ЕДИН НОВ ПРИЯТЕЛ

Около мен беше топло и спокойно. Чуваше се само кроткият ромон на течащата вода и възторженото цвърчене на птиците, които си строяха гнезда по дърветата. Изведнъж Шедоу вдигна глава и изръмжа. Извърнах се и забелязах едно момче, което куцаше покрай брега. То беше може би колкото мен на години и изглеждаше приветливо. Имаше гъста тъмна коса и зеленокафяви очи, които бяха разположени далеко едно от друго върху сърцеобразното му лице.

— Здравей! — поздрави ме то приятелски. — Случайно да ти се намира някаква носна кърпа?

Затършувах в ръкава си и извадих една доста мръсничка. Той седна до мен и протегна крака си, който беше наранен лошо и облян в кръв.

— Иди на потока и първо подръж крака си в студената вода — казах аз и си спомних за курсовете по бърза помощ. Той ме послуша, седна на един дънер и потопи крака си във водата. След това здраво превързах раната с моята носна кърпа. Заедно наблюдавахме дали кръвта ще попие през кърпата. От началните класове на училището почти не бях общувала с момчета и най-често бях много затворена в тяхно присъствие. Но едно момче, което се нуждае от помощ, беше нещо съвсем различно.

— Как се случи това? — попитах аз.

— Стъпих върху начупени стъкла в потока, докато шляпах из водата.

— Изобщо не е трябвало да се навърташ насам. Това е фазанов резерват и е частна собственост.

Той се усмихна победоносно:

— Какво правиш тогава ти тук?

— Аз живея тук — отвърнах важно. — Дядо ми е бил тридесет години главен градинар в замъка. Собствениците все още му изпращат фазани, когато се връщат от лов.

— Наистина ли? — запита момчето. — Но не е ли доста скучно да играеш само в това голямо имение? Няма ли да е по-весело, ако имаше още някой?

Никога не се бях замисляла за това.

— Да, може би — отговорих аз бавно. — Може би наистина би било много по-интересно. Ти често ли идваш насам?

— За първи път. Току-що се преместихме да живеем тук. Аз не влязох през предната порта, а дойдох откъм долната и пропълзях под градинската ограда. Любимият ми предмет в училище е природознанието и ми се иска да опозная дивите животни в околността. Тук в горите могат да се наблюдават най-добре, а на фазаните смятам да отделя специално внимание. По-надолу ми се иска да построя бент в потока, за да направя езерце. Тогава там ще идват много животни, за да пият вода, особено рано сутрин. Ах, не! Погледни крака ми!

Носната ми кърпа беше прогизната от кръв. Трябваше да се предприеме нещо.

— Къде живееш? — попитах аз.

— В града. До там обаче не мога да се добера пеша. Ще ми изтече кръвта.

— Тогава идвай с мен вкъщи. Баба ще превърже крака ти както трябва и ще повика такси. Ние живеем до главната порта на замъка. До там има не повече от десет минути.

— Няма ли да се ядоса? Аз все пак нямам право да влизам тук.

— Какви ги приказваш! Тя не се интересува от фазани. Виж, дядо — да, но той сигурно е още в оранжерията. Толкова е зает с доматите, че изобщо няма да се запита какво правиш тук. Хайде, идвай!

Изминаха двадесет минути, докато се доберем до къщи, тъй като нараненият крак много го болеше. За щастие момчето имаше нож, с който си отсече дебела пръчка, на която можеше да се подпира. Куцайки смело, измина дългия път. През това време научих доста неща за него, тъй като беше много разговорлив.

Казваше се Доналд и каза да го наричам Дон. И той беше дванадесетгодишен. Баща му беше наел хотела „Роял Мидланд“ малко преди Коледа и имаше планове за бъдещето. По всичко личеше, че Дон е много горд с баща си. Нямаше братя и сестри и учеше в един интернат. Затова нямаше все още много приятели в града.

– А ти? Какво правеше там съвсем сама?

— Размишлявах.

