ЛЮСИ СЕ ЗАПОЗНАВА С ЕДИН ПИСАТЕЛ

Върнахме се вкъщи. Дон пи още чай и изяде един сандвич преди да си тръгне с колелото. И днешният ден беше забележителен. Откакто Дон ми каза какво би направил той, вече и аз знаех ясно какво трябва да направя. Всичките ми объркани мисли, кое е правилно и кое не, се бяха подредили. Изречението на Дон ми посочи пътя, по който трябваше да тръгна. По някакъв начин трябваше да намеря татко или да чакам, докато той ме открие. Тогава ми се искаше да му кажа, че независимо от всичко, което е направил, аз все още съм негова дъщеря. За първи път почувствах, че тръгвам напред и вече не се въртя в омагьосания кръг. За първи път, откакто прочетох това изключително важно писмо, аз можах да заспя веднага, след като главата ми се отпусна на възглавницата.

Два дена по-късно беше Разпети петък. Дядо, баба и аз отидохме на богослужение в малката църква на склона на хълма, която като стара, сива скала бе заобиколена от море от камбанки. Обичах да ходя на църква. Обичах да нося неделни дрехи и с удоволствие пеех църковните песни, допадаше ми специфичната миризма, харесвах семплата красота на сводовете и колоните. По време на проповедта обикновено съчинявах малки историйки, докато дядо подремваше, а баба слушаше.

Сега богослужението беше по-особено. Нямаше проповед, а само песни и молитви. За първи път слушах наистина внимателно. След това изпяхме една песен, която знаех от най-ранно детство. Този път се замислих какво означават всъщност думите й: „Спасителят умря за мен на кръста и направи всичко да стане отново добро“.

Ако това беше вярно, то лоши хора биха могли да станат отново добри и дори и на затворници би могло да се прости. Продължавах да разсъждавам върху това, когато богослужението свърши. Ние се изсипахме от хладната сграда навън в златнозелената априлска утрин. Какво ли изпитва човек, който е освободен от затвора? На когото му е простено? Мълчаливо се прибрах вкъщи, мислейки върху тези неща.

На другата сутрин помагах на дядо при разсаждането на млади растения и окопавах лехите наоколо. Исках да знам всички подробности, които той изобщо можеше да ми даде. Обичах да разговарям с дядо.

— Майка обичаше ли да работи в градината, дядо? — запитах аз съвсем непринудено.

— Не мога да си спомня някога много да се е интересувала от това. Тя обичаше диворастящи растения и дървета, и с удоволствие се разхождаше сред зеленината, но определено предпочиташе четенето пред работата в градината. Тя учеше много от книгите си, нашата Алис.

— Наистина ли много приличам на нея, дядо? Той се усмихна нежно:

— Наистина си като нея. Уж започваш да окопаваш, а спираш и започваш да говориш. Също като нея! Тя казваше винаги: „Татко, това, татко, онова“. Никога не можех да си свърша работата, когато тя беше край мен.

— А от баща ми нищо ли не съм взела? Човек не може да прилича само на единия си родител.

Усмивката му изчезна.

— Мисля, че изобщо не приличаш на него, Люси, а дори и да беше така — той направи пауза, търсейки подходящи думи. — Така е ,или поне на мен ми се струва, че е така: когато се вземат семена, от които трябва да поникнат кълнове, е важно те да бъдат торени и поливани, и плевелите да се отделят настрана. Само така семената ще се развият в здрави растения. Виж, Люси, ние се постарахме да ти осигурим много слънчева светлина и защита.

— И сте ме опазили от плевелите — засмях се аз. — Но, дядо, лошите хора никога ли не могат да станат добри? Искам да кажа, хората никога ли не се променят?

Дядо дълго обмисля отговора си.

— Виж — каза той накрая и се облегна на лопатата си, — дори в Библията се казва, че от тръни не може да се събира грозде* . Цветята са цветя, плевелите си остават плевели. Но хората могат да се променят, защото Бог ги обича. Но затворът е твърде неплодородна почва, Люси. Болшинството, излизащи оттам, са по-лоши, отколкото са били на влизане. Но Бог продължава да ги обича. Питай и баба си.

