки, приближаващи към вратата. Жената сложи ръка на рамото ми и се опита да ме успокои. Чу се превъртане на ключ и вратата се отвори. Един мъж в синя униформа се появи пред мен и ме погледна отвисоко.

— Е, — каза той, — какво трябва да означава всичко това?

— Става въпрос за баща ми — казах с беззвучен глас. — Той е тук. Изминах дълъг път, за да го видя, а сега не ме пускат и не знам къде трябва да отида, а сигурно съм изтървала последния влак за вкъщи и, о, моля Ви! Дойдох съвсем сама трябва да го видя. Моля Ви, моля, пуснете ме при него!

Надзирателят ме погледна озадачен. Сигурно съм предизвиквала състрадание.

— Хайде, ела с мен — каза той любезно. — Ще видим какво може да се направи.

Минах след него през вратата без да се обръщам. Въведе ме в малка канцелария и ми посочи един стол.

— Така — каза той, — разкажи ми сега всичко. Как се казваш кой е баща ти?

Разказах му всичко. Не пропуснах нищо, защото си мислех, че не може да ме изпъди, ако узнае всичко. Той ме изслуша до край без да ме прекъсва.

— Знам, че е лош човек — завърших аз с въздишка. — Иначе нямаше да е тук. Но в края на краищата, той е мой баща и сега, от осем години не сме се виждали, но той казва, че искал да ме вземе при себе си…

Надзирателят седна зад писалището си и извади една дебела книга.

— Джон Мартин — промърмори той и започна да прелиства страниците. След това известно време, потънал в мисли, съзерцаваше книгата сякаш се чудеше какво да каже.

— Баща ти не беше лош човек — каза той накрая. — Всички го обичахме. Винаги беше много любезен. Само че вече не е тук. Имаше толкова добро поведение, че го освободиха преждевременно отиде си в началото на април! За един момент седях сякаш е паднал гръм, докато схвана смисъла на тези думи. Всичкият напразен страх и разочарование, пропилените пари и трудните за вземане решения — всичко това нямаше значение. Едно нещо обаче ме гнетеше — баща ми беше свободен вече два месеца и още не ме беше потърсил. Значи, в крайна сметка, не ме искаше. Значи нямах баща. Отпуснах се безсилна в креслото и заплаках сърцераздирателно.

Любезният пазач беше доста наскърбен, но не знаеше какво да направи. Тръгна нанякъде, а после пристигна с чай и сладкиши. Донесе ми и едно списание и каза, че трябва да се успокоя. Щял да повика една жена да се погрижи за мен. Исках да пийна чай, но сълзите ми продължаваха да се леят, така че плаках, докато не пресъхнаха съвсем. Когато жената в синя униформа се появи, аз спокойно си седях в стола и се бях унесла. Жената беше социален работник и се казваше госпожица Диксън, както по-късно разбрах. Бях решила да не мисля какво ме чака по-нататък.

Жената знаеше по-добре как да се държи с мен, отколкото пазачът. Зададе ми няколко въпроса. След това реши, че се нуждая от храна и сън. Затова щяла да ме вземе при себе си през нощта. Естественото й държание и здравите й разсъждения ме успокоиха. Отидох с нея в колата. Радвах се, че има кой да се погрижи за мен и че нямаше да скитам безцелно по улиците на този град до сутринта или да пренощувам в някоя от чакалните на гарата. Какво друго можех да направя сама?

— Ще се обадя на баба ти и дядо ти, Люси, — каза тя, докато пътувахме към тях. — Те непременно ще те посрещнат тук утре рано.

Като чух това, започнах отново да плача неудържимо и казах на госпожица Диксън, че баба и дядо и без това нямат телефон, че вече съм си купила билет за връщане и че мога сама да се прибера. Само мисълта за появата на разгневената ми баба тук, в Грининг, ме объркваше още повече — пазачът и госпожица Диксън ми стигаха. Госпожица Диксън се съгласи с мен и скоро пристигнахме у тях.

Спомням си, че при нея беше приятно и уютно и че ми сервира много вкусна вечеря, но бях твърде уморена, объркана и нещастна, за да възприемам подробности. Спомням си още, че почти бях заспала по време на вечерята и може би тя е извадила пижамата от раницата ми и ми е помогнала да си легна. Спомням си само как преди да заспя ми каза:

— Люси, много лесно можем да намерим баща ти. Имаме информация за всички затворници — какво работят и къде живеят след напускане на затвора. Така че бързо ще намерим баща ти. Обаче трябва да ми кажеш къде живееш, за да знае той къде да те търси.

Веднага се хванах на въдицата. В просъница назовах адреса ни. Освен това си мислих, че не си заслужава да търся баща си, защото ако искаше да ме види, той щеше да дойде. Сега аз вече не исках да го видя. Нямах баща И после заспах.

Когато късно на другата сутрин се събудих, не знаех къде съм. Вместо птичи песни и шумолене на листа чух автобуси и коли и една непозната госпожица стоеше до леглото откъм краката ми. Беше облечена в лятна рокля, а дългата й коса падаше свободно на раменете. Едва когато вече привършвах закуската, забелязах, че това е госпожица Диксън, която вчера ме доведе тук в синята си униформа. Каза ми, че вече избрала влака, с който да си отида вкъщи. Следващият тръгвал в дванадесет часа. След това се замисли и каза предпазливо:

— Люси, снощи ми се искаше да поговоря с баба ти и дядо ти. Затова им се обадих

— Не бихте могли да го направите! — извиках аз. — Те изобщо нямат телефон.

