ЕДНО ВАЖНО РЕШЕНИЕ

В понеделник не бяхме на училище и аз отидох при Господин Смит. Намерих го в обичайната поза — наведен над един ръкопис. Изглеждаше уморен и загрижен, но винаги се радваше, когато го посещавах и всеки път намираше време за мен, за да ми прочете някоя нова история или стихотворение, които са му харесали.

— Е, Люси, — запита той приятелски, — вярвам, че си дошла да ми разкажеш голямата си тайна.

Той се настани в един голям фотьойл, а аз седнах на страничната му облегалка. С Господин Смит разговарях съвсем по различен начин, отколкото с другите възрастни. С него можех да съм напълно откровена.

— Да, — отговорих аз. — Ще Ви разкажа всичко сега след като вече отмина. Трябва обаче да започна съвсем отначало и да Ви разкажа всичко за баща ми. Знаете ли, когато съм била тригодишна, той е извършил нещо много лошо и след това е попаднал в затвора.

Страхливо го погледнах, за да видя дали е много ужасен, но той само каза: „Продължавай. Разкажи ми повече.“ Така му разказах цялата история, както вече я бях разказала на Дон и на надзирателя в затвора. Както другите и той ме изслуша съвсем спокойно, докато стигнах почти до края. Той бе толкова спокоен и седеше с наведена надолу глава, че аз започнах да се съмнявам дали не е заспал. Затова спрях да разказвам.

— Заспахте ли? — попитах аз тихо. Той кротко ме погледна.

— Не, не спя — каза той. — Слушам. Но, Люси, кажи ми едно. Ако е бил толкова лош, защо искаш да го намериш? Чувстваш се добре при баба си и дядо си? Няма ли да е по-добре да забравиш за него?

Очите ми се напълниха със сълзи. Моят здрав разум също вече ми беше дал такъв съвет, но Дон и сърцето ми казваха, че тези разумни разсъждения са погрешни. Затова и предприех такива неща, но всичко излезе напразно. Стиснах юмруци.

— Той все пак е мой баща! Или не е? — почти извиках аз. — И дори ако наистина е бил толкова лош, аз все още съм…

Гласът отказа да ми се подчинява, а сълзите обливаха лицето ми. Господин Смит извади една носна кърпа и ми я подаде. След известно време можах да продължа.

— Не съм го забравила. Отидох и беше много трудно, но той ме е забравил. Вече два месеца е свободен, а още не ме е потърсил. Ако искаше да ме вземе, щеше да дойде веднага, не е ли така?

Господин Смит се наведе напред и сложи ръка на коляното ми.

— Той ще дойде, Люси, — каза той тихо. — И ще бъде много щастлив да срещне една такава смела и вярна малка дъщеря, която го очаква. Знаеш ли, когато хората излязат от затвора, те често се боят от останалите хора и изобщо се страхуват от много неща. След всичко, което разказваш, баба ти и дядо ти нямат превъзходно мнение за него. Какво биха направили те, ако той дойде?

— Казват, че сама трябвало да реша — казах аз, подсмърчайки. — Но съм сигурна, че не искат да ги напусна. И сега той е бил лош човек, иначе нямаше да го държат толкова дълго в затвора? А те искат да получа добро възпитание   не бих могла да ги напусна. Наистина не знам какво ще правя, ако той дойде.

Сълзите продължаваха да се изливат, тъй като целият този проблем беше прекалено сложен за мен и не знаех кой би могъл да ми помогне. Но и Господин Смит не можеше да ме посъветва как да постъпя. Той каза само:

— Люси, той е бил лош човек преди осем години. Но осем години са много време. Хората понякога се променят, особено ако имат малки момиченца, които ги очакват. Не се тревожи; вярвам, че когато трябва, той ще се появи и когато дойде, ти ще знаеш как да постъпиш.

Когато се върнах у нас, къщата беше празна, тъй като баба и дядо бяха отишли на една изложба на цветя; дядовите растения също щяха да се състезават. Шедоу дотича, размахвайки опашка и заподскача, лаейки силно около колелото ми. Той не обичаше колелото, защото то означаваше, че не бива да ме придружава. Скочих на земята и го притиснах силно до себе си, защото макар да не можеше да ме посъветва как да постъпя, все пак ми беше голяма утеха.

