ЛЮСИ ТЪРСИ ОТГОВОР

Прекарахме почти цялата събота на плажа, плувахме в морето и играхме с лодките. След обяд татко ни разходи по крайбрежието и ни заведе до един усамотен залив с бял пясък, където търсихме миди. Намерих една, която приличаше на нежна розова пеперуда. Легнах на горещите камъни и се наслаждавах на едно малко езерце, което изглеждаше като миниатюрна градина с морски звезди, морски анемрвии, витаещи водорасли и морски охлюви. Мислех си, че Богът, когото бях започнала да търся, трябва да е чудесен творец, за да може да измисли тази нежна красота. Утре щеше да бъде неделя.

На другия ден закусихме под лозите, а звънът на църковните камбани се разнасяше из целия град.

— Татко, — казах аз решително, — неделя е. Мога ли да отида на църква, както го правя вкъщи и мога ли да имам една Библия за четене?

— Аз нямам Библия — отговори той. — И тъй като в църквите на този град се говори испански, ти няма да разбереш нито дума. Освен това, църквите тук са по-различни от онези, които ти знаеш. — Той се подвоуми, като че ли искаше да каже още нещо, а аз го чаках търпеливо и наблюдавах светлите петна, които слънцето хвърляше върху бялата покривка на масата през лозовите листа.

— Люси, — каза накрая той, — кажи ми едно: защо ходиш на църква? Означава ли това нещо за теб? Или ходиш само защото баба иска да ходиш там? И защо четеш Библията си — защото ти помага, или само защото си била научена, че трябва да се чете? Помисли си и после ми съобщи отговора си. Наистина искам да го знам. Не обичам религиозно лицемерие и не желая ти да бъдеш такава.

Бях вперила поглед в него. Идваха ми различни отговори, но те не бяха откровени и обмислени, и нямаше да го задоволят. Той искаше да знае истината.

Лола и по-големите деца, облечени в най-хубавите си неделни дрехи, се бяха запътили към панаира, а камбаните вече бяха престанали да бият. Татко се задъхваше, като че ли повече от когато и да било и не смеех да го попитам дали ще дойде с мен на плажа. Затова седнах до него и започнах да пиша писмо на баба. После отидох сама на плажа и търсих миди. За храна бяхме поканени при Лола и нейните деца. Събрахме се в голямата кухня до стаята за гости под висящите парчета сланина и връзките билки и чесън. Ядохме пържена риба в доматен сос, който беше толкова лют, че ми излязоха сълзи на очите, но другите просто го обожаваха. Изпиха няколко бутилки вино и всички бяха радостни и приказливи. Аз, естествено, не пих вино, татко не ми позволяваше. Когато най-после свършихме с яденето, вече беше късен следобед. Неделята почти си беше отишла, а аз все още нямах отговор на татковия въпрос. За пръв път се чувствах наистина самотна и мислите ми ме отведоха при старата жена, която бях срещнала. Искаше ми се да я намеря.

— Татко, — казах аз, — искам да посетя една стара жена, която живее зад евкалиптовите дървета. Мога ли да й занеса една праскова?

— Занеси й две, Люси, — той откъсна две от най-хубавите и големи праскови и ги сложи в една кесия. — Радвам се, че си намираш приятели. Няма да мине много време и ти ще научиш испански. Толкова ми се иска да обикнеш Испания. Не ходи много далеко и се върни преди залез слънце.

Тихо прекосих двора, така че никое от децата да не ме забележи и да тръгне с мен. Обичах да играя с тях, а Розита, моята „amiga“ много ми допадаше, но сега исках да бъда сама. Все още беше много топло и се радвах на сянката, която ни даряваха дърветата. Обичах уханието им, шумоленето на сухите листа и песента на щурците, чието свирене чувах, но никога не можех да ги видя.

Бавно вървях към старата жена и мислех над моя въпрос. Какво означаваше наистина църквата за мен? Спомних си неделите у дома, как отивах в старата каменна сграда, облечена в най-хубавите си дрехи, как наблюдавах слънчевата светлина, преминаваща през цветните прозорци, как вдишвах миризмата на старите камъни, смесена с мириса на мебелната политура; как пеех песните колкото ми глас държи; как дядо заспиваше по време на проповедта, а баба смутено го поглеждаше с ъгълчето на очите си; как се радвах на неделния обяд и още в църква си мислех за любимия ми крем и за свободния следобед. Или пък църквата означаваше за мен нещо повече? Честно казано, не, с изключение на много редките случаи, когато както през онази сутрин на Разпети петък откривах неподозирана красота в някоя песен или стих от Библията и усещах някакъв необясним копнеж.

