ЕДИН НОЩЕН РАЗГОВОР

Как да остана будна? Това беше големият ми проблем. Ако не трябваше да се съблека и да легна в леглото, щеше да е по-лесно да остана будна. Но баба винаги идваше да каже: „Лека нощ!“ и да провери дали добре съм си сгънала дрехите и дали съм се помолила. Аз се молех винаги или с „Отче наш“ или със стари детски молитви, които бях научила от баба, когато бях четиригодишна. Бях свикнала всяка вечер да казвам една от тези молитви, които за мен не означаваха нищо.

Но когато тази вечер коленичих, нещо не беше наред. За пръв път се замислих над думите, с които се молех. Можех ли да ги кажа: „И прости ни дълговете“, когато точно сега възнамерявах да извърша нещо непозволено. Опитах с друга молитва, но също така безуспешно.

Тогава се предадох и легнах без да съм се помолила. Скоро след това дойде баба. Тя не обърна внимание на сгънатите ми дрехи, нито ме попита дали съм се молила. Сложи ръка на челото ми и запита да не би да съм болна.

— Не, добре съм — отговорих аз.

— Наистина ли, Люси? — не беше убедена тя. — Главата ли те боли? Искаш ли да пиеш горещо какао?

Това беше съвсем специално предложение. Но стомахът ми се беше свил на топка, затова само се усмихнах, поклатих глава и затворих очите си. Тя бавно излезе от стаята и бях Сигурна, че на вратата още веднъж се е обърнала да ме погледне. Най-после чух как затваря вратата и слиза по стълбите. ^Изправих се в леглото и се огледах. Може би някоя интересна приключенска история би ми помогнала да остана будна. Не се осмелих да запаля лампата, но имах едно джобно фенерче, с което си светех, докато на пръсти отидох до библиотеката. Вземах книгите една след друга, но не можах да се спря на никоя. Мислите ми бягаха все към писмото в шкафа. Всякакво приключение ми изглеждаше скучно в сравнение с това да сляза по стълбите и да разкрия тайната на собствения си живот. И така седнах до отворения прозорец и се подпрях на лакти. Уханието на разцъфтващите растения се носеше като тамян в нощта, ухание на млади пъпки, които се стремяха към небето, затваряха се нощем, а светлината ги караше отново да се отварят — и сърцето ми стенеше. Високи дървета като стена ни пазеха от ветровитите хълмове, а нощта като че бе наметнала покривало върху нашия сигурен малък дом. Досега баба, дядо и аз се чувствахме напълно добре и щастливи в нашия малък дом. Защо между нас трябваше да се изпречи тази тъмна тайна и да развали всичко? В мен се разиграваше борба — трябваше ли да забравя за писмото и да се върна в леглото и да заспя. Не! Трябваше да знам. А това можеше да е последната ми възможност. Обърнах се към стената и дремнах малко. Изведнъж се събудих — баба и дядо се качваха по стълбата.

Изстрелях се в леглото и както предполагах, баба влезе и застана до мен с фенерчето в ръка.

— Спи — прошепна тя. — Но повярвай ми Херберт, с детето нещо не е наред.

Чух тъжния глас на дядо. След това вратата се затвори.

Трябваше да чакам дълго и кръстосвах стаята нагоре и надолу. Най-после светлата ивица под врата изчезна. След още десет минути чух равномерното хъркане на баба. Най-после можех да започна.

На пръсти слязох по стълбата. Внимателно светнах във всекидневната. От възбудата цялото ми тяло трепереше. Угризенията на съвестта ми ставаха все по-силни, когато отварях чекмеджето. Писмото, което търсех не беше отгоре. Тъй като нямах представа как изглежда, трябваше да преровя цялата купчина, като проверявах адресите. Имаше най-вече разписки или писма от сестрата на баба в Бирмингам или от племенниците на дядо в Стоктън, нищо особено, докато не достигнах почти до дъното на чекмеджето. Тогава, най-отдолу открих едно необикновено писмо. То изглеждаше съвсем различно от другите. Отгоре беше написан подателят: Кралският затвор, Грининг.

