ЕДИН ТАЕН ПЛАН

Дните отлитаха неусетно и новата учебна година сложи край на посещенията на Дон. Една лъчиста, пролетна вечер в гората си казахме довиждане. Вечерната заря блещукаше през листата по младите букове и хвърляше светли петънца върху сините цветчета на дивите зюмбюли. Дон седеше на един повален дънер и размахваше краката си насам-натам, когато направи едно неблагоразумно предложение. През последните дни доста бяхме говорили за моя баща и фантазията на Дон доста се бе развихрила. Непрекъснато обсъждаше какво би направил, ако неговият баща е в затвора.

— На твое място, Люси, — отбеляза той, — бих тръгнал да го търся. Защо не го направиш, Люси? Ти знаеш къде е затвора. Не е далеко. Мисля, че се намира край линията за Лондон. Предполагам, би могла за един ден да отидеш и да се върнеш, ако планираш всичко добре. Никой не може да те спре. Всички затворници имат право на посещения. Питах татко.

— Не мога да го направя — отвърнах аз. — Баба никога няма да ме пусне.

— Кой те кара да й разказваш за това, глупаче! Когато някой път трябва да отидеш някъде, вместо там, просто иди в затвора. Ще си измислиш някакво оправдание. В края на краищата, той ти е баща. Ако беше мой баща, никой нямаше да може да ме спре.

—  Но аз никога не тръгвам за някъде. Освен това, нямам достатъчно пари. А и да се лъже не е хубаво. И откъде мога да знам пътя?

Дон повдигна рамене: — Сигурно ще се уреди някак — каза той. — Помисли си. Ще те навестя, когато след три седмици се завърна вкъщи. Чао, Люси. Всичко хубаво!

Той ми се усмихна насърчително и обнадеждаващо, и си тръгна през гората, докато аз се стараех да забравя този обезпокоителен разговор. Но семето бе посято и нито страх, нито разум, нито съвест биха могли да го спрат, за да не поникне.

Отначало успях да не мисля за това, защото училището започна и винаги имаше много други неща, които бяха важни. Още първата седмица обявиха най-добрите съчинения и за мое най-голямо учудване, аз, която никога не бях пътувала през лятната ваканция, бях спечелила наградата. Трябваше да изляза напред и да получа безплатен талон за книги. След това учителката прочете съчинението ми пред всички. Бях много развълнувана, баба и дядо – също. Едва дочаках съботата, за да го покажа на Господин Смит.

Бях започнала да посещавам Господин Смит в края на седмицата, за да му показвам какво съм написала през това време, а той ми даваше нови книги или стихотворения за четене. Критикуваше ме често и рядко ме хвалеше, но този път изглеждаше много доволен. Два пъти прочете съчинението ми и се усмихна.

— Хубаво е, Люси, — каза той. — Наистина ли си го преживяла? Пиши винаги само онова, което лично си видяла и чула. А какво ще си купиш с талона за книги?

— Не зная още — отговорих аз. — Баба каза да попитам Вас. Имате ли предложение?

— Какво ще кажеш за един сборник с произведения на млади автори? — каза Господин Смит след като размисли. — С удоволствие ще те запозная с някои млади писатели. Скоро самият аз ще отида до града, за да си купя някои книги. Мислиш ли, че баба ти и дядо ти ще те пуснат с мен?

— Надявам се — казах въодушевено аз. — Ще ги попитам. Благодаря, Господин Смит. С удоволствие бих дошла.

Идеята на Дон узряваше все повече в сърцето ми и аз все по-често мислех над нея. През деня бях заета с уроците, но щом баба загасеше светлината в стаята ми и отвореше прозореца, мислите ми се връщаха към предложението на Дон. Често будувах до среднощ и ковях планове. Тогава се случи нещо, което спомогна за осъществяването на плановете ми. За Петдесятница се организираше отново лагер по ориентиране. Трябваше да тръгнем рано сутринта в събота и да нощуваме на палатки. В неделя следобед трябваше да се приберем. Баба би ми дала сама да занеса парите за екскурзията на ръководителя, но те нямаше да ми стигнат за влака. Имах съвсем малко джобни пари, а касичката ми стоеше заключена в писалището на баба. И къде щях да пренощувам? Тези две препятствия изглеждаха непреодолими. Затова отново се опитах да забравя всичко. С наскърбено сърце се записах в списъка на участниците. Помолих да бъдем в една палатка с Мери Блосъм.

