В ИСПАНИЯ

Два дена по-късно, малко преди залез слънце, заслепена и смаяна, стоях на горещото испанско летище и се чудех на скоростта, с която навсякъде около мен се говори испански. От прозореца на самолета бях видяла колко голямо е морето и щом татко взе багажа, (бяхме купили някои неща за мен в Лондон), с един автобус минахме по крайбрежието. За моя голяма радост можах да видя отново морето, където утре щях да плувам. Този факт до такава степен обсеби съзнанието ми, че баща ми трябваше да ме потупа по рамото, за да му обърна внимание.

— Събуди се, Люси, — каза той. — Автобусът е почти пълен, трябва бързо да се качим.

Най-отзад намерихме две свободни места и автобусът потегли. Безмълвна седях на мястото си и поглъщах в себе си изгледа на величествените хълмове, които се издигаха към топлото вечерно небе и черните силуети на палмите на фона на розовочервения залез. Най-силно впечатление ми направи тясната сребърна ивица на източния хоризонт, оттатък пристанището. Учудих се обаче и на многото хора по улиците, и в градините.

По пътя трябваше да сменим автобуса. Междувременно беше настъпила нощта. Колкото по-тъмно ставаше, толкова повече се оживяваха улиците. Минахме през много пъстри крайбрежни селца, в които всички витрини блестяха в ярки светлини, хората ядяха и пиеха навън, танцуваха и свиреха на китара и продаваха стоките си на улицата. След около час автобусът спря на един площад, застлан с павета и баща ми каза:

— Хайде, Люси! Пристигнахме!

Взехме багажа си и си проправихме път през осветените улици, докато достигнахме до една дълга ниска къща, малко извън града. Приличаше на гостилница, тъй като отпред седяха много хора, смееха се, ядяха раци и маслини и пиеха вино. Заобиколихме къщата и отидохме до една странична врата. Баща ми похлопа.

Следващите мигове бяха малко объркващи. Вратата се отвори почти веднага и в оранжевата светлина на кухнята видях няколко тъмни лица с блестящи черни очи, които напрегнато се взираха в нас. Един глас извика: „Лусита! Лусита!“ Последва един поток от думи на испански и една жена ме прегърна и започна да ме целува. Тонът на гласа й не ми беше съвсем непознат — преди много време под едно синьо небе…

По някакъв начин всички се озовахме в кухнята. Тя ме държеше пред себе си, полусмеейки се, полуплачейки, а едно хубаво тъмнокосо момиченце с престилка ме милваше по косата и ми се усмихваше свенливо. И други три тъмнокожи малки деца с блестящи очи се притискаха към мен. Баща ми се засмя.

— Не гледай така ужасено, Люси, — каза той. — Това е бавачката ти Лола, а това е Розита, която е родена в един и същ месец с теб. Спахте в едно креватче. А това е Пепито. Когато ги видях за последен път, беше едно дебело бебе. Другите и аз още не ги познавам. Ти скоро ще започнеш да разбираш техния език.

— Педро, Кончита — каза Лола гордо и ги постави пред себе си.

— А това е Франциско — добави тя и взе от люлката едно сънливо бебе, за да ни го покаже. След това го подаде на Розита и се обърна към баща ми. Смеейки се и жестикулирайки, тя разговаряше на висок глас с него и за мое най-голямо учудване татко я разбираше. Дори й отговаряше.

Така се запознахме с цялото семейство, след което ни заведоха в две боядисани в бяло помещения в задната част на къщата, през които можеше да се излезе в един вътрешен двор, покрит отгоре с лози. По-късно открих, че го наричат „патио“. В средата му имаше ниска маса, вече подредена за вечеря. Ястията също се носеха от цялото семейство! Имаше тортили — някакъв вид картофен омлет, вино, доста мазен ориз с раци и други странни късчета в него и големи червени резени диня. От горещината и миризмата на мазнина едва не ми прилоша. Преди още татко да е свършил с вечерята, Лола ме сложи да спя. Но преди да легна, отворих прозореца и погледнах към плажа. Дочух прибоя на вълните и как водата се стича по камъните. Утре, утре…

Слънцето огряваше стаята ми, когато на следната утрин се събудих от виковете на рибарите. Не можах да подам главата си навън, тъй като беше поставена желязна решетка, но вдишах соления въздух и се подпрях на прозореца, за да наблюдавам как рибарите изтеглят мрежите си и проверяват улова. Бях въодушевена и може би щях да стоя на прозореца с часове, наблюдавайки блестящото море и плажа, превърнал се в работна площадка, ако Розита не бе подала глава през вратата. Посочи с ръка дрехите ми.