Той въздъхна и се наведе над посевите си. Аз също въздъхнах и започнах да плевя, тъй като дядовият отговор не ми даде голяма надежда и утеха. Вдигнах поглед и до бараката за инструменти съзрях купчина естествен тор. Извиках от радост. Два бели нарциса бяха изникнали изпод нея и скоро щяха да разцъфтят. Как бяха успели през тора да пробият към светлината. Не можех да си го обясня. „Такива красиви цветя са поникнали от тази мръсна, миришеща противно, купчина тор!“ — си казах сама на себе си. „Това е като любовта на Бога. Грозни неща могат да станат красиви. Вярвам, че лошите хора могат да станат добри.“

До Възкресение Дон въобще не се появи, тъй като трябваше много да помага на баща си. Парите за новото колело вече бяха почти събрани. През ваканцията той печелеше добре — носеше багажа на гостите, работеше в градината, миеше колата и изпълняваше поръченията на господин Смит.

— Но кой е този господин Смит? — попитах аз един ден. Беше топъл, приспивен следобед. Седяхме край езерцето и бяхме потопили краката си във водата. Пиехме лимонада и обменяхме последна информация. Нарцисите бяха почти прецъфтели, но сините искрици в сянката предизвестяваха разцъфването на дивите зюмбюли.

Господин Смит, както ми обясни Дон, беше засега единственият постоянен гост в техния хотел. Преди десет дена наел една таванска стая и искал да остане до лятото. Бил много мил човек, преживял много неща, бил затрупван от лавина, присъствал на борба с бикове, но сега бил болен и кашлял много. Дон обичал да разговаря с него, но това не му се отдавало често, защото господин Смит бил много зает.

— И с какво се занимава той? — попитах аз.

— Пише книга — отговори Дон. — Има цяла лавица с книги, написани от него. Но не ми дава да ги чета. Казва, че…

— Пише книги! — възкликнах аз. — Това означава ли, че пише; истински книги? Които се печатат, хората ги купуват и ги четат?

— Разбира се! Какво друго би могъл да прави с тях? Да ги яде? Изумена гледах Дон. Той беше помощник на един истински писател, чийто книги се печатаха. Сетих се за тетрадките в стаята ми, изписани с моите истории. Ще напиша ли аз някога нещо, което да бъде отпечатано? И кой ще ме научи как да го правя?

— Искам да се запозная с господин Смит — рекох аз смело.

—  Той ми каза — отговори Дон, — че с удоволствие би се запознал с теб. Разказах му, че пишеш истории и стихотворения, а той каза, че се интересува от деца, които пишат. Иска да види тетрадките ти. Може би някой ден, когато се чувства по-добре, ще дойде с мен. Татко предполага, че в един гъсталак край пътя живеят язовци. Искаме да отидем там и да ги наблюдаваме. Излизат като се стъмни.

— Много искам да дойда с вас — казах аз.

— Доколкото зависи от мен — отговори добродушно Дон. — Но ти можеш да дойдеш, едва когато се убедя, че наистина са там. Аз ще ти се обадя. Язовците са рядкост и си заслужава да се видят.

Той държеше на обещанията си. След около пет дена долетя с колелото от склона на хълма и беше много въодушевен. Втурна се в кухнята, където с баба приготвяхме един сладкиш за празника на милосърдието в църква.

Извинете, госпожа Фергюсън — помоли се той. — Може ли Люси да дойде с мен? Майка каза, че може да остане у нас за вечеря, а после да дойде с нас да види язовците. Видяхме стотици от тях, госпожа Фергюсън! Е-е, исках да кажа, видяхме седем. Беше тъмно като в рог и ги видяхме как си играят заедно.

— Мога ли да попитам как сте ги видели, като е било тъмно като в рог? — попита баба сухо.