Стоях като вцепенена. Учудена и невярваща, вперила поглед в адреса. Трябваше да мине доста време, докато започна да чета писмото: „Мили господин и госпожа Ферпосън“, пишеше там. „Тъй като времето на присъдата ми скоро изтича, Ви пиша относно настойничеството на моята дъщеря Люси. Много съм Ви благодарен…“

Бях се задълбочила дотолкова, че не възприемах нищо от това, което ставаше около мен. Не чух дори и неочакваните стъпки. Вратата се отвори и едва тогава забелязах дядо. В следващия момент ми стана ясно, че съм заловена на местопрестъплението. Скрих писмото зад гърба си и отчаяно и нервно избухнах в плач.

— Люси, Люси, мило дете, какво става с теб? — прошепна дядо и внимателно затвори вратата, като че ли двамата имахме някаква уговорка. Въздъхнах и го погледнах умоляващо. Тогава почувствах, че няма от какво да се боя. Това не беше полицай, който иска да ме накаже, а един потиснат малък възрастен човек в един износен халат, който дори не можеше да разбере какво става, тъй като беше оставил очилата си на горния етаж. Той с усилие се взираше в мен, а после ме хвана за ръка и заедно седнахме на дивана.

— Ти трепериш, детенце, — каза той приятелски. Ще се кача в стаята да ти донеса одеало. Сложи една тенджера с вода на котлона. Ще пийнем по чашка чай заедно.

Такъв си беше дядо. Като лекарство срещу всякакви злини той предписваше на първо време чаша чай. Няколко мига по-късно той тихо се върна във всекидневната и ме прегърна топло. Спрях да треперя и се настаних удобно. Усещах, че се старае да не събуди баба. Едва когато с удоволствие си пиехме чая, той ме попита какво правя тук.

Изобщо не беше видял писмото. Забелязал, че във всекидневната свети и слязъл да загаси. Тайната ми беше прекалено тежка, за да продължа да я нося сама. Имах нужда от помощта на дядо. Облегнах се на него и му разказах всичко.

— Знаеш ли, дядо, знам, че не бива да чета вашите писма. Но трябваше най-сетне да съм наясно! Все пак той е мой баща и аз винаги съм го търсила. Но баба никога не искаше да ми разказва за него.

— Не, ти нямаш право да го направиш — каза дядо. — И аз се радвам, че станах. Може би много по-рано трябваше да ти разкажем всичко. Или пък е трябвало още веднъж да запиташ, вместо да се опитваш сама да достигнеш до истината. Във всеки случай е крайно време да я узнаеш. Не трябва да се страхуваш. Има още много време, докато той излежи цялата си присъда. Дотогава ще бъдеш почти на четиринадесет и сама ще имаш право да избираш при кого да отидеш. Вярвам, че никакъв съд не би могъл да те принуди да отидеш с баща си, ако ти не искаш. Не можем да му забраним да те посещава, но той може да го прави, като идва тук.

— Но той иска ли да съм при него? — запитах аз. — Аз прочетох само началото на писмото.

— Да, изглежда иска да те вземе — отговори дядо любезно и взе писмото от ръцете ми. — Все пак ние говорихме вече с адвокат, Люси. Той би могъл да те вземе, само ако ти искаш, но ти не искаш, нали? Той освен това не би бил подходящият опекун за теб. Мисля, че за съжаление той е един много лош човек.

— Какво е извършил? — попитах аз. — Тогава имало ли ме е мен?

— Да — отвърна дядо тъжно, — всичко се случи след като ти се появи на белия свят и нашата мила дъщеря Алис почина. Тя се беше запознала с него при приятели и той й направил предложение. Баба ти не одобряваше това и в никакъв случай не искаше да даде съгласието си. Той изглеждаше голям немирник. И така, те заминаха за Испания и се ожениха без наше съгласие. Той имал там някакъв пансион или нещо подобно. Повече никога не видяхме дъщеря си. Тя почина при твоето раждане.