— Venga, — каза тя и ми направи знак да я последвам.

Не се забавих нито миг и се приготвих. Баща ми все още спеше в стаята си от другата страна на „патио“. Беше рано сутринта и едно пеещо момиче чистеше помещението. Бях заслепена от утринната светлина по улиците и от багрите на това градче: сини пейки на площада, алеи с портокалови дървета, яркочервено мушкато пред прозорците и лилавите и виолетови цветове на едно непознато, пълзящо растение по белите зидове.

Розита и аз, хванати за ръка, отидохме до фурната, откъдето купихме големи хлябове. След това продължихме до едно улично павилионче, в което един мъж пържеше палачинки и непрекъснато добавяше тесто в горещата мазнина, докато се получеше палачинка, голяма, почти колкото колело на кола. Розита купи от тях за закуска за цялото семейство. Където и да отивахме, тя ме представяше гордо с малък поклон: „Lucita, mi amiga“.

Това беше първият от много други щастливи предиобеди и изобщо животът ми в Испания протичаше по един чудесен дневен ред. Всяка сутрин първо отивах с Розита на покупки. След това закусвах с татко, а после седяхме на масата под лозите и четяхме стихотворения или истории, или друга литература, а понякога аз трябваше да пиша съчинение. След това оставях татко сам и той се посвещаваше на писателската си работа. Тогава отивах при Розита и й помагах в домакинската работа или отивах на разходка с Франциско, или играех на плажа с Кончита. Не бях срещала до сега толкова заето момиче като Розита; а Лола, която освен за семейството се грижеше и за гостната стая, се радваше, когато можех да й помогна. Когато питах Розита със знаци или с някои вече научени думи защо баща й не се грижи за домакинството, тя надигаше едно въображаемо шише и ми обясняваше, че най-често не е в състояние да върши каквото и да било.

И на обяд се хранех с татко. Той често изглеждаше уморен и болен, когато беше работил цял предиобед и дишаше трудно. Но винаги се държеше мило и се радваше на моята компания. По време на храна, а и след това, разговаряхме за всевъзможни неща. Една тема обаче не бяхме засягали досега и ми се струваше, че никога няма да я обсъдим, когато неочаквано един следобед започнахме разговор за това.

— Татко, — казах аз, — Лола и Розита познавали ли са майка ми? Той кимна:

— Лола и майка ти бяха добри приятелки и заедно родиха първите си деца. Аз съм израснал в Испания. Баща ми работеше в консулството и аз се чувствах тук най-добре. Исках и майка ти да обикне тази страна, както аз я обичам и заедно държахме един малък пансион. Когато ти се появи на бял свят, майка ти почина. Тогава започна да те кърми Лола и те възпитаваше като Розита. Аз се отказах от пансиона и заживях в тази стая. Естествено си плащах и се опитвах да живея от писателската си работа. Но ти ме интересуваше повече от всичко на света и аз не пишех много.

— Защо не отиде при баба и дядо?

— Твоите баба и дядо са изключителни хора, Люси, но аз не им допаднах. Те искаха за дъщеря си един мъж със стабилна професия и когато тя тайно се омъжи за мен, без тяхно съгласие, те вече не желаеха да имат нищо общо с мен. Алис възнамеряваше да те вземе със себе си на гости у дома; беше сигурна, че когато те видят, всичките им предразсъдъци ще се стопят. Тя не можеше да живее в конфликт, с когото и да било. Когато почина, баба ти и дядо ти се опитаха да се свържат с мен. Но тогава вече аз не исках. Единственото нещо, което тогава знаех със сигурност беше, че искам да те задържа. Ти много приличаш на майка си, Люси. Винаги бях желал да я познавам от малка и да видя как е израснала.

— И после?

— Какво са ти разказвали вкъщи?

— Само това, което вече съм ти казала. Питах дядо, но той не знаеше нищо със сигурност — само нещо за наркотици и че си бил затворен.

— Правилно. Ще ти разкажа всичко. Срещнах онзи търговец случайно в едно кафене, макар че сега ми се струва, че той отдавна ме е наблюдавал. Аз бях точно човекът, когото той търсеше. Бях живял достатъчно дълго в Испания, за да говоря езика, нуждаех се от пари и бях едва ли не полудял от грижи. В началото всичко ми се стори дреболия и когато осъзнах, че съм се забъркал в сериозна каша, беше твърде късно да изляза от нея. Тези хора не си поплюват с отцепниците. До известна степен аз вършех всичко това с удоволствие.

