ЛАГЕРЪТ НА ПЕТДЕСЯТНИЦА

Тези пет години отминаха бързо. На някого биха могли да се сторят скучни, но за мен те бяха изпълнени с великолепни преживявания. Тръгнах на училище, приеха ме в баскетболния отбор и станах най-добрата по английски в класа. Открих красотата на поетичното изкуство и написах първите си разкази. Дядо се разболя от бронхит и постъпи в болница, а аз се заразих от шарка. Котката ни няколко пъти роди котенца. Започнах да се занимавам с туристическо ориентиране и на единадесет години за пръв път отидох на лагер.

И все пак, всички тези интересни и приятни преживявания не бяха така важни, както моят скрит вътрешен живот. Той не се определяше от ваканциите или учебните години, а от появяването на първата иглика на речния бряг или от пъпката на първата дива камбанка, която си пробива път между изсъхналата дъбова шума. Лятото пристигаше с първата песен на кукувицата и разцъфналите шипкови храсти. Есента оставаше своя отпечатък с искрящите багри на листата и уханието на печени на жар картофи, а зимата — със самотните ми следи в снега. Това беше моя истински свят. Той бе така важен за мен, поради това никога не съм съжалявала особено много, че съм израснала без братя и сестри, и не съм имала възможността да правя много от нещата, които са правили другите деца.

Понякога, когато другите момичета от училище ми се присмиваха, че още не съм виждала морето, в мен се надигаше недоволство и започвах да си мисля дали изобщо някога ще мога да попътешествам или по някакъв друг начин да изляза от еднообразието — в училище, вкъщи и на църква. Не можех да си представя, как това желание би могло някога да се осъществи, защото баба и дядо всяка година остаряваха повече и повече, а дядо, който над тридесет години е бил градинар в замъка, не получаваше висока заплата. Но баба и дядо се чувстваха добре в двора. Не изпитваха нужда от отпуска, освен когато искаха да посетят някои роднини. А не биха и могли да се отделят от градината заради птиците. И аз се чувствах щастлива и доволна, стига съучениците ми да не ми се присмиваха. Обичах да играя в гората, изкачвах хълмовете, четях и пишех историйки за деца, които предприемат дълги пътешествия, странствуват с кораб, летят със самолет и посещават всичките интересни страни, за които четях в учебника по география. Освен това и аз имах вече своите малки задължения в двора и градината. Така че дните никога не ми се струваха дълги.

Понякога ме посещаваше моята приятелка Мери Блосъм. Тогава излизах с нея на разходка. Но Мери беше едно яко и дейно момиче, което предпочиташе да се насочи към определена цел, отколкото да се мотае. Нейният постоянен въпрос: „Люси, къде отиваме?“ ме ядосваше; затова обичах да й отговарям: „Никъде не отиваме; просто се шляем!“ После се връщахме и играехме в градината или вкъщи. Обичах Мери и все пак, тя принадлежеше към моя училищен свят — моите гори я отегчаваха. От всички хубави спомени един се откроява особено ярко — лагерът по ориентиране сред природата на Петдесятница в Котсуолдс. Тогава бях на единадесет години.

Когато баба ми позволи да замина при условие, че не се къпя в реките и не събличам якето си в студено време, аз бях в такова трескаво очакване, че две нощи не можах да мигна. Когато най-сетне потеглихме с раниците и спалните чували, в автобуса аз не можех да говоря от възбуда. Притисках сключените си ръце между колената, за да потуша по този начин огромната си радост. Тъй като бях израснала сред възрастни хора, бях сравнително тихо момиче. И все пак, през часовете, докато пътувахме сред алеите, окъпаните в слънце местности и селата с каменните къщи със сламени покриви, аз постепенно се отпуснах.

Пеехме, разказвахме си всевъзможни истории, смеехме се, ядяхме сандвичи и пиехме от манерките си. Най-накрая пристигнахме. Нашият лагер се разполагаше на едно възвишение, от което можеше да се гледа надалеч в равнината. Ръководителите ни показаха къде можем да разпънем палатките си и да запалим огън.

