ЕДИН ВАЖЕН ВЪПРОС

Когато мислено се връщам към миналото, не мога да разбера, защо по-напред не съм си задала този въпрос. Усещах, че животът ми от най-ранно детство е забулен в някаква тайна. Никой не ми беше казвал, и въпреки това бях съвсем сигурна, че не винаги съм живяла в къщата на градинарите при входа на имението „Иствуд“. Преди много години бях другаде, под синьо, безоблачно небе. Един висок мъж ме носеше тогава на ръце, и още си спомням добре, как веднъж пълзеше на четири крака, и ми беше позволил да го яздя. Когато пораснах, често се питах дали това не е бил баща ми. Но странно, никога никой не заговори за това.

Спомням си дори, кога за първи път се замислих над този въпрос. Беше една сутрин през май в единадесет часа. Тогава бях в първи клас. Онази сутрин седях със съучениците си на поляната за игра под едно ябълково дърво; пиехме млякото си през голямото междучасие. Полъхваше топъл вятър и лепеше по косите ни розовите листенца на ябълковите цветове, а от другата страна на улицата по полянката цъфтяха парички, като малки звезди. Всичко беше чудесно, докато Томас, синът на директора на банката, изведнъж облещи любопитните си кръгли очи над ръба на чашата и попита силно:

— Люси, защо живееш при баба си? Защо нямаш собствена майка и собствен баща като всички нас?

Безпомощно отправих поглед към учителката, защото знаех, че би ми помогнала. Но в този момент тя беше отишла да търси едно момче, което се скри в гардероба, за да си похапне на спокойствие сладкиши. Така че се оказахме сами. Всички деца гледаха към мен и аз бързо трябваше да съчиня някакъв отговор. Упорито се бях вторачила в Томас и си мислех, че той прилича на една дебела риба, даже много по-безинтересен и от нея.

— Защото нямам — отговорих аз. — Изтрий си устата, Томас. Целият си оплескан с мляко! – Баба ми казваше така почти всеки ден. Когато сега аз говорех така на друго дете, се чувствах сигурна и пораснала. Но Томас не го беше грижа за това.

— А защо нямаш? — заяде се той. — Къде са? Всички имат майка и баща. Все някой трябва да те е родил.

Всички мълчаха. Ако кажех: „Не знам“, щяха да ми се присмеят, а аз щях да се разплача. Всички очи гледаха към мен. Чувствах как сълзите ми напират.

— Може би са умрели — каза Мери Блосъм доволно.

— Може би са заминали нанякъде и са те оставили — реши едно друго момиче.

— Или пък може да са разведени — каза накрая Боби, сякаш знаеше със сигурност.

Отчаяно се огледах наоколо и въздъхнах облекчено, когато видях учителката да се приближава със засраменото, омацано момче. Това отвлече вниманието на другите от мен. Аз отидох при нея, хванах ръката и и се почувствах защитена. Но Томас не беше забравил въпроса си. Беше решил твърдо да изясни нещата до край.

— Госпожа Уонър — извика той. — Защо Люси живее при баба си? Искам да кажа, защо няма баща и майка?

Гласа на госпожа Уонър прозвуча ясно:

— Ако имах баба като госпожа Ферпосън въобще нямаше да ме е грижа дали имам родители. Тя е толкова ценна, колкото майка и баща взети заедно. Ти си щастлива, Люси. Моята баба умря, още когато бях малко бебе. Изтрий си устата, Томас. Целият си оплескан с мляко. А сега всички слушайте. Тъй като е първи май

Тя нарочно спря за момент, за да се наслади на нарастващото ни любопитство. Въпросът за моите родители вече беше забравен.

Каква ли изненада ни чакаше за първи май?

— Тъй като днес е първи май — повтори учителката, — сега няма да се върнем в класната стая, за да смятаме, а ще се поразходим, за да потърсим блатничета.

Проехтя радостен вик. Шестнадесет седемгодишни хлапаци заподскачаха, затанцуваха и избягаха навън от училищния двор. Учителката не каза нищо, защото знаеше, че лесно ще ги събере на едно място, щом баирът стане по-стръмен. Тихо вървях до нея. Все още държах нейната ръка и бях много развълнувана. Сега знаех, че отдавна съм усещала този въпрос дълбоко в себе си, без някога да съм го формулирала. Ето че сега, всички останали ми го зададоха, а аз не знаех какво да им отговоря.