Баба често ми беше казвала да се моля, когато съм в беда, но аз никога не оставях с впечатление, че някой ме слуша. Мислех, че Бог е твърде отдалечен, за да могат думите ми да Го достигнат.

Преди много време, когато бях още съвсем малка, с баба бяхме отишли в една къща, за да се обадим на дядо, който лежеше в болница. Щом баба излезе от помещението, аз взех слушалката, както беше направила и тя, и започнах да разговарям с дядо. Когато баба се върна, ме намери разплакана, защото дядо не искаше да говори с мен. Тя ме взе в скута си и ми обясни, че първо трябва да се установи връзка. Този телефон без връзка, често изникваше пред погледа ми, когато се молех.

Може би Бог не ме слушаше, защото имах задни мисли. Притиснала бузата си до гърба на Шедоу, реших да се поправя за вбъдеще, всяка вечер да се моля, да слушам занапред в църква, вместо да си съчинявам историйки, да чета Библията, макар че не ме интересуваше. Освен това, реших да помагам повече вкъщи и в градината, вместо по възможно най-бързия начин да изчезвам, за да играя. И в училище да бъда по-прилежна, особено по предметите, които не ми се отдаваха много. Повече нямаше да лъжа или да се цупя и да се преструвам, че не съм си написала домашните, за да ме оставят по-дълго време на мира. Баба често ми беше казвала, че Бог ще ми помогне в нужда, ако аз от своя страна наистина опитам да бъда добра. И така, реших да опитам.

Наистина се постарах да изпълня тези добри намерения. Останалата част от учебната година протече поне външно спокойно, тъй като баба и дядо забелязаха старанието ми, а учителката по математика казала, че не може да си обясни какво се е случило с мен. Но дълбоко в себе си аз знаех, че нищо не се е променило. Опитах да чета Библията, но тя си остана за мен една стара, мъртва книга. Да ходя на църква, да чета Библията и да се моля – за мен това бяха три пътя, които свършваха в една гъста мъгла, през която не можех да проникна. Дали зад мъглата имаше някаква цел или трите пътя се загубваха, не можех да разбера сама. Баба и дядо ходеха редовно на църква, но почти не говореха за своята вяра. Така и аз не знаех как да говоря за нея.

През всичкото време продължаваше да ме гложди въпросът: „Ако баща ми настина се появи внезапно, какво трябва да направя?“

Издържах добре изпитите в училище и Господин Смит изпълни обещанието си през първия ден от ваканцията да ме заведе с колата в града, за да си взема книга срещу талончето. Баба никога не беше виждала Господин Смит. Той изглежда се стесняваше да ни посети. Но тъй като бащата на Дон говореше много добре за него, тя ме пусна да пътувам с неговата кола. На портата тя ми каза „довиждане“. В края на улицата се обърнах още веднъж и си помислих колко щастлива и заслужаваща обич изглеждаше тя под арката от червени рози. Никой от нас не предполагаше, че това ще бъде най-значителният ден в моя живот и че нищо вече няма да бъде както преди. Пътешествието започна през една слънчева утрин. Аз показах глава от прозореца и вдишах топлия летен въздух и заедно с него уханието на прясно окосеното сено и детелина. Късни диви рози танцуваха в плетовете, до тях цъфтеше ранно бесниче и аз тихичко си пеех, защото това беше първият ден от ваканцията ми. Слънцето разсейваше мъглата и аз заедно с Господин Смит пътувах към града.

— Щастлива ли си, Люси? — попита неочаквано той.

Аз се усмихнах и кимнах. Бяхме достигнали края на града и отдалеко виждахме катедралата, която като една скала се издигаше до блестящата река. Паркирахме в нейната сянка. След това заедно с Господин Смит дълго избирахме моята книга — една стихосбирка. После си купихме сладолед и посетихме катедралата. Господин Смит ми разясни нормандската и готическата архитектура и обърна вниманието ми на особености, които до сега не бях забелязвала. Посетихме гроба на крал Джон и говорихме за неговата Магна Харта, а когато най-после излязохме на улицата, беше вече следобед. Отидохме на пазара и си купихме сандвичи, плодова торта и лимонада.