След три седмици Дон се върна у дома. Той веднага намираше разрешение за всичките ми проблеми. Пари щели да се намерят. Щял да ми даде от спестяванията си за колело. Дори веднага ми ги подаде. Ако помолех учтиво Господин Смит и той сигурно би ми дал. Заедно с моите джобни пари те щяха да ми бъдат достатъчни. Нощуването също нямаше да представлява проблем. За Петдесятница той щял да си бъде вкъщи. Аз трябваше само да се върна с влака в града и да чакам в храстите зад хотела. На всеки половин час той щял да излиза и да крещи като кукумявка. После щял да ми донесе едно вълнено одеало и възглавница в плевника зад къщата. Никой не минавал нощем оттам. Имало достатъчно слама. Така бих могла да прекарам една чудесна нощ сред конете и на другия ден да се прибера през хълма у дома. Щял да ми донесе и храна, и всичко да бъде наред.

Той се люлееше на вратата, докато говореше. Вятърът отвяваше гъстата му коса от челото, очите му светеха от въодушевление и всичко изглеждаше много просто. И все пак, аз се страхувах и се чувствах зле. В храстите ще бъде тъмно и докато Дон се обади ще трябва да стоя там съвсем сама; досега никога не бях спала до някой кон. И какво щях да кажа, като се върна вкъщи и баба, и дядо ме попитат дали лагерът ми е харесал?

Даже и Дон призна, че това е най-големия проблем.

— Струва ми се, че трябва да им кажеш, Люси, — предложи той съвсем сериозен. — В края на краищата, няма нищо лошо в това, че искаш да посетиш собствения си баща. Не е хубаво да се лъже много. Ако накрая им кажеш истината, лъжите преди това няма да са толкова лоши. Изобщо…

— Какво? — попитах аз.

— Може учителката да срещне баба ти и да й каже, че изобщо не си била в лагера. И тогава, тъй или иначе, всичко ще излезе наяве.

— Невъзможно е да им разкажа — извиках отчаяно аз.

— Виж, — каза Дон търпеливо,—ти трябва да си решиш, Люси. Повече от това не мога да направя за теб. Признавам, не е лесно, но щом става въпрос за моя баща, бих се осмелил да опитам.

До Петдесятница останаха две седмици. Не си спомням вече с подробности какво се случи през това време. Помня само как лежах в леглото и слушах един след друг ударите на църковния часовник. Всяка сутрин се събуждах с натежала глава. С усилие се опитвах да хапна нещо. Но нямах никакъв апетит. Петдесятница приближаваше с всеки изминал ден, а аз все още не знаех какво да направя. Имах пари или щях да имам, щом баба ми даде таксата за лагера. Дон ми беше извадил разписанието на всички заминаващи влакове и ми обещаваше парите за обратния билет. В неделята преди Петдесятница занесох талона си за покупка на книги на Господин Смит и го помолих да го купи от мен, тъй като самият той имаше нужда от книги. Той ме погледна изненадано и в погледа му забелязах разочарование.

— Но защо, Люси? — попита той. — Мислех, че искаш да си купиш стихосбирка. Не продавай наградата си!

— Прав сте. — Повече от това не можех да кажа. — Но разберете, тези пари ми трябват много спешно поради една причина. Моля Ви, Господин Смит, наистина имам нужда от тях!

— Не можеш ли да ми кажеш за какво? Отчаяно поклатих глава.

— Баба ти и дядо ти знаят ли?

— Още не. По-късно ще научат.

— За теб ли са или за някой друг?

— За друг.

— За подарък?

— Нещо подобно, но не точно.

— Люси, не можеш ли да ми кажеш?

— Още не. По-късно. В понеделник след Петдесятница ще Ви разкажа, Господин Смит. Честно не е за нещо лошо.

— Дон знае ли?

— Да, той също смята, че не е лошо. Той мисли, че трябва да го направя.

— Значи така! — господин Смит явно уважаваше мнението на Дон. — Дон е добро момче. Затова ще ти се доверя. И да не забравиш, в понеделник да ми разкажеш всичко. Ето твоите пари. Талонът за книги ще запазя в чекмеджето си. Ти си го получила, за да си купиш книги, а не за да го продаваш.

Изтощена, но с олекнало сърце се отпуснах в креслото, стискайки здраво парите в ръка. Господин Смит ми разказа за древна Гърция и ми прочете една история. След около десет минути затвори книгата.

— Ти не слушаш, Люси, — каза той любезно. — Мислите ти са на съвсем друго място. Питам се каква ли е тази голяма тайна.

Вече не можех да се съсредоточавам и в училище, и по всички предмети наредих слаби оценки. Когато учителката срещнала баба в четвъртък, я попитала да не би да съм болна. Заедно решили, че може би прекалено много се тревожа за предстоящите изпити, че лагерът ще бъде добро разнообразие за мен и че трябва да пия витамини.

Аз обаче знаех, че нищо няма да ми помогне и че времето наближава.

Когато в петък вечерта се върнах в къщи, всичко беше приготвено, подредено в моята стая: дрехи, бански, пари, сладкиши. Сладкишите щях да дам на татко, но какво можех да направя с целия останал багаж? Трябваше да го разнасям навсякъде с раницата, докато се върна отново вкъщи. Това отежняваше още повече ситуацията.