— Размишляваше? Често ли седиш така и мислиш? Над какво разсъждаваш толкова?

— О, нищо особено. Ето, че стигнахме. Това е нашата къща.)

—  Каква чудесна градина! Ти при баба си и дядо си ли живееш?

– Да.

За миг той спря и вдиша чудесните аромати на камбанките и натежалия от цвят бадем и тогава се уверих, че и той се възхищава като мен на резервата. Най-после проговори и каза учудено:

— Постоянно ли живееш тук? А къде са родителите ти?

– Нямам, а-а, искам да кажа нямам истински. Майка е починала. Именно за това мислех преди малко. Погледни, ето там работи дядо, а баба прибира прането. Бабо, доведох ти едно момче, което си е наранило крака.

Баба бързо прекоси ливадата. Беше много загрижена. След малко Доналд вече седеше на един стол в банята и миеше крака си. Баба пое грижата за всичко.

— Струва ми се, че трябва да се зашие, — каза тя след като прегледа раната. — Можем ли да телефонираме на баща ти да те вземе? Дядо може да отиде до телефонната кабина. Люси, свари моля те, чаша чай.

— Разбира се, татко е вкъщи и ние имаме кола — каза Дон. — Ще ви напиша телефонния номер. Кажете му къде съм — при желязната порта на замъка. Ще седна да го чакам на стената.

И така, дядо замина, баба превърза крака, а аз сервирах чая в слънчевата кухня, тъй като Дон не беше салонен гост. Скоро, накуцвайки, той слезе по стълбата и пи чай. Набързо изгълта и две големи парчета от бабиния шоколадов кейк, след което тръгна, тъй като не искаше да изпусне баща си. Аз седнах до него на стената и зачакахме в светлината на залязващото слънце.

—  Много ти благодаря, Люси, — каза той. — Какво щях да правя без теб! А баба ти и дядо ти не казаха нищо за това, че без позволение съм влязъл в парка.

— Но той не е и техен, — отвърнах аз. — Притежателите обаче могат наистина да се скарат. Точно това си мислех, докато те водех

— Ако кажа, че съм твой приятел, тогава ще ме пуснат ли? — запита бързо Дон. — Наистина ми се иска да построя бента и да направя едно голямо езеро. Можеш ли да ми помогнеш, Люси? Когато кракът ми се оправи. О, ето го и татко.

Една кола спря точно пред нас. Човекът вътре натисна клаксона за поздрав и излезе.

— Дон, какво стана? — запита той разтревожено. — Можеш ли да ходиш? Къде е любезната дама, която ти е помогнала?

Баба дойде до портата и каза, че го е направила с удоволствие и че кракът трябва да бъде зашит. Дон стоеше ухилен и тайно се радваше на приключението и на баща си. Дядо донесе един букет цветя и ние доволни се разделихме.

— Чао, Люси, — викна Дон и закуца към колата. — Ще ти дойда на гости!

След няколко мига вече се бяха изгубили. Гледах махащата му ръка, докато се скри от погледа ми. След това бавно тръгнах към къщи. Баба стоеше на вратата и изглеждаше наистина доволна от себе си.

— Люси, — каза тя, — днес следобед се обадих на учителката ти. Мислех, че може би с радост би прекарала някъде другаде великденската ваканция. Тя каза, че можеш за една седмица да отидеш на лагер по туристическо ориентиране. Искаш ли?

Учудена и разочарована вперих поглед в нея. Ако ми го беше казала вчера, щях да полудея от радост, но днес — ако замина, никога няма да можем да построим бента и езерото заедно с Дон и сутрин няма да наблюдаваме катериците. Освен това, ако ме няма, той не би могъл да каже, че е мой приятел.

— Не знам, бабо — казах бавно. — Не е както, ако има съученички. Последния път бях в една палатка с Мери. Този път няма да познавам никого.

— За една седмица ще се запознаеш с всички — възрази баба.