И въпреки всичкия разкош и красивата катедрала, ми направи впечатление, колко зле изглежда Господин Смит. Той въобще не се докосна до сандвича си и кашляше непрекъснато и нервно. Когато отидохме до колата, той започна да диша по-неспокойно, а когато напуснахме града, ми се стори, че пътуваше по-бързо, от когато и да било.

— Минаваме по друг път — отбелязах аз. — Той по-кратък ли е?

Не получих отговор. След известно време за мое учудване установих, че хълмовете, край които живеех все повече и повече се отдалечаваха. Вместо да пътуваме към тях ние пътувахме в обратна посока.

— Господин Смит, — казах аз учудено, но все още без уплаха, — накъде отиваме? Това не е пътят към къщи. Хълмовете са зад нас.

Но и този път той не ми отговори. Тогава ме нападна страх. Сърцето ми се сви. Защо не отговаряше? Защо караше толкова бързо? И защо изглеждаше толкова блед и чужд? Отвличаха ли ме? Изведнъж страхът ми избухна навън и аз сграбчих Господин Смит за ръката.

— Господин Смит, —изкрещях аз, — накъде пътуваме? Искам да си отида вкъщи, а вие карате в друга посока.

Той рязко натисна спирачките и спря колата встрани от платното. За един миг се възцари ледена тишина, а след това той се обърна към мен със своята предразполагаща приятелска усмивка. Вече знаех, че нищо лошо няма да ми се случи. Защо се стреснах така изведнъж?

— Люси, — каза той тихо, — сещаш ли се все още от време на време за твоя лош баща?

Кимнах и се взрях в него. Може би в този момент започнах да разбирам.

— Люси, какво ще кажеш, ако един ден той се появи?

Аз все още продължавах да го гледам безмълвно. Постепенно съзнанието ми се проясняваше Събуждаха се стари спомени, не за едно бяло, уморено, измъчено лице, а за едно бронзово засмяно лице, което през рамо гледаше назад. Аз яздех на раменете му, а небето беше съвсем синьо. Тези две лица, като че ли се сляха в едно и той заговори отново.

— Люси, аз съм твоят баща. Исках първо да се опознаем, преди да ти го кажа. Писах на баба ти и дядо ти; бащата на Дон им занесе писмото след обяда. Попитах ги дали биха те пуснали за няколко седмици. Искам да дойдеш с мен — ако ти искаш.

Не можех да говоря, защото мигът, който така дълго чаках с надежда и страх едновременно, беше настъпил и то по начин, съвсем различен от моите представи. Само едно нещо в момента ми беше напълно ясно: баща ми беше дошъл! Той винаги е бил тук. Спомних си, че от самото начало харесах този човек и му се доверих, а сега ми стана ясно защо. За един миг ми се стори, че щастието ми няма граници. Но баща ми отново проговори и това ме върна на земята.

— Люси, — попита той, — искаш ли да дойдеш с мен?

— Да, ако баба ме пусне.

— Не вярвам баба ти да те пусне, или най-малкото, ще се опита да те уговори да не тръгваш с мен. Искам сега да дойдеш.

Казах на дядо ти и баба ти, че в три и половина часа ще им се обадя, за да обсъдим всичко заедно. В края на краищата аз съм твой баща; имам право на това — ако ти искаш да дойдеш с мен.

— Но аз, така или иначе, не мога. Първо трябва да се прибера вкъщи. Нямам нощница, нито четка за зъби.

— Всичко, от каквото имаш нужда, ще купим в следващия град. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Но все пак, не мога. Не съм казала довиждане на баба и дядо.

— Ако се върнем, ти изобщо няма да дойдеш. Можеш да се сбогуваш с тях по телефона. Кажи им, че искаш да заминеш само за няколко седмици. Дал съм обещание да те върна за началото на учебната година.

— Не мога. Ще им стане толкова мъчно; освен това баба страшно ще се ядоса.

— Мисля, че няма, след като прочетат писмото ми. Те са знаели, че един ден това ще се случи. Може би ще се успокоят, като разберат, че през учебната година ще бъдеш отново при тях. Те са те възпитали добре, направили са много за теб, а и училището, което посещаваш е хубаво. Ти трябва да го завършиш. Аз искам да те взема само за ваканцията; бих могъл да те взема и завинаги. Но това зависи от теб. Можем да се сбогуваме по телефона и да продължим веднага, но ако не си съгласна, ще се върнем. Мога да те оставя близо до входната врата и после да замина сам. Моят куфар е в багажника и аз ще отпътувам още днес.