— Как може да ти е доставяло удоволствие да вършиш нещо толкова лошо?

Той ме погледна тъжно.

— Тогава не се замислях колко лошо е всъщност това. Бях толкова отчаян от загубата на майка ти, че имах нужда от нещо, което да ме накара да забравя всичко. Какво ще бъде то, ми беше почти безразлично. Освен това контрабандната работа беше опасна и напрегната и аз не отделях време да мисля какво пренасям. А и печелех доста от нея. Купих си кола, а за теб и Розита мечета и колички за куклите.

Той се засмя и запали цигара.

— А после?

— Цялата акция ставаше все по-опасна и се разрастваше повече и повече, докато установих, че пренасям и продавам хероин в един интернационален пръстен. Но тогава вече беше късно да се откажа. Вече три години се бях занимавал с това и ставах все по-смел. Голямата ми грешка беше, че отидох в Англия да се срещна с един търговец. Полицията ме чакаше на летището и това беше краят. Радвам се, че не ме заловиха в Испания, иначе надали бих могъл повече да се върна.

— И после отиде в затвора?

— Оставиха ми време да те заведа при баба ти и дядо ти, и след това трябваше да отида в затвора за десет години. Обаче след осем години ме освободиха.

— Е, — казах аз замислено, — не си вършил кой знае колко лошо нещо. Искам да кажа, че не е като да крадеш или убиваш.

Баща ми стана сериозен.

— Люси, — каза той, — много, много по-лошо е да подведеш някого да стане наркоман, отколкото направо да го убиеш. Бързо го разбрах, след като ме затвориха. Там имах много време за размисъл. Никога не прави нещо подобно.

— Много ли съжаляваше в затвора? Сигурно е било много неприятно.

— Не знам. Затворите в Англия не са толкова лоши места. Аз прекарах доста време в болницата, където наистина се отнасяха много добре с мен. Но вечерите бяха тежки. Затворен в една килия, сам със себе си. За щастие, можех да пиша. Пишех много, а този род приключенски истории се продават добре. Най-мъчно ми беше, че не можех да те наблюдавам как растеш и че за това си бях виновен само аз, заради моята глупава грешка.

— Но не си ли съжалявал някога заради… заради Бога?

— Бог, Люси? Ти си вярвай в Бога, щом искаш, но за мен Той не е направил нищо, освен че отне жена ми. Не, съжалявам, че съм допринасял за съсипването на човешки живот; заради теб бих искал да съм друг. Ти си всичко, което все още имам. Старите приятели ме отбягват, откакто излязох от затвора. Остана ми само ти.

— Но защо никой не ми е казал? Иначе бих дошла при теб много по-рано.

— Споразумяхме се с твоите баба и дядо, че ще е по-добре за теб да не знаеш нищо за мен, докато си малка. Не е особено голямо удоволствие да имаш баща, който седи в затвора и от когото трябва да се срамуваш. Другите деца задават много въпроси. Никога нямаше да се чувстваш сигурна в тяхно присъствие.

— А защо не ни каза кой си, след като излезе от затвора?

—  Исках да ме опознаеш. Ако баба ти и дядо ти знаеха, веднага щяха да те настроят срещу мен. Исках да предотвратя това.

Глъсът му звучеше твърдо и огорчено. Почувствах се малко несигурно, защото баба положително нямаше да одобри подобен разговор. Все пак беше съвсем различно да говориш с баща си,, отколкото с баба или дядо. Баба знаеше всички отговори и винаги ми казваше как трябва да разсъждавам. Ако някой път разсъждавах по-различно, според нея непременно грешах. Винаги бях приемала това като успокоение и чувство за сигурност.

Но този мъж, с неговите тъжни питащи очи и тежко минало не знаеше всички отговори и той искаше аз сама да разсъждавам сама да достигам до отговора. Забележката му относно Бога разклати цялата ми вяра. Трябваше да размисля и сама да открия отговора.

Разговорът ни беше прекъснат от силно хлопане по вратата и Пепито влетя в стаята с писмо в ръка.

— Лусита! — извика той и ми го подхвърли. Беше второто писмо от баба и дядо, и вълна от носталгия ме заля, като че ли от хиляди километри те протягаха ръце към мен. Станах. — Излизам да прочета писмото си под сянката на маслината — казах аз, а татко се усмихна и кимна. Оставих го и чух зад себе си как се опитва да убеди Пепито да не идва след мен, като му обещаваше, че аз ще му разкажа всичко, щом се върна.