Дълго лежах будна и обмислях какво ще кажа като се върна. Знаех, че баба не мрази нищо така силно, както нечестни деца. Никоя „печена“ лисица не можеше да бъде по-нечестна от това, което бях аз сега. Само една мисъл ме възпираше да зарежа целия този план: когато се върна обратно, вече ще съм виждала баща си. В сравнение с този факт, всичко останало ще бледнее.

Спах неспокойно и сънувах много неща. В съня си бях отишла в затвора, а баща ми не бе пожелал да ме види. Върнах се, влязох през вратата, но дядо дори не ме погледна. Събудих се обляна в пот. Птиците пееха и слънцето вече изгряваше. Нямаше връщане назад! Колкото по-бързо тръгнех, толкова по-добре.

С униформата за лагера и раница на гръб нервно изгълтах закуската си. Обясних, че съм се уговорила с Мери рано сутринта да мина покрай тях, за да тръгнем заедно. Откакто започнах да си служа с лъжи се чувствах ужасно. Прегърнах баба. Дрехите й миришеха на лавандула и нейната близост ми се отразяваше неописуемо утешително. В този момент си спомних колко лицемерна съм и че може би тя никога вече няма да ме обича така, след като научи всичко, освен ако никога не узнае истината. Обърнах се и тръгнах надолу по улицата без да се оглеждам. Започваше най-голямото приключение.

Сърцето ми биеше лудо. В един момент чух някой да вика името ми! Обърнах се и видях дядо, който тичаше след мен, колкото му сили държат. Задъхваше се ужасно. Какво искаше? Цялата треперех, но той само сложи в ръката ми една монета, която баба не биваше да види, защото му беше намеквала, че ще ме разглези.

— За един сладолед, Люси! — каза той задъхан. — Или за семки, или каквото искаш! Забавлявай се хубаво, детенце!

Това беше прекалено много. Сълзите потекоха по бузите ми, така че трябваше да се извърна, след като бързо уредя още една единствена подробност и всички опасности щяха да са вече зад гърба ми. Още снощи бях написала едно малко писмо на Мери да каже на ръководителката, че неочаквано ми се е наложило да отида на друго място, и че няма да мога да отида на лагера. Беше написано кратко и неясно, но докато ръководителката го получеше, аз щях да съм вече през девет планини в десета.

Отворих вратата на Мери, пъхнах писмото в пощенската кутия и изхвърчах през градинската порта. Но не успях да се изплъзна. Мери ме беше видяла от прозореца и изскочи навън.

— Люси, Люси, почакай! — извика тя силно. — Защо бягаш? Нали щяхме да ходим заедно!

— Не мога да дойда — извиках аз отчаяно. — Прочети писмото и кажи на ръководителката.

— Не можеш да дойдеш? — изкрещя Мери. — И защо? Каза, че ще дойдеш. И ако ще ходиш другаде, защо си с униформата за лагера? Люси, Люси, чакай!

Нямах какво да отговоря и изхвърчах надолу по улицата. Мери, която никога не можеше да ме стигне, продължи да мърмори на вратата. „Оплесках я! — помислих си аз. — Ще разкаже всичко на ръководителката и всички ще забележат, че нещо не е наред. Може да стигне дори до баба.“ На спирката зачаках автобуса, който дойде веднага. Скочих вътре и без други прехвърляния се озовах на гарата. Там си купих билет за отиване и връщане. Тъй като никога до сега не бях вършила нещо подобно, бях много смутена и започнах да шепна.

— Гласът ли си загуби, малката? — каза мъжът и едва не подаде глава извън гишето. Аз повторих молбата със страшно прегракнал глас. — Трети перон — каза мъжът. — Внимавай да не изгубиш билета и приятно пътуване!

На перона трябваше да чакам почти четиридесет минути. Скрих се зад един голям кош за отпадъци, тъй като се боях, че може да мине някой от учителите. Но никой не мина. Най-после и моят влак потегли и аз седнах до прозореца. Знаех, че ще пътувам два часа и половина, но тъй като нямах часовник, нямах представа колко бързо тече времето. Затова доста досадих на спътниците си, а същевременно и ги разсмивах, тъй като на всяка спирка грабвах раницата си и питах: „Извинете, това Грининг ли е?“

— Успокой се, малката, — каза ми една любезна дама след четвъртото ми запитване. — Аз ще те предупредя достатъчно рано, кога трябва да слезеш.

След това явно съм заспала, защото следващото нещо, което възприех беше внимателното потупване на жената, малко преди да спрем на една гара, която ми се стори необикновено голяма. Тя ми помогна да сложа раницата си и ми отвори вратата. Аз слязох и се влях в потока от хора, насочен към изхода.

следваща глава ПОСЕЩЕНИЕТО В ЗАТВОРА