— Стана тъмно като в рог, докато ги гледахме — обясни Дон. — Беше тъмно като в рог и като се връщахме с колата. Когато ги открихме, слънцето току що бе започнало да залязва — небето беше съвсем червено и трябваше да чакаме дълго, докато се покажат навън. Трябва да пазиш абсолютна тишина, Люси. Най-малко един час не бива изобщо да се движиш.

— Няма да ти е лесно — каза баба, наблюдавайки Дон. — Кой ще дойде с вас? Баща ти ли ще ви закара до там и после ще придружи ли Люси обратно?

Дон поклати глава:

— Татко е зает тази вечер — обясни той. — Има много гости. Господин Смит ще ни придружи. Той има кола и ще върне Люси към девет часа. Така добре ли е, госпожа Фергюсън? Ах, какви чудесни сладкиши! Празник ли ще устройвате, госпожа Фегюсън?

— Не, — отговори баба, — но защо да не опитаме сега един от тях. Седнете, яжте сладкиш и пийте лимонада. Аз ще поговоря с дядо.

Тя не се бави дълго. После разбраха, че пратила дядо да се информира по телефона за господин Смит. Той изглежда бе доволен от информацията, така че баба ми даде съгласието си. Бях много въодушевена, не знам от какво най-много — дали от възможността да се срещна с истински писател, или заради язовците.

Тогава потеглихме с колелата все по-бързо и по-бързо под надвисналите клони на големите дървета, растящи на високия бряг и аз си спомням незабравимото удоволствие да се спускаш надолу по склона и вятърът да свисти край теб, и да развява косата ти. В подножието на хълма поляните бяха по-широки. Там започваше градът. Колелата ни заподскачаха по паважа на стария пазар, заобиколен от надвиснали над него къщи. Хотелът на Дон се намираше на другия край на града. Вкарахме колелата зад къщата, където живееха неговите родители.

— Това е Люси, мамо, — каза кратко Дон и ме остави при майка си. Срамежливо се усмихнах на симпатичната жена, която ме поздрави със същата пленителна усмивка, както го беше направил и Дон. Покани ме да седна, докато тя приготвяше храната. Заради язовците вечеряхме по-рано, защото не биваше да закъсняваме. Седях на дивана, докато Дон сновеше насам-натам, за да приготви всичко за излета. Като че ли отивахме едва ли не на Северния полюс, ако се съди по багажа, който Дон беше натрупал. В един момент вратата се отвори и един спокоен глас каза:

— Значи това е Люси, която пише стихотворения. Добър вечер, Люси. Аз съм господин Смит.

Аз скочих и се опитах отчаяно да скрия разочарованието си. Не знаех какво точно очаквах и как трябва да изглежда един писател, но не си го представях като мъжа, застанал на вратата. Той беше висок и строен с отпуснати рамене, полуплешив и изглеждаше уморен и болен. Съвзех се обаче бързо, тъй като ме гледаше приятелски и си личеше, че се интересува от мен. Аз се усмихнах, подадох му ръка и казах, че наистина аз съм Люси и пиша стихотворения и историйки, но те не са много добри.

— Ще станат по-добри, ако продължиш да пишеш — ме насърчи господин Смит. — Покажи ми ги. Искам да ги прегледам. Май вече е време за вечеря. И аз съм поканен — ще отпразнуваме откриването на язовците.

Беше истински празник с шунка и салата, плодове, сладолед и сладкиши. Бащата на Дон разказваше весели историйки и ние се смяхме толкова много, че когато с Дон и Господин Смит се отправихме на път, вече беше притъмняло.

Взехме фенер, бинокъл, дъвки и едно вълнено одеяло за Господин Смит, тъй като много лесно можеше да се разболее. Трябваше да пътуваме около двадесет минути. От околността не можах да видя почти нищо, тъй като господин Смит говореше с мен за книги и стихотворения, които съм чела, като че бяхме връстници. Той знаеше всичко за Дейвид Копърфийлд и други познати за мен произведения. Говорех без притеснение, както никога до сега не бях говорила с възрастен човек, докато Дон непрекъснато се опитваше да ни просвещава за язовците.