Знаех къде трябва да отида. Ако се тръгнеше навътре към сушата покрай една висока бяла стена, се достигаше до група евкалиптови дървета. По-нататък бяха разпръснати няколко къщички в края на лозата. Оттам покрай една река се достигаше до селска къща, после до каменен кръст и накрая до малка маслинова горичка. Това беше най-сенчестото място, което знаех, затова и се затичах нататък, стискайки ценното си писмо.

Хората, които живееха край нас, вече ме познаваха. Освен това вече бях научила някои испански изрази и ми доставяше удоволствие да поздравявам приятелски хората на испански. Днес наоколо беше много тихо, защото гроздоберът още не беше започнал и всички деца бяха по полята или играеха на плажа. Само една стара жена, облечена в черно, стоеше пред вратата и една трицветна котка й правеше компания. Жената чистеше някакъв съд с пясък, докато наглеждаше козата си.

Поздравих я и се поколебах дали да не спра при нея. Нещо в тази жена ми напомняше на баба. За първи път, откакто бях в Испания, изпитах истинска носталгия и сянката над моето бъдеще ми се стори застрашително тъмна, тъй като скоро трябваше да реша къде искам да живея. Обърнах се към старата жена и видях, че и тя ме наблюдава. Тъмното й, набраздено лице, излъчваше любов. Чувствах се странно привлечена от нейното топлосърдечно излъчване и приканващите й жестове, така че седнах до нея на едно стъпало и започнах да галя котката. Това я зарадва. Тя се обърна, отвори вратата на къщичката си и ми посочи под масата една кошница с много малки котенца.

Аз влязох и се заиграх с котенцата. Огледах се наоколо. Подредбата беше съвсем обикновена, но всичко беше много чисто. В единия ъгъл имаше легло с юрган, а подът беше застлан с рогозка; освен това имаше още маса, стол и един скрин, върху който лежеше черна книга, която приличаше на бабината семейна Библия. Погледнах по-отблизо.

Наистина беше Библия — на корицата беше написано със златни букви La biblia. Значи тази стара жена вярваше в Бога и ако това, което баба казваше беше вярно, Бог беше единственият, който можеше да ми помогне. Аз трябваше непременно да продължа да мисля и да се опитам да намеря отговора. Може би тази стара жена би могла да ми помогне, но затова би трябвало аз да говоря по-добре испански. Нали трябваше да се разговорим по някакъв начин.

Сбогувах се. Тя ме помилва по косата и ми направи знак пак да дойда. Кимнах и тръгнах покрай реката. В изсъхналата трева светеха звездичките на синята жлъчка, поветицата се увиваше навсякъде, а пурпурночервените магарешки тръни продължаваха да цъфтят. Селскостопанският двор беше заобиколен от високи стени, от миризма на свине и кози, див тамян и мента. Една добродушна бяла свиня току-що излизаше навън и започна да се валя в праха. Най-после седнах под една маслина и започнах да чета.

И двамата ми бяха писали. Писмото на баба беше пълно с добри съвети. Молеше ме редовно да си мия косата, да внимавам с плуването, да не излизам сама и да се прибирам вкъщи колкото мога по-скоро. Писмото свършваше с „Всеки ден се молим за теб и те оставяме на Божията грижа. Там сигурно няма английска църква, но ти се моли всяка вечер и се доверявай на небесния си Баща.“ Писмото на дядо беше написано със загрижена любов и изпълнено с новини за приятелите, за Шедоу и котката, за църквата и деня на милосърдието и за всички домашни дреболии, които бяха така важни за мен. Дълго седях под дървото и се наслаждавах на писмата си. Всяко изречение прочетох по няколко пъти, а накрая прочетох още веднъж последното изречение от писмото на баба: „Ти се моли всяка вечер и се доверявай на небесния си Баща“. „Бог? Ти си вярвай в Бога, щом искаш, Люси, но за мен Той не е направил нищо, освен че отне жена ми“, беше казал татко. Кой имаше право?

Как можех да разбера това? Дали старата, скучна книга щеше да ми каже нещо по този въпрос? Исках да се опитам още веднъж, защото се чувствах разкъсвана и повече от когато и да било имах нужда от помощ, от някого, който би могъл да ми даде съвет. Все още не знаех какво да реша: на кого исках да принадлежа?

Беше петък. След два дни щеше да е неделя. А в неделя, естествено, можех да запитам за Библия, тъй като в този ден всички ходят на църква. В неделя ми се искаше още веднъж да опитам да намеря отговор на въпроса си.