— Знам. Но аз изпратих един полицай, който им предаде, че трябва да се обадят тук, — отговори госпожица Диксън спокойно. — Говорихме дълго. Те ще те посрещнат на гарата. Но не се тревожи. Те разбират защо искаш да видиш баща си.

— Аз не искам да виждам баща си — казах тихо. — Нито пък се тревожа. — Тъй като сълзите заплашваха всеки момент да се появят отново, изпих чая на един дъх и грабнах раницата. За щастие госпожица Диксън ме остави сама. Седнах тихо в един ъгъл и започнах да разглеждам една книга, докато дойде време да тръгвам за гарата. Едва когато влакът навлезе в гарата, ми стана ясно, че госпожица Диксън всъщност е постъпила много, много мило. Опитах се да благодаря и да кажа, че съжалявам за всичко. Тя се усмихна и изглежда разбираше, че не бях могла да се овладея. Аз й махнах за последен път от прозореца и след това се настаних удобно в моето ъгълче.

Но зеленината и червените проблясъци на пълзящите рози по старите сиви стени не разведриха настроението ми. Моето пътуване претърпя провал и от смелата пътешественица не беше останало нищо повече от едно засрамено, изморено момиче, което се връщаше вкъщи, за да изслуша упреците на баба си. Уморено гледах през прозореца, докато влакът достигна целта си. Баба и дядо вече чакаха и веднага тръгнаха към мен. Направи ми впечатление, колко бледи изглеждат и какви тъмни кръгове около очите има баба.

Вътрешно се подготвях за нападението, но то не дойде. Разговорът с госпожица Диксън беше оказал странно влияние върху тях, защото те се отнасяха с мен почти като с някой гост и разговаряха за всичко друго, но не и за моето пътуване. Дядо изглеждаше много зле и постоянно си чистеше носа. Въпреки това разговаряше радостно, а баба беше направила специално за мен един сладкиш. Всичко беше доста странно, дотолкова, че едва ли не ми се прииска да ми се скарат.

Дон дойде след следобедния чай. Изглежда се боеше от срещата с баба, защото звъня с колелото си пред къщи, докато го забелязах и заедно с доволния Шедоу изхвръкнахме при него. Дон едва не се пръскаше от любопитство и попита напрегнато:

— Какво се случи? Аз пренесох в обора нещата за спане под носа на майка ми, а тя не забеляза нищо. След това сигурно най-малко сто пъти съм изкрещял като кукумявка.

— Да, ходих там — започнах аз. — Ела с мен в гората, ще ти разкажа всичко.

Той остави колелото до портата и заедно изкачихме хълма до моето любимо място — една издадена скала, заобиколена от тамян, киселец и детелина, като в градинка. Там се настанихме и аз му разказах всички подробности на моето приключение.

— Баба ти сигурно е побесняла! — каза Дон и замислено задъвка един стрък папрат.

— Не, нищо подобно, — отговорих аз бавно и погалих Шедоу зад ушите. — Не каза абсолютно нищо. Струва ми се, госпожица Диксън й се е обадила да не казва нищо. Но всичко беше на вятъра, Дон. Той е на свобода от два месеца и още не е дошъл. Не желае да има нищо общо с мен.

Дон бавно поклати глава.

— Той ще дойде — каза Дон убедено. — Може би е болен или иска предварително да спечели малко пари или да намери квартира. Всички бащи искат да бъдат с децата си. Сега се сещам, че татко щеше да ми помага тази вечер по латински.

Трябва да побързам.

Ние се спуснахме по хълма надолу и той замина с колелото като си свирукаше. „Блазе му на Дон, си мислех аз, че може така да бърза към любимия си татко.“ Прибрах се вкъщи и бях радостна, че скоро ще си легна. Баба, както обикновено, дойде да си кажем лека нощ. Все още не беше споменала нищо за моето пътуване. Целуна ме и се позабави още малко, като че ли имаше нещо да ми каже. Струваше ми се, че не може да намери подходящите думи. Доста необичайно за баба!

— Люси, — каза тя най-после, — мъчно ми е, че не можа да ни го кажеш предварително. Но забрави вече за това. Искам да знаеш, че никога няма да ти пречим да се видиш с баща ти, ако той иска да те посети. Ти си свободна сама да вземаш решения. Ние ще се молим, Бог да ти помага тези решения да са правилни.

Тя се обърна и припряно тръгна към вратата, като ме остави безмълвна и потресена. Какво означаваше това? Толкова лоша ли бях, че те вече не ме искаха? Бях ли загубила дълбоката им обич, като се бях втурнала да гоня обичта на баща ми, която може би не бе толкова голяма? Целият ми малък свят като че ли бе тръгнал към пропаст и ме нападна ужасен страх.

— Бабо, бабо! — извиках аз, скочих от леглото и на пръсти се спуснах по стълбата към тяхната стая. Не знаех какво да им кажа. Но трябваше да отида при тях.

На последното стъпало застанах като вкаменена. Никога досега не бях чувала подобно нещо! Баба плачеше и чух как хълцайки с треперещ глас казва: „О, Херберт, Херберт, какво ще правим без нея?“

Обърнах се и затичах нагоре. Сега знаех отговора. Проврях се в леглото и потънах в дълбок, спокоен сън.

следваща глава ЕДНО ВАЖНО РЕШЕНИЕ