— Раждат малките си през февруари — започна той, когато най-сетне му обърнахме внимание. — Тук трябва да спрете, Господин Смит, на този тесен път. Оставете колата пред селскостопанския двор. През полето ще навлезем в гората. Трябва да се скрием там до копривата. Язовците живеят под онези храсти. Вземете одеялото, господин Смит, заради кашлицата ви.

Дон бързо прекоси полето, където паричките бяха започнали да затварят цветовете си. Небето над нас светеше в бледозлатисти оттенъци. Когато приближихме копривите, той запълзя на четири крака и ни направи знак да направим същото. Освен това вече трябваше и да млъкнем.

Струваше ми се, че господин Смит не бе свикнал да пълзи на четири крака през трънаци и коприви и като индианец да дебне жертвата си. Въпреки всичко, той се подчиняваше. Накрая се озовахме в една малка, неудобна долчинка, в която се спотаихме и се стараехме да не се чешем много; копривата жестоко ни беше нажулила. Стана студено и падна роса. Бях сигурна, че Господин Смит с удоволствие би запалил една цигара, но Дон предварително беше обяснил, че това е напълно изключено, тъй като най-вероятно язовците ще подушат дима и ще решат да прекарат вечерта вкъщи.

Виделината зад дърветата постепенно се стопи и последните дроздове замлъкнаха. Стояхме толкова тихо, че около нас се чуваха всякакви шумове: пърхането с крила на някаква птица; пъргавите стъпки на някакво зайче, което зад нас се стрелна в полето. Стана тъмно и аз изведнъж се зарадвах, че Господин Смит беше до мен в долчинката. Преместих се още по-близо до него. Дон излезе напред и напрегнато зачака, затаил дъх. И ето, че се случи. Шумолене на мъртви листа, черна муцунка с бяла ивица — и ето, че се появи един голям язовец и затършува в тъмнината. Направи няколко крачки и след него се появи втори язовец. Видяха се, застанаха на задните си лапи и затанцуваха нещо като бавен танц. Излезе още един и още един. Един дебел стар и два малки кръгли ниски язовци се заклатиха тромаво напред-назад, изкачваха малките височинки, а след това се търкаляха надолу — ние наблюдавахме неподвижни, докато накрая можехме да възприемаме само призрачни сенки, странното, тихо шумолене и тършуване из мъртвите листа, и самите себе си като част от тази компания.

Но Господин Смит кихна и секунди след това ние бяхме сами в хладната нощ, сред влагата и жулещата коприва.

— Ужасно съжалявам — извини се той.

— Няма нищо — отвърна великодушно Дон. — Тъй или иначе| нямаше да можем да видим повече нищо. Ах, схванал съм се! Не беше ли страхотно, господин Смит, Люси? Сигурно не сте виждали нещо по-впечатляващо. Някой иска ли дъвка? Тя ще ви позатопли. Внимавайте къде стъпвате, Господин Смит! Люси, хайде да се надбягваме до колата!

Той беше във върховно настроение и не спря да бърбори през целия път. Слушах го с половин внимание, тъй като тази вечер за мен беше едно тайнствено преживяване. Предчувствах, че цял живот няма да я забравя: тази муцунка с бяла ивица, първо един единствен язовец, след това още един. Между другото бяхме стигнали у дома.

— Лека нощ, Люси — каза мило господин Смит.

— И утре да опишеш днешното преживяване. Пиши за птиците, които се прибираха у дома и за уханието на влажната трева. Пиши какво изпита, когато се появи първия язовец. Пиши за обляните в лунна светлина лалета, опиши всичко и ми покажи написаното.

– Съгласна съм – казах аз и скочих от колата. – Ще опитам.

Лека нощ и много благодаря!

Те заминаха, а аз им махнах за сбогом. Откъде този човек знаеше какво изпитвам?

следваща глава ЕДИН ТАЕН ПЛАН