Когато достигах къщата, наоколо не видях никого. Предположих, че жената още си почива и похлопах предпазливо на вратата. Тя беше отворена много бързо от малката внучка. Погледнах през процепа. Моята приятелка седеше на масата, сложила очилата си, и четеше Библията.

Защо? Какво означаваше за нея Библията? Бях убедена, че тя означаваше нещо за нея, защото жената ме погледна с такъв просветлен поглед, а ръцете й като че ли галеха книгата. „Само да можех да поговоря с нея, мислех си аз.“ Но тъй като не можех, аз направих нещо странно, като израз на отчаяние. Отидох и поставих пред нея прасковите. След това посочих книгата и повторих думата, която децата повтаряха повече от сто пъти на ден в гостната стая: „Porque?“

Тя не се изненада и само посочи с пръст една дума от страницата, а аз седнах до нея, за да я видя. „Jesus“. Можах да разбера тази дума, защото тя беше същата и в майчиния ми език. Жената я повтори и прибави: „Jesus es mi amigo“.

„Amigo“ — Розита употребяваше тази дума, когато вървяхме, хванати за ръка по улицата и тя ме представяше на свои познати. Тя означаваше „приятел“. Розита беше казала „amiga“, защото аз съм момиче, но значението на думата е същото. „Мой приятел Исус, мой. приятел.“ Значи за тази жена Той не беше просто една историческа личност, а жив човек, който вървеше редом с нея и тя го чувстваше много близък. Изведнъж, както наблюдавах страницата в Библията, ми стана ясно, че молитвата, ходенето на църква и четенето на Библията не са три пътя, завършващи в мъгла. Мъглата постепенно се разпръсваше и тези пътища извеждаха до едно блестящо от светлина място. Те водеха към Исус, Който не беше просто една личност от една книга, личност, която не е между живите от много векове насам, а жива личност; Той беше приятелят на старата жена и аз знаех, че може да стане и мой приятел. Изведнъж прозрях какво бях търсила толкова дълго време — не някакви правила и напътствия, а един човек.

Това откритие беше толкова важно за мен, че вече не мога да си спомня какво се случи след това. Исках да остана при тази лъчезарна старица, на която Исус беше приятел, но ние бяхме изчерпили общия си речник и не можехме да си кажем нищо повече. Малко по-късно, без да зная как, се озовах на пътя към селскостопанския двор. Отстрани край пътя отново забелязах каменния кръст. В един момент открих, че за мен той крие особено значение. Напомняше ми, че моят приятел умря на кръста, за да бъде простена моята вина. „Благодаря“, казах аз и погледнах кръста. В този момент разбрах какво означава да се молиш — разговаряш с приятел, благодариш му, можеш да му разкажеш всичко и да си уверен, че Той те слуша. Беше твърде горещо и не можех да издържа повече на слънце, затова седнах под една маслина, погледнах оттам към кръста и разтоварих пред Исус сърцето си. Помолих Го да ми помогне никога повече да не лъжа. Попитах Го какво решение трябва да взема и Го помолих да направи от баба и дядо, баща ми и мен едно щастливо семейство.

Над сушата и над морето почиваше меката светлина на залеза, тъй като слънцето беше вече ниско на хоризонта зад хълмовете. Каменният кръст хвърляше дълга сянка на пътя и във фантазията ми този път пред мен ми изглеждаше така светъл, както началото на един нов живот. Аз ще мога да стъпя на тази светла улица с цялото си проблематично и объркано минало и Исус, моят приятел, ще бъде до мен. Обичах Го и исках да имам Библия, защото за мен тя не беше вече една стара скучна книга с истории, а книга, в която можех да науча повече за моя приятел.

Слънцето изчезна точно, когато излязох от евкалиптовата гора и оцвети небето в червено. Прозорците светнаха и животът в града се събуди. Баща ми седеше пред къщата и пишеше нещо. Щастлива и жадна, седнах до него и той ми поръча една лимонада.

— Татко, — казах аз доволна, спомняш ли си още, какво ме запита?

— Кога, Люси?

— Тази сутрин — за църквата и за Библията.

— Да, ти размисли ли?

— Да. И вече знам отговора. Една възрастна жена ми го каза.

— Как? На испански?

— Да, и аз я разбрах. Вече го знам!

— Наистина ли? Тогава кажи го и на мен.

— Искам да ходя на църква и да чета Библията, защото Исус е мой приятел.

Очаквах той да се подсмихне, но не го направи. Само ме погледна и след това каза от сърце:

– Тогава колкото е възможно по-бързо ще ти намеря Библия, Люси, а ако искаш ще се постарая да открия и една английска църква.