Дядо потиснато мълчеше. Като че ли беше забравил за моето присъствие. Потупах го лекичко по ръката и прошепнах:

— Съжалявам, дядо! А какво се случи след това? Искам да кажа какво стана с мен?

— Помолихме го да те изпрати при нас, но той не отговаряше на писмата ни. Мисля, че много обичаше майка ти и нейната смърт го извади от равновесие. Той не можа да приеме смъртта й. Второто ни писмо до него се върна обратно. Не беше оставил никакъв адрес и никой не знаеше къде се намира.

— А къде бях аз през това време, дядо? Беше ли ме взел той със себе си?

— О да, но за следващите три години ние не знаем почти нищо. Мисля, че е пиел много и се е замесил в търговия с наркотици — помагал е при пренасянето на наркотици от Испания във Франция. След това се върнал в Англия и полицията го заловила. Всичко беше написано във вестниците. Но честно казано, Люси, аз така и не можах да разбера цялата тази история. Около това време той те изпрати при нас.

— Но тогава ти си го виждал!

— Разбира се. Дойде с такси. Бяхме страшно изненадани. Държеше те на ръце и ни помоли да те пазим. Предполагам, много добре е знаел, че го очаква затвор, но тогава не стана въпрос за това. Виждахме го за първи път, но бяхме сигурни -малкото весело момиченце трябваше да си ти. Толкова много приличаше на майка си – имаше същите гъсти коси и същите сиви очи.

— А баща ми, дядо? Обичаше ли ме той?

— Вярвам, че е така. Добре се бе грижил за теб. Ти говореше един смесен английско-испански език. Той каза, че си имала испанска бавачка. Не остана дълго и не разказа много неща. Просто те остави в ръцете на баба ти. В първия момент ти се вкопчи в него и се разплака, но после заспа. А когато се събуди на другата сутрин, беше станала част от нас, като че ли цял живот си била наша. Тогава беше на три години и половина.

— Разкажи ми още за моя баща, дядо. Той никога ли не се върна?

— Не. Няколко дена по-късно вестниците публикуваха всичко за него. Осъдиха го на десет години затвор. Помоли ни през това време да се грижим за теб. Баба, естествено, не се изненада. Каза, че от самото начало си е знаела, че той е негодник. Затова и не искаше ти изобщо да научиш нещо за баща си. Но когато излезе от затвора, ти трябва да знаеш истината, Люси. И може би сега е моментът. Понякога си мисля, че трябваше по друг начин да постъпим с Алис.

— Каква беше тя, дядо? Искам да кажа, моята майка.

— Приличаше на баба ти, детето ми. Баба ти беше селска учителка, когато се ожених за нея. Много хора казваха, че взема човек от по-долна ръка. Имаха право — аз не притежавах особени научни познания. Но тя изглежда се задоволяваше/ с мен. Освен това, ние вече не бяхме съвсем млади. Алис беше единственото ни дете. Тя беше копие на баба ти. Баба обичаше да чете, но Алис просто имаше страст към четенето и образованието. Тя танцуваше в градината и рецитираше стихотворения или лежеше под скорушата и пишеше. Посещаваше гимназията и имаше хубави оценки. След това отиде да следва, но не издържа дълго да бъде отделена от двора и хълмовете. Връщаше се отново и отново — докато го срещна. Ти много приличаш на нея, Люси. И не ни се иска ти да …

— Херберт, какво правиш тук долу? — прекъсна го баба изведнъж с високия си шепот. Беше се спряла на върха на стълбата. Ние гузно скочихме и преместихме чашите си в другия ъгъл на масата.

— Идвам, Елзи — извика дядо. Аз стиснах ръката му.

— Ще й разкажеш ли всичко? — попитах изплашено аз.

— Сигурно — промърмори дядо и забърза към вратата. В този момент осъзнах, че той никога е нямал тайни от нея. Останах съвсем близо до него, докато изкачвахме стълбата.