Очакванията ми бяха удовлетворени във всяко отношение. Спях в една палатка с Мери. Всеки час, в който не спяхме, беше вълнуващ. От момента, в който се събуждахме и изпълзявахме от нашите удобни спални чували, всичко беше зашеметяващо. Когато кукумявките се обаждаха от гората зад нас, ние се вкопчвахме една в друга с престорен ужас. Най-дълго ще запомня онези утринни часове, когато се събуждах първа, навличах един пуловер, обувах обувките си и се измъквах от палатката да наблюдавам пробуждащата се природа. Слънцето едва надникваше от хоризонта, когато вече се обаждаха първите кукувици от близката букова гора. Учителката по халат обикаляше наоколо и ме откри.

— Люси, — каза тя. — Ще се облечеш ли, за да занесеш едно известие от мен до селскостопанския двор? Трябва да минеш през гората, да изкачиш хълма и да прекосиш ливадата. Сигурно ще свариш селяните точно при доенето. Кажи им да запазят за нас петнадесет яйца. По-късно ще дойдем да ги вземем.

Бързо се облякох, докато Мери ме гледаше сънена.

— Къде отиваш? — попита тя, прозявайки се. — Трябва ли да дойда с теб?

— Не, не — побързах да отговоря. — Няма да се бавя дълго. Трябва да предам нещо в селскостопанския двор и веднага се връщам. Можеш да ме пресрещнеш, ако искаш.

Излетях от палатката, защото това беше моята специална задача и исках да я изпълня сама. Слънцето поглеждаше точно над върховете на буковете и светлината му обливаше гората с толкова ярки лъчи, че не виждах нищо друго. Имах чувството, че навлизам в море от светлина. Когато гората свърши, се заизкачвах по възвишението. Ливадата беше осеяна с цветя, парички, жълтурчета и киселец, които блестяха от росата.

Фантастично! Събух обувките си и заподскачах и затанцувах боса, а цветята галеха краката ми. Радвах се на живота, смеех се и плясках с ръце и се наслаждавах да стъпвам боса по хладната трева. На връщане прекосих ливадата по-бавно, за да удължа колкото може повече великолепното преживяване. Но за съжаление насреща се зададе Мери. Щом видях лицето й, веднага отгатнах, че има да ми съобщи някаква тайна.

— Люси — започна тя загадъчно, — знаеш ли какво?

— Какво? — попитах аз.

— Идвах към теб през гората, а двете учителки стояха на края на гората.

— И какво?

— Видяха те!

— И какво от това?

— Но Люси, те говореха за теб. Чух ги. Те не ме видяха, защото се скрих зад едно дърво. Затова можах да ги чуя какво говорят.

Мълчах. Беше ми любопитно, но не исках Мери да разбере.

— Люси, да ти кажа ли какво говореха за теб?

— Какво?

— Учителката каза, — глъсът на Мери подражаваше нейния висок и провлачен начин на говорене. — Странно, как послушната малка Люси може да е толкова дива! В това дете е заложено много повече, отколкото може да се предполага!

Другата учителка каза: „Люси има големи заложби. Учителката й разказваше, че пише изключителни съчинения.

Трябва да се отдели от баба си и дядо си и да започне нормален живот.“ Така казаха, Люси. Другото го забравих. След това се обърнаха и ме видяха.

— Нищо подобно! — ядосах се аз. — Живея не по-лошо от тях. И все пак радостта ми през този ден така и не пожела да се завърне. Цяла сутрин мислих върху тези думи, докато закусвахме, подреждахме стаите си и се къпахме в реката. Какво неправилно имаше в това да си послушен и да живееш при баба си и дядо си? И какво друго бях правила през изминалите единадесет години, освен да живея. Може би го казвах, само защото не бях преживяла всичко, което другите деца на моите години вече бяха преживели и защото още не бях ходила на море. Но какво знаеха те всъщност за моя истински живот? Не бяха идвали никога у нас. През целия ден си останах ядосана.

Сигурно се учудваха, че нямам настроение; защото едва надвечер малко се поободрих, когато започнахме да печем салам на огъня. Тогава забравих всичко.

И все пак, тези забележки събудиха отново в мен всички въпроси и предположения. Аз бях по-различна от тях.

През нощта дълго не можах да заспя, докато Мери хъркаше до мен. Слушах кукумявките, шумоленето на дърветата и се опитвах да си припомня чертите на високия мъж, който пълзеше на четири крака. Но напразно. Образът му се беше изличил завинаги от съзнанието ми.

следваща глава ТАЙНСТВЕНОТО ПИСМО