„Днес ще попитам баба“, реших аз. Затова се отказах да мисля повече за него и тръгнах радостно да се разхождам. Учителката беше застанала на върха, тъй като хълмът беше стръмен за късите ни крачета. Тя приличаше на мишеловец с пълзящия клас след себе си. Постоянно ни задаваше насочващи въпроси и даваше наставленията си: „Погледнете колко много и различни видове растения можете да откриете Различни сортове казах, Сали. Не събирайте само глухарчета! Погледнете и в трънака. Може да намерите някое гнездо Томас, престани да бърбориш. Искаме да послушаме птичките, но ти ги плашиш. Запазете за миг тишина. И ти, Бетси! Стойте мирно. Някой може ли да чуе песента на дрозда?“

След това навлязохме в дъбовата гора. Изведнъж зърнах някаква златна искрица в сянката и викнах силно, че съм открила блатничета.

Всички започнаха да си проправят път през трънака. Но учителката ни извика обратно на пътя и ни обясни, че миналата година едно момче е загубило обувката си в блатото и майка му много се карала. Въпреки това имаше достатъчно цветя, които можеха да се наберат край пътя. Върнахме се с влажна пръст по обувките и тичинков прашец по носовете. Учителката беше с най-мръсни обувки, тъй като трябваше да снове от единия край на блатото до другия, за да внимава някой да не падне вътре.

На входа на училището вече ни очакваха много родители. Децата едно по едно се разотиваха с жълтите букети в ръце. Аз не живеех много близо, затова обядвах в училище. Чак към 16 часа учителката ме заведе до спирката на рейса. Докато чакахме рейса, тя махна няколко листенца от косата ми и отметна къдриците от челото ми. Тогава неочаквано се наведе към мен и ме целуна. Изненадах се много, защото никога досега не го беше правила. Може би го направи заради въпроса, който ми бяха задали децата. Сигурно ме съжаляваше. Баба ме очакваше на спирката заедно с Шедоу, нашия голям нюфаундландец, който от радост, че ме вижда отново, лаейки се нахвърли върху мен. Обикновено с него се състезавахме кой ще дотича първи до къщи, само баба с умерена крачка, изправена вървеше след нас. Но този следобед Шедоу сигурно беше разочарован от мен, защото нямах никакво настроение да се надбягвам с него. Безмълвно вървях редом с баба и притисках цветята към себе си. После неочаквано й зададох въпроса:

— Бабо, защо живея при теб и дядо? Никога ли съм нямала майка и баща? Всички други деца имат родители.

Последва дълго мълчание. Чух бръмченето на една пчела и подсвирването на кос. Най-после баба отговори: — Твоята майка беше нашата мила дъщеря Алис, Люси. Тя почина, още когато ти беше малко бебе и освен дядо ти и мен нямаше никой, който би могъл да се погрижи за теб. Затова дядо ти и аз те взехме като наше собствено дете.

— Но нямала ли съм баща? — продължавах да се интересувам аз. — И защо той не се е погрижил за мен. Той също ли е починал?

Последва дълга пауза, през която доверчиво очаквах отговора, защото знаех, че баба винаги казва истината.

— Той си отиде — каза баба бавно. — Оттогава не сме го видели повече. Той не беше добър човек, Люси. Не би могъл да те възпита. Ти сега и завинаги принадлежиш към нас, все едно че си наша собствена малка дъщеря. Погледни, дядо ти ни видя.

Бяхме пристигнали до нашата градина. Баба заговори за нещо друго, после стисна устни, като с това искаше да ми даде да разбера, че не желае да чува други въпроси на тази тема. Аз се подчиних.

Зад потъналите в жълт шибой и незабравки градински лехи вратата на нашия малък двор беше отворена и един примамващ мирис достигаше от кухнята до нас. Дядо, махайки с ръка, ни поздрави от картофената нива. Малката къща се губеше сред буковете, които ограждаха имението и аз знаех, че под тях се разстилат хладни сенчести килими от диви зюмбюли. Харесваше ми тук, при моите добри баба и дядо. Какво повече исках? За какво ми трябваше баща? И то лош?

Въпреки всичко този въпрос продължи да ме вълнува. Колкото повече растях, толкова повече се обърквах. Защото ако онзи висок мъж беше моят баща, той в никакъв случай не можеше да бъде лош. Иначе нямаше да ме носи на ръце и да ме слага да яздя на гърба му. Но това си оставаше загадка без разрешение. В продължение на пет дълги години аз не заговорих повече никого на тази тема.