— И мога ли да запитам какво прави Люси тук? — попита баба разгневена. С ролките на главата си не изглеждаше много приветливо. — Има ли някаква причина ?

— Да, да. Ще ти разкажа всичко. Люси, иди да си легнеш.

За мое голямо учудване видях как баба безмълвно се прибра в спалнята. След това вратата се затвори.

Треперейки, легнах в леглото си. Трябваше да мине много време, за да заспя. Учудване, шок, възбуда, съжаление и един странен, непознат страх от бъдещето, не ми даваха сън. Някой ден този човек отново ще се появи и аз ще трябва да знам как да постъпя. Въртях се в леглото цяла нощ, докато в далечината се чу кукуригането на петел и овцете заблеяха от хълмовете. Една птичка зачурулика първите звуци на утринната си песен. Настъпваше новият пролетен ден, макар звездите още да блестяха на небосвода. Най-накрая ми се доспа и обърканите ми мисли се успокоиха. В съзнанието ми остана само образът на един угрижен мъж, чиято жена бе починала. Той подари на малката си дъщеря една целувка за сбогом за през следващите десет години. Сега лежеше самотен в някой тъмен затвор, а аз никога не бях чувала за това. Може би бих могла да го утеша, дори и ако наистина е такъв лош човек. Зарових лице в ръцете си и заплаках.

Следващото нещо, което възприех беше слънцето, което изпращаше светлите си лъчи в стаята ми и баба, стояща със закуската до леглото ми.

— Събуди се, Люси — каза тя. — Оставих те да си поспиш. Трябва да побързаш, иначе автобусът ще замине без теб.

Следобед нямахме занятия. Ваканцията беше започнала. След като измихме съдовете, баба и аз седнахме в градината.

Изслушах мнението на баба за деца, които стават посред нощ тайно, за да четат чужди писма и се преструват, че им се спи, когато съвсем не е така. Когато най-после приключи с проповедта, бяхме се отдалечили доста от първоначалната си тема. Бях прекалено засрамена, за да задавам други въпроси, макар че на всяка цена трябваше да знам още някои неща.

— Съжалявам, бабо —извиних се аз, защото знаех, че очаква да го направя. За собствено учудване обаче добавих — Но все някога трябваше да го науча, бабо, не е ли така? В крайна сметка той ми е баща, а аз съм вече на дванадесет години. Тя впери поглед в мен и все пак не последва остър отговор, какъвто очаквах.

— Люси — каза тя и за моя изненада забелязах, че гласът й трепереше, — надявам се, че никога няма да имаш нещо общо с този мъж. Той никога няма да може да те отнеме от нас – не и след всичките тези години.

Видях уплахата в очите й. Страхуваше се, защото ме обичаше и защото мисълта, че един ден може да ме загуби, я преследваше като сянка от осем години — ден и нощ. Обгърнах шията й с ръце и се притиснах към нея. След това избягах в гората, следвана от Шедоу.

В гората беше тихо и след като първият шок бе отминал, исках да бъда сама, за да размишлявам. Съвсем нови, необичайни мисли се надигаха в мен. Тичах през полета с горски анемонии и иглика, като излязох на края на гората, където кротко си течеше едно поточе и хвърляше златисти отблясъци върху издадените скали. Покрай брега диви камбанки надигаха главички над сухата дъбова шума, а върбовите реси сипеха прашец по косата ми. Седнах на един камък край потока и опрях брадичка на колената си. Знаех, че съм се променила. През изминалите двадесет и четири часа бях започнала да ставам възрастна.

Баба беше справедлива жена. Винаги ме изслушваше. А когато ми се караше, в сърцето си знаех, че има право. Но днес не бях сигурна. Не се срамувах от тайното си разследване толкова, колкото изглежда беше необходимо. Все ми се струваше, че това писмо, всъщност, принадлежи на мен. Това беше моят баща и известията засягаха мен. Аз сама трябваше да реша какво да правя в този случай.

следваща глава ЕДИН НОВ ПРИЯТЕЛ