— Но, както искаш. Нашата цел, разбира се, не е да се отървем от теб. Просто си мислех, че тук, вкъщи, ваканцията може да ти се стори скучна и да се чувстваш самотна. Но ти би могла да поканиш някои приятели да ти дойдат на гости.

— Не се чувствам самотна, бабо, — побързах да отговоря аз.

— Предпочитам да прекарам тук великденската ваканция. Нямам голямо желание да замина.

И така аз си останах вкъщи и зачаках Дон. След пет дена той се появи на колелото си, с дебела превръзка на крака. С баба бяхме ходили в града и той ни завари да пием чай. Дойде и седна при нас. Той се разбираше чудесно с баба и дядо. Както сам обясни, никога не е имал баба и дядо. Баща му бил сирак, а майка му била от Южна Африка. Така че сега беше доволен, че може да бъде с моите баба и дядо. Той яде много, а след това предложи да отидем на потока.

Това беше първият от многото хубави дни. Сутрините и вечерите били най-подходящото време да се наблюдават дивите животни, казваше той. Иначе по цял ден трябваше да работи за баща си, тъй като спестяваше пари за ново колело. Винаги трябваше да се връща в девет часа сутринта и той стриктно внимаваше за това. Все пак имахме достатъчно време, за да изкопаем един голям басейн, когото снабдихме и с бент за заприщване на водата. Често дочувах звънеца на колелото му рано, след изгрев слънце. Ставах бързо, обличах се и тихо слизах при него. Всеки път трябваше да обяснявам на тъжния Шедоу, че не може да дойде с нас. Тогава се гмурвахме в морето от светлина, разцъфнали цветове и птичи песни. Провирахме се в храсталаците, за да търсим птици, катерички и зайчета. Една незабравима сутрин, когато току-що се бяхме покачили на едно дърво, неочаквано открихме една лисица, която играеше с палавите си лисичета. Те се опитваха да захапят опашката й, но тя ги удряше лекичко при всеки опит. След това те лягаха по гръб, протягаха малките си лапички във въздуха и започваха да се боричкат. Накрая се уморяваха и майка им лягаше до тях да ги кърми. Седяхме неподвижни и наблюдавахме отгоре, докато се нахраниха и лисицата с малките си замина нанякъде.

С Дон рядко разговаряхме за лични неща. Той ми разказваше за птици, лисици, вкаменелости, за баща си, а аз — за любимото си стихотворение, за книгите и за съседите. Половината ваканция беше изминала, когато Дон ми зададе въпроса, от който се страхувах през цялото време. Беше същият този въпрос, който ми задаваха накрая и на когото до сега никога не бях могла да отговоря. Вече знаех отговора. Това обаче като че ли беше още по-лошо. Бяхме на път за вкъщи в една мрачна априлска вечер. Както винаги се взирахме във всичко наоколо. Току-що бях наблюдавала цветчетата на един кестен, а Дон се оглеждаше наоколо с бинокъла.

— Мога да видя дроздовете съвсем отблизо — радваше се той. — Мога дори да преброя петната по шийките им. Татко знаеше колко много искам да имам бинокъл. И ми подари един наистина чудесен. Люси, а какво се е случило с твоя баща? И той ли е починал?

Изведнъж открих, че вече не се боя от този въпрос. Искаше ми се най-сетне да споделя гнетящите ме мисли с някого, с когото мога да говоря откровено, без да се боя да не нараня чувствата му.

— Седни, Дон — казах аз. — Ще ти разкажа всичко. Разказах му наистина всичко — за миналото, за писмото, за тайното издирване, всичко за баба и дядо и техните проблеми и за въпроса, който нощем не ми дава сън: какво ще направя когато той дойде.

— Как ще постъпиш ти, Дон, ако твоят баща е толкова лош, лежи в затвора и въпреки това иска ти да си с него?

Дон отговори без да се колебае като отметна от челото си гъстата си тъмна коса:

— Ще го намеря на всяка цена, където и да е и ще му кажа: „Все ми е едно, какво си направил, татко; аз си оставам твоето момче!“