— Защо не дойдеш да говориш лично с тях?

— Защото много отдавна баба ти ми каза, че не иска да ме вижда. А освен това, ти във всички случаи ще отстъпиш и ще останеш. Няма да успееш да й се противопоставиш. Прекалено добре си възпитана. Затова: днес или никога! Идваш ли с мен?

Мълчах и знаех, че ме гледа така, като че ли целият му живот зависи от този момент. Страхувах се и се чувствах раздвоена. През съзнанието ми проблясваха и изчезваха картини като на екрана на някакво ненормално кино, незначителни, забравени случки и всяка една от тях — кристално ясна: баба, която ме очаква на автобусната спирка след училище; дядо, който застанал на портата ме търси с поглед в сгъстяващия се мрак; Шедоу, който подскача срещу мен   и много други хубави спомени, които искаха да ме върнат в обичайния сигурен подреден живот.

Последва последна сцена, по-ясна от всички останали: Дон, заспал сред златнозелената гора, заобиколен от камбанки, отметнал назад глава с блестящи бадемовокафяви очи. Той ме предизвиквайте с глас, ясен като валдхорна: „Ще го намеря на всяка цена, все едно къде е и ще му кажа: все ми е едно какво си направил, татко, аз все още съм твоето момче“. Поех дълбоко въздух и кимнах.

— Идвам — прошепнах аз, — след като телефонираме на баба и дядо.

Умореното му лице се отпусна облекчено.

— Благодаря ти, Люси, — каза той. — В следващия град има един хотел. Оттам ще се обадим.

Мълчаливо продължихме пътя. Много мисли ме тревожеха, докато бръмчащата ми глава лежеше на неговото рамо и се опитваше да проумее, че той е мой баща. Спряхме край един хотел. Получих нещо за пиене, докато татко телефонира на баба и дядо. Забави се доста, но когато се върна беше по-радостен.

— Ела бързо, още не съм затворил слушалката.

Не бях свикнала да говоря по телефон и не знаех какво да кажа.

— Бабо, дядо! — извиках аз. — Много проблеми ли ви създадох? , Моля ви, оставете ме да замина! Той винаги си е бил мой баща! Бабо, дядо, само за няколко седмици. Непременно, непременно ще се върна и ще ви пиша всеки ден.

— Люси, Люси! — гласът на баба отекна дълбоко в мен. — Наистина ли искаш да отидеш. Той не те взима без твое съгласие: ако не е така, кажи му го.

— Но бабо, аз трябва да отида. Той е мой баща и не е лош човек. Всичко това е било грешка, сега той е един добър човек. Бабо, дядо, съжалявам, но ние трябва да му дадем шанс, нали? Дядо…

— Бог да те пази, мило дете! — това беше гласът на дядо, тъжен, но твърд. — Не се тревожи за нас, Люси. Това трябваше да се случи един ден. Пиши често. И се върни. Довиждане!

— Довиждане, бабо, довиждане, дядо. И вие пишете; целунете Шедоу и разкажете на Дон.

Целунах силно слушалката. Татко, който стоеше зад мен, я взе от ръцете ми я сложи на място.

— Мисля, че това е достатъчно — каза той. — Те те разбират и се радват, че е само за няколко седмици. А сега трябва да продължаваме.

Скочих в колата и тръгнахме. В сърцето ми цареше безпорядък от грижи, облекчение, съжаление, възбуда и едно диво чувство за свобода. Хълмовете и с тях цялото ми минало останаха далеко зад нас, и вече нямаше връщане. А какво ме очакваше занапред, все още не можех и да предполагам.

Пред нас се ширна далечния хоризонт – а зад него? Замислих се над този въпрос и се обърнах към татко:

— Господин Смит, искам да кажа, татко накъде отиваме?

—  Тази вечер към Лондон — отговори той. — А утре рано трябва да ти направим една снимка за твоя паспорт. Ще летим до Южна Испания. Билетът ти вече е в чантата ми. Ще можеш да се къпеш в синьото море и ще живеем при твоята някогашна бавачка. Тя ще се зарадва много да те види пак.

Отново онемях от учудване: в други ден щях да видя морето!

следваща глава В ИСПАНИЯ